Всички за един
Мен ме е грижа. За какво ли? За проблема на другия. Това означава, че съм истински жив. В противен случай съм мъртъв отвътре. Духовното зловоние наоколо идва от многото такива мъртъвци. Те са се самоунищожили, задушавайки любовта в сърцето си.
Откъде да започнем, за да разберем какво е да проявяваш истинско човеколюбие? От любовта и човеколюбието на Бога. Защото сме създадени по Негов образ и подобие. Въпросът е доколко сме съхранили автентичен образа Му или сме го осквернили… Бог показа Своето човеколюбие не с евтини слова, а с принасянето на Своя Син. Христос се яви в света с поредица от конкретни дела на любовта. Първото дело е снизхождането към човека, кеносисът на Бога – движение от любов, чрез което Бог излиза извън Себе Си, навежда небесата, слиза на земята, идва в нашия свят и приема нашата човешка природа, която сме подчинили на тлението, болестта и смъртта. И трябва честно да признаем, че ние сами избрахме тази своя участ, а не Бог. Бог не е създал нито умората, нито болестта, нито смъртта. Ние сме ги избрали, когато поискахме да се обожествим без Бога и вместо да стигнем до обожението, се провалихме. Но Този, Който ние изоставихме, не ни изостави, а в изблик на благост от любов, както казват отците, дойде и слезе при нас, прие болната човешка природа, стана участник в нашия живот. Дойде и заживя в пропадналите ни дни, взе нашите грехове, нашия крах (защото това означава думата “грях“ – неуспех, крах). Неуспехът на света, в който живеем, кризата (включително и икономическата) показват провала на човечеството, което разчита на науката, на парите, на своята сила, и вече заплашително над него надвисва сянката на собствените му ужасни дела.
Бог взе върху Себе Си нашия крах, понесе греховете ни върху Себе Си, върху Своята плът. Влезе в пространството на безумието, на абсурда, което ние създадохме. С право се надигаме срещу смъртта, защото тя не е предвидена за нас, реално обаче ние я избрахме и я вложихме в живота си. Не ти е нужен гениален ум, за да знаеш, че ако не поливаш едно цвете, то ще изсъхне; че ако го заключиш в мазето, далеч от слънчевата светлина, то ще загине. Защото слънцето е животът за цветето, а не обратното. Ние обаче объркахме нещата, помислихме, че ние сме слънцето и затова в крайна сметка се изпълнихме с мрак.
Чрез Кръста Господ слезе в смъртта, в нашата смърт, разбира се, не за да стане неин пленник, а за да я премахне чрез Своето Възкресение и да ни освободи от робството на нашия последен враг. Той не спря дотам, а ни изпрати Светия Дух, като ни върна отново в рая. При Христовото Възнесение дори ангелите се удивили, защото видели Човека да възхожда по-горе от тях. Така чрез Христос човекът се завръща там, откъдето е тръгнал, от общението с Отца, Сина и Светия Дух. Христос изпраща Светия Дух, за да направи всички нас Негово Тяло, нас – разпръснатите, самотните, болните, неспособните дори да помислим доброто; да ни обедини в Своето Тяло, в Църквата; да ни направи причастни на Неговия божествен живот, за да имаме живот, и то живот в изобилие. За да бъде срещата на всеки от нас със смъртта, както е било при Христос, не край на неговия живот, а негова Пасха: преминаване през смъртта в живота.
Бог обикна човека толкова много, че се жертва за него. