Бурята
(Мат. 14:22-34)
Днешното четиво следва именно след онзи откъс, който чухте миналата неделя: как Христос нахрани пет хиляди души с пет хляба и две риби. И ето първото, което се набива на очи, което отначало може да ни учуди, само ако не си спомним за нас самите, за това как възприемаме и как реагираме на откриващото ни се в живота: изглежда толкова странно, че апостолите, току-що преживели подобно чудо, могат така лесно да се разколебаят във вярата.
Това обаче трябва да ни напомни, че сме заобиколени от чудеса, че целият ни живот е пронизан от Божиите действия − или непосредствени: в тайнствата, в молитвата, в миговете на дълбоко тихо озарение на душата − или посредством хората: чрез любовта, която понякога ни спасява от отчаяние, от смърт, от скръб, повдига завесата на непоносимото в живота. Въпреки всичко, ние също, преживявайки днес, току-що, чудото на живота, след по-малко от час, когато излезем от вратите на храма и се озовем на улицата – изведнъж се оказваме чужди на собствения си опит: забравили сме!... Към живота се отнасяме така, сякаш не сме преживявали нищо: всичко е по старому; излезли сме от областта на чудото и сме влезли в обичайността – и вече сме станали обикновени. Някъде в паметта можем да намерим случилото се; но животът ни не се е променил от това, душата ни не е докосната дълбоко, съзнанието ни не се е изменило достатъчно, за да живее с този опит. Това е първото; и затова нека не се учудваме на епизода с апостолите; да, те са преживели велико чудо и в следващия момент са изгубили това усещане за чудотворното, животворно Божие присъствие.
Второто – Петър и другите апостоли плават, тях ги застига буря; удрят ги и вятърът, и вълните; смъртта ги е обкръжила, смъртта притиска лодката; и ето, сякаш в сърцевината на тази смърт, обгърнат от разярените ветрове, върви по разбушувалите се вълни Христос. Апостолите Го мислят за призрак: това не може да е Христос; ако Той беше тук, би отминала опасността, би отминал ужасът, смъртта би се отдалечила безкрайно. Нали Христос е Спасител, Той е Княз на мира! Той е Онзи, Който дава тишина, покой, живот – как може Той да бъде в центъра на тази смъртоносна буря?
Ние също говорим това непрестанно. Само да ни споходи някаква скръб – лична, семейна, обществена, всенародна – ние си задаваме въпроса: къде е Бог? Какво прави Той? Нима спи? Нима Неговото присъствие, което понякога изведнъж ни се привижда посред бурята, не е нищо друго освен призрак, тоест измама и химера? Не! И в бурята е Господ, и в тишината е Господ; защото в центъра на бурята се издига страшната Голгота, защото в сърцето на бурята се намира Гетсиманската градина. В Гетсиманската градина, на смъртоносната Голгота стои въплътеният Син Божий…
И сега, когато ни обхваща ужас, когато сме в оковите на страха, смъртта, болестта, гоненията, ненавистта, то сред тази буря – е Сам Господ. Ние можем да преминем през бурята, няма защо да се отскубваме от нея, достатъчно е да напуснем тази крехка лодка, която защитава така ненадеждно учениците, да влезем в самата буря беззащитно – и да тръгнем към Христос. И ще поемем по водите, и няма да ни отнесат ветровете, стига само да вървим към Христос, там, където е Той, а не да мислим какво ще стане с нас. Нас може да ни потопи единствено мисълта: какво ще стане с мен? Забрави това – и никаква буря вече няма власт върху живота ни. Петър се усъмни; той си спомни за себе си, започна да потъва, но и в онзи момент, когато викна: Господи, спаси ме! – Спасителят протегна ръка, и изведнъж затихна бурята, и изведнъж апостолите се оказаха на брега, към който се стремяха и бяха изгубили от поглед…
И третото: Петър се усъмни, и точно неговото съмнение, неговото колебание разкри на останалите ученици още веднъж Божественото величие на Христа. Те не тръгнаха в бурята; в тях липсваше дори този порив; но случката с Петър, дори неговата слабост, както и неговото спасение от Бога, ги застави да се преклонят пред Христос и да Го признаят за Син Божи.
Така се случва и с нас; затова нека да се замислим върху този разказ, той ни носи много уроци за живота. Но да се замислим така, че тези уроци да не бъдат преживени единствено сега, в този миг, а да ги отнесем със себе си и да ги положим не само в основата на светогледа, но и на живота си. Амин. | www.mitras.ru
(Из книгата „В името на Отца и Сина и Светия Дух“)
Превод: Радостина Ангелова
