За уединението в молитвата

В процеса на уединение молитвата заема първо място. Съществува обаче и егоистичен тип уединение, една болна изолация. Когато човек се чувства комплексиран, малоценен, неуспял, засегнат, обиден, той демонстративно се изолира, за да предизвика съжалението на околните, да се чувства злочест и така да изпитва наслада в своето злочестие.

В отчаянието си човек се изолира, без в него да се поражда нагласа към молитвата. Ето защо, когато говорим за уединение, имаме предвид възможността за духовна връзка и молитва.

Когато човек се посвещава на молитва, макар и малко, но редовно и с правилен ритъм (тоест той трябва да знае мярата на своята вяра и възможностите на своя характер), тогава тази молитва пропъжда отегчението и притеснението. Понякога сме завладени от чувство на досада, за което не можем да си обясним откъде се поражда. Имаме различни обяснения, но всъщност в основата на това усещане стои липсата на радост. Имаме всичко и пак не сме добре. Все ровим и търсим какво още ни липсва в живота, имаме все нови потребности, нови желания, и в крайна сметка от това непрестанно ровене усещаме една умора.

Захранването на човека от Божия Дух, Който е Живот, го активира, прави го радостен. Това има предвид и св. ап. Павел, когато казва, че нищо нямаме, а всичко притежаваме, бедни сме, а мнозина обогатяваме. В крайна сметка какво означава това? Ние чувстваме досада не защото нямаме нищо, а защото парадоксално имаме много и пак нямаме нищо. Смисълът на това, че човек няма нищо, а всичко притежава е, че той е намерил единственото, от което има нужда. Намерил е чувството за пълнота в живота си, намерил е Божието присъствие. Затова и можем да видим хора, които в света са бедни, болни, измъчени, изстрадали, които обаче са намерили Бога и вдъхват небесна утеха на тези, които ги заобикалят. И разбираме, че отегчението е индивидуално усещане, което зависи не от външни обстоятелства, а от вътрешното състояние на душата. Душата, която не върши нещо съзидателно, се отегчава. Съзидателно е общението с Бога, което се постига в молитвата. Тогава човек чувства, че пише история, че в него става нещо, което е живо, че в него се движи нещо, което е реално. В противен случай дори и да сме се захванали с изключително много неща, ще чувстваме, че нищо не правим. Пет минути същностна молитва да отправим и придобиваме чувството за насищане. Иначе изяждаме яденето и пак се чувстваме гладни. Молитвата е духовна храна, с която човек истински се насища и усеща, че укрепва, че има живот в себе си.

Когато молитвата се утвърди в сърцето на човека, се случва нещо много съществено. То наподобява състоянието на влюбения – когато си влюбен, в мислите ти има място за другия човек и за нищо друго. Уединяваш се, забравяш всичко, целият свят за теб се изразява единствено във възлюбената личност. Когато молитвата се утвърди в сърцето ни, всичко останало изчезва и оставаме ние и Бог, защото какво е уединението? То означава умът да се уедини и да се събере със сърцето. Тогава вече той не е разпръснат тук и там, не се разсейва, а пребивава в Бога и никога не иска да напусне това убежище. Тоест умът се съсредоточава в сърцето, там среща Бога, не желае нищо друго и не иска да прекъсва тази връзка, не иска да излезе от това състояние.

Не търси друго уединение, по-добро от това…

Както споменахме, има много типове изолация – има уединение, в което човек егоистично се отдалечава от другите, в този случай човек чувства вътрешен конфликт. При изолацията в молитвата говорим за нещо друго, за уединение на ума в сърцето. При съвременния човек обаче често се забелязва една невъзможност да се постигне подобен тип уединение. Това се проявява във всекидневния живот, в общуването с околните, дори с най-близките хора, независимо дали става дума за приятелски или съпружески взаимоотношения. В тези отношения в един момент се усеща някакъв фалш, някаква повърхностност. Усещаме, че другият, който ни говори, излива потоци от приказки, крещи, и няма логос в неговия живот, в неговите думи. Той само вдига врява, но думите му не минават през сърцето, не са плод на сърцето, защото умът му не минава през сърцето. Нужно е умът да се гмурне и да се потопи в сърцето, за да разберем наистина какво става в нас, да се разтърсим вътрешно, да се съкрушим, да видим собствената си душевна реалност и да застанем пред Бога. Ние избягваме да се гмурнем надълбоко и така не се докосваме до сърцето си.

