Как се крием от прошката



Най-голямата пречка – или една от най-големите пречки – за покаянието е идеята, която имаме за себе си. Това е нашето идеализирано аз; това, което мислим, че сме, както и лъжеусещането, което имаме за себе си – маската, която сме създали и сме повярвали, че е тъждествена с нашата личност. Tова е пречката за покаянието, пречката пред истинския духовен живот. В опит да прикрием своята вина действа схемата на съпротивата и отблъскването. Вместо да изразяваме и проявяваме своето истинско аз, да имаме правилна връзка с реалността на нашето аз, виждайки разтлението на божествения образ с цел да възстановим красотата на божествения образ, който сме, ние действаме по други схеми. Нямаме правилна диалектична връзка с нашата вина, за да може тя да се превърне в покаяние. Изтласкваме вините. Противим се на всяко събитие, независимо дали е вътрешно (от сферата на нашата съвест), или външно (идващо от изобличението на хората и събитията, които Бог устройва). Противим се на тези неща, за да защитим хубавата картина за своето аз. Този симптом може да действа и в самите нас, в семейството ни, в обществото, в Църквата.

Нека си помогнем малко, за да разберем какво означава това. Важно е, че в нашата епоха има събития, говори се за очистване, за очистване в Църквата, покаянието включва това. Какво означава всичко това?

За да съхраним себе си и за да изгоним Божията благодат от живота си, ние избираме да защитим картината, която имаме за себе си и която другите имат за нас. По този начин от една страна може да признаваме нашите собствени грешки, но намираме и някакво алиби за тях, както и някакъв друг начин, за да не може нашето падение да се превърне в покаяние, а да стане възможност за повторно възстановяване на нашия образа в собствените ни очи или в очите на другите. Затова говорим за очистване. На всички равнища. Вземаме повод от църковните събития, но и на всички равнища действаме така, например в изповедта. Какво правим? Нека ви дам един пример, за да го разберете. Извършваме грях и чакаме да мине известно време, за да го изповядаме на духовния изповедник и да му кажем „А, не го направих сега, преди един месец го направих!”. Какво друго правим? „Да, направих го, но направих и двеста поклона!”

Покайните правила в Църквата, които несъмнено имат педагогическа стойност, често стават и пречка за покаянието. Защо? „Направил си този грях, изпълняваш това покайно правило”. В себе си полагаме усилие да го изпълним. Но не разбираме, че покайните правила имат педагогическа стойност, която цели да възстанови връзката ни с Бога, а не са някакъв предел, който, ако преминем, значи вече сме станали добри.

Полагаме болезнено усилие да постигнем своята легитимност в съгласие с покайните правила и да се почувстваме „наред”. Това поражда вини. Болни вини. Това не са вини, които водят до покаяние. Човекът чувства принуда и усилие, чието средоточие е законът, той трябва да е „наред”, а не сърцето му да се освободи и да се съкруши пред Лицето, което е наранил, тоест Христос, за това, че е разстроил връзката си с Него. В този контекст например казваме „Да, отклонихме се като църковни хора, но се очистихме. С други думи, от една страна направихме това, но имаме и силата отново да се задържим на нозете си”.

Но Бог не иска това. Той иска да признаем своя крах, иска нашето съкрушение, а не потвърждението от света, не признанието от света. Трябва да балансираме своя образ в Неговите очи, но чрез съкрушението. Това е проблемът на всеки. Моят проблем и може би и вашият проблем – това, че не можем да избягаме от своето идеализирано аз, от идеята, която формираме за себе си. Най-големият проблем е самата воля, която извира от нашето идеализирано аз, която се сблъсква с Божията воля. С други думи, ние абсолютизираме собствената воля пред Божията воля. И какво се получава?

Една болна религиозност, която съществува, за да чувстваме духовна самодостатъчност и да гарантираме своето лично достойнство, но без никаква връзка с Бога и с покаянието. Покаянието се превръща просто в скръб, че сме се отдалечили от идеята за себе си, която сме си изградили – и сега се опитваме или да изтласкаме своите вини, или да се противопоставим активно на хората, които ни посочват грешките и ни изобличават.

Чрез собственото си лъжеусещане и в опит да съхраним своя образ действа схемата на потискане на вината, защото не можем да приемем покаянието като възможност за изцеление, след като покаянието означава признаване на нашия крах, сгромолясване на идола, който сме създали за себе си, сриване на собствената ни себеидолизация.

Стресът, страхът, несигурността, опитът за отбрана на нашето аз съществуват, защото вярваме не в Бога, а в себе си; ние се страхуваме да не би този идол, това лъжеусещане за самите нас, това наше идеализирано аз да се сгромоляса и затова се отбраняваме срещу нападенията на другите, които ни изобличават за нашите грешки.