Тогава какъв ще бъде животът ни, какъв ще е нашият етос? Ще бъде изпълнен с хлад, в сърцевината си съществуването ни ще бъде мъртво, ще има неразбирателство в отношенията ни. Няма да мога да се разбера с другия, ако умът ми не минава през сърцето. Това означава, че мога чудесно да анализирам подбудите си за дадено действие, да обясня делата си, но това не е сърдечният смисъл на казаното или стореното от мен. Нужно е умът да влезе в сърцето, да изпитам болка и да се смиря. Ако не разбирам себе си в дълбочина, тогава няма да мога да разбера и другия. Ако аз обаче вляза в сърцето си и там, в компанията на Бога се съкруша, тогава ще имам толкова дълбоко възприятие, че ще придобия реална чувствителност и съ-разбиране, възможност да разбера дълбините на битието на другия човек. Не външно, не интелектуално, не като някакъв компютър, а същностно и истинно. Само тогава е възможно да създадем истински връзки, тогава нашите взаимоотношения с другия ще притежават качество.

И така, истинската причина, поради която се проваляме в нашите взаимоотношения, е че умът ни не минава през сърцето. Това е уединението – да се затворя в себе си, но не като опит да се почувствам оправдан пред другия, защото съм засегнат, а да застана в моето (вътрешно) пустинно място и да поканя Бога да поговорим. Да Му приготвя място за среща, да намеря начин да срещна Бога. Няма по-голяма радост от това, от този процес… ако щете, целият духовен процес се съдържа в това събитие. Някой ще каже – а светото Причастие какво е? Светото Причастие не съществува без това! То не функционира механично и магически. Някой добродушен човек може да подходи механично в началото, но Бог да му даде възможност да се събуди… Нужна е подготовка във връзката с Бога. Именно този процес е основата на светата Евхаристия.

След като е възможно и при затворени врати да обикаляш вселената или цялата вселена да нахлуе в твоята стая…

Някой казва: „Не мога да стоя сам!“. Въпросът не е да стоиш сам, а да можеш да се радваш на онзи тип уединение, когато умът влиза в сърцето, да се учиш да се възнасяш към Бога. Тогава човек започва да се съживява, както всеки организъм, страдащ от анемия, който се съживява, когато му се влее кръв. Тази живителна сила за духа е молитвата. Както тялото укрепва, когато му се влее кръв, така и духът се пробужда чрез молитвата.

В съвременните хора цари едно постоянно объркване, те не могат да си поставят приоритети. Дори нещо малко да загубим, ние обезумяваме, вбесяваме се сякаш губим целия си живот. Когато загубим нещо, свързано със светския ни живот, и тази загуба ни разтърси, това показва какво има в нашето сърце, какво доминира в него. Някой ни е ограбил с пари, ощетени сме с нещо, някой ни е обидил и това ни кара да се чувстваме много зле, защо? Защото това е нашата зависимост.

Да живееш с Бога е целта на нашето битие. От Него е и нашето спасение.

Хубаво, добър човек съм. Никога не измамих жена си, върша благотворителност, не се ли спасявам? Не, защото спасението не е това. Спасението е тази връзка с Бога. Лесно може да не измамиш жена си, много по-трудно е да влезеш в този процес на общуване с Бога. Той привидно е труден, но в действителност това е истинският живот и истинската радост. Човекът в пълнотата на своята природа се стреми да пребивава във връзка с Бога. Както влюбеният отива при любимата да я види, да я прегърне, да утоли жаждата си, и изпитва радост в този си стремеж, така е и с връзката с Бога. Душата иска да се втурне към Него, да се уедини и да срещне Възлюбения, и тогава забравя целия свят. Дали търсим истинска връзка с Него, се вижда, когато изгубим нещо. Нима действително търсим истинска връзка, когато казваме: „За щастие, Боже, Те има и можеш да ми дадеш всичко, което искам! И къщата да ми уредиш, и жена да си намеря, и всичко! Да имам хубав, щастлив живот!“. Подобна „връзка“ показва, че няма живот в нас, че не само не обичаме другите, но изобщо не сме се сприятелили дори със самите себе си. Защо? Защото нашето дихание е Бог. Първото нещо, което става в душата на човека, когато усети живота и се радва с Бога, е, че обича себе си, радва се на своето дихание, радва се на безмълвието… Когато душата влезе в процеса на свързване с Бога, тя разбира, че Бог не е далеч, че Той е присъствал в нея толкова време. До такава степен присъства, че е едно с нас. До този момент сякаш ние сме били глухи, неми, слепи и не сме виждали истинското си лице. Целият този процес обаче ни очиства, разблокирва и ние осъзнаваме Неговото присъствие.

Когато в сърцето се запали този благословен огън, тогава с внимание ще пребъдвате в него и този огън ще бъде истинското уединение.

Вижте, този огън е уединението. Имаме огън, имаме пламък в нас, който ни подлудява. Когато след Възкресението на Господа по пътя към Емаус учениците говорили с Христос и не Го познали, в един момент Господ дал вид, че иска да продължи, за да Го поканят на вечеря. Те Го поканили, тогава извършил Евхаристията и в преломяването на хляба познали Господа, а след това Той станал невидим. Те си припомнили и казали помежду си – не гореше ли в нас сърцето, когато Той беше заедно с нас и ни говореше? Този пламък, този вътрешен огън, който изгаря всичко и оросява нашето същество, това е реалното уединение, това е пиршеството.

Когато душата вкуси от тази храна, човек иска да влезе в някоя земна дупка и се чувства господар, цар, иска да влезе в някоя пещера, и се радва на уединението без то да представлява обида към другите – не се грижи да срещне никой човек, защото в уединението открива всички хора. Реалната връзка с Бога не е индивидуална, а всемирна. Искаш в сърцето ти да бъдат всички хора и оттук не е проблем дали си сам или с всички. Колкото повече се скриваш от всички, толкова повече се радваш. Болният човек иска все повече да се вижда, а здравият, по Бога човек, който живее Божията благодат, все повече иска да се скрие и това е неговата радост – да се скрива, да се смалява, да се понизява, да не се вижда. Както казваме – разтапям се за Тебе! Това разтапяне е реалното уединяване.

Когато Господ посети душата, я изпълва с огън, тя остава с Него. Когато си тръгва, трябва да Го търсим…

Защо обаче Той си тръгва? Той си тръгва, защото душата се е отклонила от Неговата воля и защото сме се отдалечили от Него, тръгва си в знак на протест и за наше поправяне.

Тръгва си в знак на протест. Господ прави стачка, защото ни иска толкова много. По принцип кой прави стачка? Обикновено този, който иска да получи увеличение и да убеди началника, тоест властта, да изпълни неговите искания. А Бог какво прави? Тук властта прави стачка, защото ни иска близо до Него. Ние сме се отдалечили и вместо ние да правим стачка, прави я Началникът, Царят протестира.

Навярно понякога Той се отдалечава за наше изпитание и за да се види нашето разположение към Неговата любов.

Да изпита нашата любов. Какво се случва всъщност? Господ е ревниво влюбен и „прави номера“, за да види, за да ни изпита колко реално Го искаме. Св. Никодим Светогорец казва, че Господ ни възпитава, както майката възпитава детето. А какво прави майката, искайки да възпита смелост в детето си? Тя си играе и се прави, че се крие, детето започва да плаче и да вика „Мамо!“, и тя се появява с още по-голяма прегръдка. Така е при общуването ни с Бога – това се случва, за да разберем връзката си с Него по-дълбоко. Ние какво правим? Когато загубим този дар или не сме го вкусвали въобще, вместо да се борим за тази връзка, се опитваме да се изпълним с други богове, с фантазии и илюзии.

Ако си тръгне от нас, защото душата е съгрешила, тогава не се връща бързо…

Защо? Иска да ни накаже ли? Защото душата не е готова. Душата бързо може да получи опрощение в изповедта, но вътрешното състояние на човека не се възстановява лесно – отпечатъците на греха и тлението съществуват в нас. Тлението се изразява като безсилие да разбираме Бога, да признаем Бога и Той се забавя, не защото Той го иска, а чрез очакването иска да ни подготви, както и за да се упражнят и възстановят нашите духовни сетива, за да можем да Го разпознаем.

Когато душата се покае горчиво, тогава Той отново се завръща като милосърден и Утешител, но с резерви, за да може тя да се научи да разпознава Неговото присъствие и Неговата любов…

Най-лошото нещо в душата е студенината, тя е най-горчивото и опасно състояние, ако не се стопли чрез покаянието.

И това вече е законът, за да влезе в царството небесно.

Царството небесно насилници го грабят. Трябва да се научим да полагаме усилия в нашия живот, но как да се научим, когато живеем в епохата на автоматизма. Всичко става толкова лесно и просто не се упражняваме в търпението – нетърпеливи сме, претенциозни, егоцентрични; този дух е антихристов, защото са нужни усилие и търпение в духовния живот.

Понякога сме обхванати от леност, безчувственост, отвращение, нежелание за молитва и т.н. Тези неща идват като наше влечение към злото. Много пъти леността и богооставеността са в педагогическия план на Бога, защото тогава в себе си имаме не смиреномъдрие, а самохвалство и високомерие, и това не поражда милосърдие, снизхождение, човеколюбие.

Трудно е това състояние, тоест когато настъпи тази студенина. Или ще се разберем с Бога или с никого, или ще се помирим с Бога или за нас ще съществува само смъртта.