Така човек губи равновесие, но пред него изниква друга възможност, за да може да отбранява своето идеализирано аз: като постоянно изтъква своите добри страни. Затова той упражнява доброто не като плод от любящата връзка с Бога, а като прикритие на своето грозно аз.

Много често нашите добри дела и борби крият не копнеж за Бога, а усилието ни да прикрием свои недостатъци и слабости в опит да се покажем добри. Ето, казваме, че не сме само такива, а и сме направили това добро, онова добро и се опитваме – с едно, бих казал, мъчително и принудително усилие – да следваме доброто. Ако не го постигнем, имаме и друг помощник, за да преодолеем тази дилема: покаянието или обръщането към своето аз. Не предпочитаме покаянието, защото то означава пълен крах, съгласяване с пълния ни крах, а избираме да изкривим своята съвест. Съвестта ни се подменя, придавайки на истината лъжеусещане за добродетел, променяйки етоса, понижавайки висотата на етоса на живота, който ни се предлага, за да можем да го задоволим и да се чувстваме наред със самите себе си. Говорим за подмяна на съвестта, релативизиране на истинския етос, изтласкване на вините и опит за фалшива добродетелност, която е нашата маска. Така постепенно изниква голяма рана, голяма болест и ние губим връзка с реалността на нашето аз.

Ако се задълбочим в своите постъпки, в социалните явления или дори в църковните и в настоящите събития, както и в тези от други епохи, ние се страхуваме да кажем, че сме се провалили: ”Здравейте, съгреших!”. Предпочитаме да говорим за силата на нашето аз, да се придържаме към нашето аз. Това не е просто падение, а демонично падение. В усилието ми да не приема греха си, започвам да правя поклони. Отивам при духовния си изповедник и казвам „Съгреших, да, но знаеш ли какви поклони правех и какви пости пазех?”. Тоест какво? Кое беше твоето изцеление? Разпънатият Христос, Неговата кръв или твоята способност да намираш противоотрова за своя грях, за да очистваш себе си?

Ние обаче се нуждаем от покаяние – и това е много важно. Но сме блокирани. В какво? От една страна, в натрапчивата идея за самите себе си, в заболяването, че се доверяваме на себе си – заболяването на нашето идеализирано аз, за което говорихме; блокирани сме и в набор от закони и правила, които, погледнати от погрешен ъгъл, сякаш съществуват в Църквата не за да ни освободят, а за да ни поробят. Защото, когато казваш на другия "За да се причастиш, направи това, направи онова!" и "Това е грешка! Онова е грешка!", човекът полага усилия и вместо да види Христос непосредствено и автентично, покайвайки се за това, което е направил, се пита "Направих ли го или не го направих? Сега всичко наред ли е с мене или не? Какво ще каже сега моят духовен изповедник и ще ме признае или ще ме отхвърли?". Тук губим връзката – и вместо да обръщаме към Христос, се обръщаме към духовния изповедник. Вместо да се обръщаме към Христос, се обръщаме към мнението на човеците.

В крайна сметка, покайните правила са благословение, в смисъл, че педагогически могат да ми помогнат, но въпреки това – в моята незрялост – за да продължа да обожавам моето лъжовното аз, се подчинявам на преценката на някакви закони, чиято същност и съдържание не познавам.

Следователно е много важно да осъзнаем, че нещата са много по-прости, отколкото си въобразяваме. Достатъчно е само да знаем, че спасението не е (в) нашето аз, а Христос. Достатъчно е да знаем, че не са нужни предпоставки за покаянието, не съществуват предпоставки за спасение, които зависят от нашето аз, а предпоставката за спасението е само една; тя е съществувала и съществува; тя е Христовият Кръст. За нас остава да го приемем. Единствената предпоставка, която се изисква от нас, е покаянието. Безусловното покаяние. Чистото покаяние.

Колко хора се измъчват в нищетата на своите вини, защото се страхуват от духовния изповедник? Те се страхуват от неговата присъда. Защото се страхуват от неговото отхвърляне. Колко хора оставят най-великия дар на Божията любов, защото не се доверяваме на Божията милост – и не се доверяваме, знаете ли, не защото сме много строги със себе си, а защото обожаваме себе си. Защото градим образ за себе си, над който треперим да не загубим. Благодарение на него живеем. Благодарение на него претендираме за рая. Повече претендираме за рая заради нашия собствен образ, а не заради кръстната жертва на Христос, което пък поражда подозрителност към Самия Бог.

Няма я свободата, която имат чедата, синовете на Бога. Имаме фобия от Него. Чувстваме подозрителност към Него. Не Му се доверяваме много-много. И какво става от това? Когато човек живее с тази своя духовна маска, изградена върху опита да удовлетвори църковни закони и да се почувства спасен, но не благодарение на Божията любов, той няма вътрешна свобода. Той се опитва да направи това, да постигне онова и в тази болна аскеза нито се освобождава, нито намира покой; това пристягане го води да носи пожелаването на падението, на греха, на всякакъв вид осквернение.

Нека дам пример: например някой брат ни наскърбява, разгневява ни. Тогава, понеже сме християни, се опитваме да се държим богоугодно. И какво правим? Опитваме се да се сдържим; борим се и се стягаме, като се опитваме да потиснем чувствата си. Да премълчим отрицателното събитие, което ни се е случило, като ползваме за инструмент забравата. Просто се опитваме да го забравим. И в един момент, само да се появи нов повод, страстите отново се разпалват. Защо? Ама тази позиция не е ли правилна? Но и да не беше правилна, какво друго бих могъл да направя?

Вместо просто да премълча, да се опитам да забравя случилото се и да го хвърля в забвение, всъщност, да го изтласкам в себе си, да го потисна, аз трябва да се помоля, да почувствам благодатта на Бога, за да ми даде любов към моя брат. Да се помоля за брата си. Да се помоля Бог да ми даде разсъдителност и просветление.

Какво показва тази позиция, това движение? Тя показва, че моите сили не са достатъчни, за да преодолея раздразнението. Също така показва, че за мен е важно да го преодолея, но не за да създам някаква представа за добродетелен човек, а това, което се случва, да ме свърже с Бога и с брата ми.

Усилието за аретология (науката за добродетелите, бел. ред.). Казваме: ама в църква от малки ни учеха да правиш това и това, да бъдеш порядъчен, да вършиш тази добродетел, да правиш едно, друго и ето – опитваме се да станем добродетелни. Не разбираме обаче, че добродетелта извира от Христос. Никой не е свят, никой не е добродетелен, освен Христос. Ние трябва да се съединим с Този, Който е самата добродетел и святост.

По този начин откъсваме добродетелта от Христовата личност, опитваме се да се упражняваме в добродетелта и какво става с това усилие за добродетелта? То става демонично усилие за самозатваряне, самооправдание и себеидолизация. Затова казваш: "Толкова години съм в Църквата и не съм изпитал радост". Не си имал радост, защото усилието ти, служението ти е било служение на добродетелта. С други думи, то е било служение и усилие да изградиш някакъв добродетелен образ. Това обаче няма нищо общо с връзката с Бога. Църквата не предлага нещо подобно. Ако предлагаше нещо подобно, тя щеше да бъде моралистична система, щеше да бъде юридическа система. Какво представлява морализмът, юридизмът? Те са това усилие за де-обективизиране на духовния живот като усилие, което не е христо-центрично, а добродетелно-центрично, усилие за аретология, а не за христология.

Какво е добродетелта? Какво се крие зад добродетелта? Нашето аз. Всеки ден полагам усилия и трудове в Църквата, подвизавам се да направя от себе си добродетелен човек, а не да съградя човек в Христос. Усилието да създам добродетелен човек, тоест това са тези привидно добри човеци, християнски „зубрачи”, които впрочем на нищо не могат да се зарадват, защото не са могли да кажат: Боже мой, аз съм жалък, аз съм отрепка. Ако в даден момент не кажа от дълбочината на сърцето, че съм отрепка… Бог устройва да падаме, да грешим, за да разберем, че нямаме нищо добро, което на земята да покажем пред Него. Само едно нещо искаме, Неговата любов. Ако това не стане, ние се подвизаваме, ставаме невротични и опитваме едно, друго – и какво се получава? Нашият живот се превръща в роптаене, в зла участ. В отсъствие на вътрешен покой човек душевно се стресира и след това още по-лесно стига до греховете, особено плътските.

Ако човекът не открие, че неговата идентичност е в Христовото тяло; ако не стигне до това тотално чувство за провал, той не може да се спаси. Разбрахте ли колко е изкривено, когато в Църквата се опитваме да покажем някакво добро лице?Наистина е много обезпокояващо, когато казваме, че свещениците са лоши, но има и добри. Хора, това е грешка. Повечето сме в окаяно положение. И това, което ни спасява, не е добродетелта на някои свещеници или владици, а Христовата благодат.