Чувствам болка, студенина, леност, безчувствие и отвращение в мене, но едновременно с това оръжията, които имам, за да ги преодолея, са немощни. Защо става така? За да може човек вече опитно да отхвърли убеждението, че може да направи нещо сам, да отхвърли самоувереността. Нашият голям враг, нашето голямо мъчение, което получава много форми, е егоизмът. Това е терзание в нас, звяр, който ни се смее, мами ни и нямаме възможности да го отхвърлим. И какво идва? Идват изкушенията, изпитанията, тази студенина, идват нашите грехове. Там, където си мислиш, че имаш ореол, правиш най-безсрамните неща и се чудиш какво се случва с теб. И ако не си подозрителен и си християнин единствено от неделното училище, зарязваш всичко. Но ако си малко подозрителен и не си християнин от неделното училище, а християнин със сърце и отдаден на Божията благодат, разбираш, че нещо става в тебе, трябва да откриеш какво и не е нужно да преживяваш разочарование. Трябва да се обърнеш на някъде, да потърсиш отговорите. И тогава разбираш, че „никой не може да направи нещо за поправяне на тази студенина“, колкото и техники да прилагаш. Колкото и да искаме да ограничим себе си, да контролираме нашите реакции, желания, нищо не можем да правим.

Така сме възпитавани и се научаваме, за да може да възложим нашата надежда в Божието всемогъщество и тогава Бог ще даде изход.

Защо дотогава не го правим? Защо имаме студенина? Защото имаме убеждение в собственото си аз. Нужно е да се съкрушим, да разберем нашето безсилие, недостатъчност, окаяния си хал и да не се опитваме да се „стягаме“, за да покажем, че можем да постигнем нещо. Трябва да коленичим, да живеем в Божия милост, да я потърсим. Това е молитвата, това е най-благословеният процес за човека. Съкрушеният човек е най-радостният човек. Светски и логически важи ли това? Не, няма логика в тези неща. Най-радостен е този, който носи Божия Дух, който се открива за Бога, защото Бог винаги е открит към нас.

А ние, когато имаме студенина, какво правим? Излизаме вън да се забавляваме, да се самозабравим – не искаме да преживеем тази болка, която ще породи истинската молитва и ще даде изход; ние искаме да отидем да се забавляваме, да си прекараме добре… „Благодаря Ти, Боже, днес си прекарах добре!“… и бум в леглото след това!… „Чувствам се нещастен и сам!“… „Сега си намерих приятелка, добре съм, слава Богу, и мога да спя спокойно!“

Човекът, който никога не се е съкрушил в живота си, не може да възлюби, не може да създаде връзка, а упражнява власт върху връзката. Човекът, който се чувства добър, важен, харизматичен, красив, богат, той не може да създаде връзка, а вместо това той ще разбира тази връзка като търговска сделка. Ако не се съкрушим и не поставим себе си под съмнение, никога няма да можем да изградим връзка. Ако в дадени взаимоотношения човек започне да поставя себе си под съмнение и да напредва, тогава може да започне да се създава истинска връзка. Но когато всеки от нас е окопан в своите собствени стереотипи и самоувереност, това поражда скованост, коравосърдечие, този човек дори собственото си дихание не може да разпознае.

Чрез това изпитание човек бива научаван на големия урок на смирението и търсенето на убежище в Господа, както и че никога не трябва да има дързост в собствената си сила. Светите отци наричат такива състояния студенина или суша, и ги смятат за неизбежни в живота по Бога…

Защо тези състояния са неизбежни? Защото без изкушението и изпитанието на студенината ще станем самохвалци и деспотични. Да си деспотичен означава хула срещу Бога, деспотичният иска да налага власт, да контролира, да узурпира… При тази суша на нашия дух, трябва да изследваме себе си да не би да позволяваме в душата ни да влезе нещо неприемливо и да го изповядаме на Господа, така че да получим опрощение и да внимаваме след това. Най-много трябва да се пазим от гнева, яростта, лъжата, осъждането и гордостта.

Изцелението става чрез връщането на Божията благодат в душата, което е във волята на Бога. За нас обаче остава да се молим за освобождаването ни от тази суша и вкамененото безчувствие…

Какво предшества студенината? Какво я поражда? Отсъствието на това състояние, в което умът ни е прикован в сърцето. Ние сме толкова отдалечени, на километри, на безкрайни километри е нашият ум от сърцето. А тогава ние сме вътрешно раздвоени и не живеем себе си. Губим контрола над живота си и не знаем как да направляваме сърцето…

Превод: Константин Константинов

Коментари

коментара