Я да преброим колко са добрите и лошите владици… И настава битка между журналисти и владици. Това е общо заболяване. Отхвърляне на покаянието. Отхвърляне на Божията любов. Но светът няма да се спаси, защото съществуват петима добродетелни човеци. Светът ще се спаси, защото съществува Единият Христос, Който бил разпнат на Кръста. Тук е заблудата – в усилието на нашето идеализирано аз да се пренесе в една идеална църква, в една предполагаема църква.

Когато се опитваме да защитим представата за своето аз в очите на света, превръщайки себе си в идол и създавайки лъжеусещане за самите себе си, ние правим огромна грешка. В опита си да съхраним Църквата в очите на хората, ние я обезсилваме, защото така скриваме каещата се природа на Църквата.

Виждаме нещо в другите и казваме: „А, това го направи еди-кой си владика, еди-кой си архиепископ” – и го правим и ние. Това е нашето падение, общото падение на всички и нашата надежда е покаянието. В това е нашата радост. Покаянието ни освобождава.
Разбрахте, че в крайна сметка не сме се научили да се изповядваме правилно, както и че принизихме изповедта до психологическа игра в опит за постигане на психологически баланс чрез освобождаване от вината, за да защитим идеята за самите себе си. За да се спазарим с Бога заради удовлетворяването на собствената ни воля. Това не е покаяние, не е изповед. Всъщност нещата са много прости. Бог не иска нищо от тебе. Той иска да кажеш само едно „Съгреших!”. Но как да го кажеш? Първо трябва да разгромиш себе си, идеята за себе си, своето идеализирано аз. Това е трудното.

Когато Господ казва, че "игото Ми е леко", Той има предвид точно това. Духовният живот ни изглежда тежък, защото не гледаме към Христос. Гледаме да изградим добра представа за нас и това отнема много труд, но не дава резултат. Не дава плод. Не утешава. Всичките страхове, които ни обхващат, какво означават? Че не познавам благодатта. Божията благодат, за която говорим, остава само в думите и на хартия; Бог съществува, просто за да ме награди за моето постижение.

В покаянието на хората съществуват два проблема. Единият е леността, а другият – отчаянието. Леността се получава, когато човекът, вместо да се отнесе правилно към Божията любов, да пребъдва и да възраства в нея, я вижда като оправдание за своя грях и като причина за отпускане на своята съвест. Вместо да зачитаме Божията любов, да я използваме правилно и тя да стане причина за нашето най-съществено развитие, ние я използваме, за да узаконим своя грях. Това води до леност. Това е едната опасност. С други думи, човекът казва, че Бог е милостив, за да може да съгрешава и да оправдава себе си. Това е катастрофа. Това е изкушението отляво. Съществува и другото изкушение, което ти представя Бога като Някой, Който наказва – и по този начин да стигнеш до отчаяние.

Сещам се за един духовен изповедник, старец на Света Гора, при когото отиде един юнак, за да изповяда своите плътски грехове. Той установи, че този юнак, греши, не греши – беше все в същото падение, в себеслужението. И заради неговото себеслужение и нарцисизъм той не виждаше греха. Преценявайки, че ако младежът спре да извършва греха, няма да стане по-добродетелен, защото добродетелта означава обръщане към Бога, истинско покаяние, старецът му посочи нещо, което, когато го чух, ме впечатли. Той му каза:

– О, продължавай да съгрешаваш, не ме бърка!

За да го освободи от идеята за самия него. Да стигне до дъното и след това да каже: „Ах, не направих нищо в живота си. Аз съм една отрепка”. Когато човек каже, че е отрепка, тогава надмогва мярата на своето аз, на своята добродетел, и научава, че се спасяваме, не защото имаме нещо добро, а защото съществува Христовата жертва, както и че водим цялата борба да станем добри, за да можем да пребъдваме в тези дарове на жертвата, в даровете и плодовете на тази жертва. И така, виждайки неговото самооправдание, искайки да му помогне да се освободи от това, той презря и добродетелта, и греха му.

Това показва, че покаянието е нещо друго. Ние обаче сме затворени в себе си и не участваме в Божиите дарове. Вътрешно не сме се освободили. Не сме намерили вътрешен покой. Животът ни е без удивления. В нашата връзка с Бога няма удивления, няма удивления и във връзките между нас. Нямаме въодушевление, липсва непредвидимостта.

От друга страна, действаме с методите на копирането. Копираме начина на живот на света. Какво например правим в църква? Казваме, че трябва да съберем хора в църква, нали? Какво правят хората? Как се събират децата? Хората правят това и това. Нека и ние го пренесем в църква. Налице е копиране. Има подражателство, защото човекът е загубил своята вътрешна свобода. Защото няма покаяние, няма вдъхновение. Няма изненада, няма въодушевление, няма оригиналност, която да бъде Божие откровение. Дори в църква правим едно копиране на светския начин на живот, за да доведем хората и да ги привлечем; да доведем голям брой хора.

Това, от което имаме нужда, е промяна на духа. Трябва да станем носители на духа на духовната свобода на Христос. Това предполага покаяние. Когато родителите не знаят как да отглеждат децата си, те искат рецепти. Питат, разпитват и съобразно това възпитат децата си и своята връзка с човека до тях. Те самите обаче не могат да действат така, защото вътрешно не са се освободили, за да видят същността на тяхната връзка.

Нека видим какво казва св. Йоан Златоуст за покаянието.

Миналата неделя говорихме за войната и победата. Войната на дявола и победата на Христос. Видяхте как беше възхвалено покаянието и как дяволът не понесе удара, а се уплаши и разтрепери. От какво се страхуваш, дяволе? Когато се възхвалява покаянието? Защо ревеш и трепериш? „Да, казва. С право рева и скърбя, защото това покаяние грабна от мене велики неща”. И кои са те? Блудницата, митаря, разбойника, хулителя. Наистина, много неща изтръгна от него покаянието. То разруши неговата крепост. „Покаянието ми нанесе голям удар”.

Видяхте ли кого грабна покаянието от дявола и как доведе до Христос блудницата, митаря, разбойника, хулителя? Хулителят Павел, разбойникът на кръста, митарят с неговата митарската молитва, блудницата, която се разкая. И тъй, съществува ли нравствен критерий? Възможно ли е разбойникът пръв да влиза в рая? Това е скандал.

Видяхте ли коя е мярата за духовната свобода на Църквата? Такава е строгостта на Църквата, която не слага вода във виното си, но такава е и величината на нейното човеколюбие, а именно, че от една блудница прави наша учителка. И тъй, праведен си? Не бъди сигурен. Ела в Църквата да пребъдваш в праведност. Блудник ли си, прелюбодеец ли си, престъпник ли си? Не се страхувай! Ела да кажеш „Съгреших!”. Бог е за тебе. Ще видиш, че грехът ти може да стане повод за тържество.

Как е възможно грехът ми да стане повод за радост и истинско празнуване? Когато се почувстваш толкова задължен към истината; толкова пропаднал в своя грях, та да се срамуваш да се изложиш и в собствените си очи; напълно сринат – и отиваш в църква, изповядваш се, покайваш се и получаваш опрощение, прошка и оправдание. Какво става? Не само не биваш отхвърлен, не само биваш приет, а и ставаш син на Неговото царство. Нима това не е тържество?

Той не само ти прощава, а те изцелява. Не само те изцелява, а те възстановява. Не само те възстановява, а те освещава. На хората криво-ляво казваш едно "Извинете" и те насила ти прощават. Тук Той не само ти прощава, но те прави и Негов син и син на Неговото царство. Следователно, не е ли голяма нашата отговорност, че пребъдваме в нищетата на нашите закони, в оскъдността на нашия порядъчност и не се покайваме? И не получаваме този велик Божий дар. Нали Той затова дойде в света? За да ни даде този дар. Защо обръщаме гръб на Божията любов?

Знаете ли колко хубав и лесен може да стане нашият живот? Седим и казваме, как да го кажа: украсявам един грях; казвам друг по косвен път, искам да оправдая трети, за да не загубя представата за себе си и за моето идеализирано аз. Казвам си проблемите, намирам оправдания, започват моите помисли, преминавам към моите абсурди, а е нужно нещо просто. Кажи едно дълбоко „Съгреших!”.

Дойде един човек, трогна ме. Намери ме на едно погребение, бях в друга църква и ми казва: „Искам да дойде един мой приятел, но подозирам, че има проблем. Сигурно е хомосексуалист.” И виж го тъй, виж го иначе, малко се обърках. Започнаха логическите, интелектуалните, пастирските, непонятните неща. Казвам: грехът не е толкова голям, но тези неща трудно се изцеляват. Моето всезнаещо аз започна да говори философски неща. Накрая другият дойде и плачейки ми каза: „В крайна сметка, покаянието не е ли просто нещо?” С други думи, можем ли да сложим предел на Божията любов? Покаянието не може ли да изцели човека? Казвам му: „Имаш пълно право, аз сбърках".

В крайна сметка нещата са много прости. Стават сложни, защото, вместо да кажем на Бога едно огромно и ясно „Съгреших!”, ние разтегляме нещата – или за да оправдаем своето състояние, или за да изтъкнем различни поводи, или за да отречем, че дадено нещо е грях и да се надяваме на различни теории и философии. Така губим дара. Ако решително и без колебания и съмнения прибягваме до Бога с едно дълбоко „Съгреших!” – това е вратата, която ни води в рая.

Това е начинът, по който човек участва в Божията любов. Нашата добродетел трябва да отстъпи. От нашия ум трябва да отстъпят нашите добродетел, грях, мисли, идеи, философии, изобретения. Когато всичко това отстъпи и заговорим на Бога съблечени, тогава имаме надежда.

Свети Йоан Златоуст продължава: грешен си, не губи надежда. Ела в Църквата и покажи покаяние. Съгрешил си? Кажи на Бога „Съгреших!”. Какъв труд е това? От колко време се нуждае? От каква скръб? Какво притеснение има в това да кажеш думата „съгреших”? С други думи, да не би ако не кажеш, че си грешен, няма да имаш дявола за обвинител? Побързай и грабни от него това призвание. Защото неговото призвание е да те обвинява. Защо не го превариш, за да кажеш греха и да заличиш прегрешението, след като знаеш, че имаш такъв обвинител, който не може да замълчи? Съгрешил си? Ела в Църквата. Кажи на Бога: съгреших. Нищо друго не искам от тебе, освен това. Защото Светото Писание казва: кажи пръв греховете си, за да се оправдаеш (срв. Ис. 43:26). Кажи греха, за да се освободиш от греха. В това няма труд, нито много слова, нито разход на пари, нито друго подобно нещо. Кажи една дума, признай греха си и кажи „Съгреших!”. И как знам – казва той – че ако пръв кажа греха си, той се заличава? В Писанието е този, който го каза и се освободи от него, и онзи, който не го каза и беше осъден със своята завист.

Каин уби своя брат Авел, бидейки завладян от завист, а завистта имаше като последица убийството. Той го доведе до равно място и го уби. И Бог му казва: къде е брат ти Авел? Добре, Бог не знае ли? Бог го предизвикал, за да може той да каже: „Съгреших!”, да каже, „Убих го!”, тоест педагогически. Той не искал да му каже: „Научих, че си го убил”. Той се опитва да провокира неговото покаяние и вежливо му казва: „Къде е брат ти Авел?” Този, Който знае всички неща, пита – не от незнание, а за да провокира убиеца към покаяние. Той не попитал от незнание и показал това с думите: „Къде е брат ти Авел?”, а онзи отговорил: „Не зная. Да не съм пазач на брата ми” (Срв. Бит. 4:9). Каин искал да прикрие своята грешка, да не се изложи; да я оправдае, да намери предлог. Бог му подава ръка. Той му казва това, за да го доведе до покаяние, да го дръпне, да му каже „Опростен си!”, а Каин си намира предлог за бягство.

Нима не сме такива? Не вярваме в Божията любов. Вярваме в себе си – и когато бъдем изобличени от своята съвест или от другите, не отиваме да кажем „Съгреших!” и да покажем греха си. Намираме предлози и оправдания. Затова нямаме вътрешен покой. Нямаме радост. Нямаме вътрешен мир. Добре, не си пазач, защо обаче си убиец?

Бог какво му казал? „Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене” (ст. 10) и веднага след това: „Уби брата си”. След като не приел първото послание, Бог още по-внимателно го накарал да осъзнае своето положение. Той непосредствено го изобличил и добавил и неговото наказание. Не толкова поради убийството. Бог наказал Каин не поради убийството, а поради какво? Чуйте да разберете коя е същността на нашия грях. Нашият грях не е това, че блудстваме, че прелюбодействаме, че убиваме. Друг е грехът ни. Вижте кой е.

Той непосредствено го изобличил, добавил и наказанието – не толкова поради убийството, колкото поради наглостта му. Едно е да грешиш, друго да си нагъл, безочлив и нечестив. Защото Той не мрази толкова много онзи, който съгрешава, колкото онзи, който няма срам. Този, който няма дръзновение да изповяда греха си и ни изработва, подиграва ни се, прикрива страстите си.

Следователно това е същината на греха и наказанието, а не че Бог се дразни и затова наказва. Става въпрос за определена човешка представа, която трябва да разберем в нейното психологическо изражение, а именно, че в крайна сметка не Бог, а грехът ни наказва. Както и същността на греха например не е поразила човешкия род, защото Ева взела от забранения плод и дала на Адам. Падението не било в това. Кое било тяхното падение? Когато Бог ги вика и те отиват и се скриват? Коя била същността на греха им? Те не повярвали, че Бог е Баща и им прощава. „А, Ти си не направил нещата добре. Дал си ни строги правила, строги закони. Строг си и ще ни накажеш. Не ти се доверяваме. И отиваме да се скрием”. Ако бях отишли и Му бяха казали това, което ни казва да правим: „Прощавай, предадохме те, (направихме) грешка!”, нямаше да имаме и падение.

Падението настъпило впоследствие – когато не повярвали в Божията любов и милост. Нашият грях е оправдаването на самия грях, а не толкова това, което правим. Грехът е нашата наглост и нечестие.

И разбира се, Бог не приел разкаялия се Каин, но не заради това, че той не казал пръв греха си. Какво казал той? "Моят грях е много голям, за да бъде простен…" Така казал Каин в своя помисъл. "Това е много голям грях, за да бъде опростен". С други думи, Боже мой, слагам предел на Твоето човеколюбие. Грехът ми е толкова голям, че Твоето човеколюбие не може да го преодолее, да го покрие. Следователно Ти си виновният. За това, че не си човеколюбив. Това не е ли наглост? Това не е ли самооправдание? И какво би могъл да каже? Вместо това, да бе казал: "Извърших голям грях. Не съм достоен да живея". Да пренесе отговорността не върху Бога, Който е строг според неговия помисъл, а върху себе си, след като е съгрешил и не е достоен да живее. Ако беше казал това, той щеше да бъде най-достойният да живее.

За да познаеш обаче, че тези неща стават така, разбери, че някой друг се е освободил от греха си, след като пръв го изповядал. Нека отидем при Давид, пророка и царя. За по-удобно го наричам пророк, защото царството му се намирало в Палестина, докато пророчеството му стигнало до краищата на вселената, но не след дълго царството се разпаднало, докато пророчеството му ни дава безсмъртни слова.

Този пророк и цар паднал в прелюбодеяние и убийство, защото видял хубава жена, която се къпела и се влюбил в нея. Кой? Пророкът. В последствие извършил това, което си намислил. Знаете историята. Като цар той изпраща нейния мъж, който бил войн, в първите редици, за да бъде сигурен, че ще умре и след това да я вземе за жена. Пророкът се оказал виновен за прелюбодеяние – бисерът в калта. Той обаче още не чувствал, че е съгрешил. Толкова силно бил упоен от страстта. Когато кочияшът е пиян, колесницата се движи напосоки – а каквото са кочияшът и колесницата, това са душата и тялото. Когато душата на човека е потопена в страстта, тя не може да управлява тялото.

Когато душата бъде завладяна от тъмнината, и тялото се търкаля в тинята; когато кочияшът е здрав, и колесницата се движи нормално. Когато обаче той загуби силите си и не може да държи юздите, и самата колесница очевидно върви към най-лошото.

Същото става и с човека. Когато душата е внимателна и бдителна, и тялото е чисто. Когато обаче душата бъде завладяна от тъмнината, и тялото се търкаля в тинята и в насладата. Какво станало с Давид? Той извършил прелюбодеяние, но не го чувствал, нито бил изобличаван от някого; и това станало на старини. За да научиш, че ако си ленив, дори старините не ти принасят полза, както и ако си внимателен, дори и младините не могат да ти навредят, защото правилният живот не зависи от възрастта, докато деянието зависи от разположението. Защото пророк Даниил бил едва дванайсетгодишен, но имал точна преценка. Давид в много напреднала възраст извършил прелюбодеяние и дори старостта не му принесла полза, докато на Данаил дори младостта не му навредила. И за да научиш, че целомъдрието зависи не от възрастта, а от разположението, въпреки че тогава Давид бил в дълбоки старини, той паднал в прелюбодеяние и извършил убийство. Той се намирал в такова състояние, че не чувствал да е съгрешил, защото умът -кочияш бил пиян от невъздържанието.

И Бог какво прави? Вижте какъв възпитателен метод използва чрез пророк Натан. Той изпраща пророк Натан при него. Пророкът отива при пророка. Същото става и с лекарите. Когато някой лекар се разболее, той има нужда от друг лекар. Същото и тук. Пророк бил този, който съгрешил, пророк бил и онзи, който донесъл лекарствата. Пророк Натан отишъл при него, но не го изобличил още от вратата, казвайки: „Беззаконико и мерзки човече, прелюбодеецо и убиецо, такава чест прие от Бога и потъпка заповедите Му!”. Той не прави нищо подобно. Защо? Защото много добре знае, че ако отидеш при някого, който е упоен от невъздържанието, когато е в страстта си, когато е в изблика на своя грях, ако го изобличиш по такъв рязък начин, в опит да се отбрани той ще прояви още по-голяма агресивност и няма да приеме думите ти.

Нужен е специален подход, когато човекът е в греха си. Знаем например, че съществуват хора, които воюват с Църквата и ние, безразсъдните, казваме – безбожници, лукави хора, заговорници, антихристи. Ама той е в своята страст, в яростта си, а ти още повече усилваш неговата ярост? Ето отново: пророкът отишъл при пророка, който бил убиец и прелюбодеец, но не възбужда неговата страст, за да не се възпротиви, за да не го раздразни, а да го възпита в покаянието. Ние обаче веднага бихме го разобличили. Нужно е голямо внимание, нужна е разсъдителност, ако действително трябва да кажем на човека, че е извън Църквата.

Не съществуват тъмни и светли сили. Какво означава „срещу Църквата се борят тъмни сили”? Ние ли сме светлите? Всички сме тъмни. Светъл е само Христос. Ние нямаме собствена светлина. Вземаме от Неговото сияние, от Неговата светлина – а за да вземем от Неговото сияние и светлина трябва да загасим нашата светлина, която е изкуствена. Ние, които лицемерно се правим на просветлени. Всички сме потъмнени. Намираме се в мрака.

И тъй, Натан отишъл при него и не го изобличил веднага. Какво казал? Той му разказва една измислена история, за да го накара сам да се изобличи, да го възпита с конкретен възпитателен метод и сам да признае греха си. Натан внимавал да не го направи още по-безочлив. Защото, когато греховете се откриват, те водят до безочие онзи, който ги е извършил и той ти казва: "След като са ме научили, след като ги направих, нима да не продължа ли да им се радвам още повече?"

Натан отива при него и започва да плете една съдебна драма. И какво казва? Знаете ли за това? Някои казват „Отче, да му кажа ли, че знам, че е съгрешил?” Не, не му казвай. Защото ще ти каже, След като го направих, станах за резил, сега нека продължа да се наслаждавам! Той има някакъв срам, че не е бил изложен и може малко да се въздържи. Когато изтъкваме греха, много пъти чрез неговото постоянно изтъкване ние го узаконяваме и променяме мярата на етоса в нашия живот.

Той отива при Давид и плете съдебна драма: "Царю, искам твоята преценка. Имало един богат и един беден човек. Богатият имал телета и много стада с добитък, докато бедният една овца, която пиела от чашата му, яла от трапезата му и спяла в прегръдката му". С това той показва чистата връзка между мъжа и жената. "Дошъл обаче някакъв странник и на богатият му дожаляло за неговия добитък и като взел овцата на бедния, я заклал". Виждате ли как той плете драмата? С ръкавица го срязва. Какво отговаря царят? Мислейки, че изказва мнение за някой друг, Давид издава много тежка присъда. Такива сме хората. С голямо доволство и жестокост вземаме решения за другите. Когато обаче се касае за нас, започваме да мислим по друг начин. И какво казва Давид? "В името на Господа, този човек е достоен за смърт и да заплати четворно за овцата". Ето сега, дошъл е часът. След като го довел в свои води, Натан започва хирургическата намеса, без да бъде равнодушен – защото често прекалената снизходителност или строгост причиняват вреда. Трябва да чувстваме мярката за всеки човек, както и за самите себе си.

В подходящият момент той пристъпва към хирургическа намеса. Какво казва Натан? Той не бил омекнал задълго след огорчението и затова непосредствено изказва своето мнение и прави много дълбок разрез, за да не се отнеме чувството за болка. Той кара Давид да се осъзнае, да се съвземе, излага му нравствения критерий и след това го срязва, така че болката да функционира изцелително. Без болка няма лечение и покаяние.

"Ти си цар. Ти си този цар". И какво му казва царят? Той не започнал да се кара с него. Натан го довел до такова осъзнаване, че Давид казал: „Съгреших пред Господа”, а не „Кой си ти, който ме изобличаваш? Кой те изпрати да ми говориш с такава дързост? На мене – царя и пророка? С каква смелост направи това?” Той не казал нищо подобно, а осъзнал греха си: "Съгреших пред Господа". И тогава какво му казва Натан? "И Господ ти прости съгрешенията". Ти осъди себе си и Аз ти прощавам осъждането. Ти с признателност изповяда греха си и го заличи. Ти осъди себе си и Аз те освободих от осъдителната присъда. Видя ли как се сбъдна написаното? Кажи пръв греха си, за да се оправдаеш…

Превод от гръцки: Константин Константинов

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. 04/05/2015

    […] Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%9A%D0%B0%D0%BA-%D1%81%D0%B5-%D0%B… […]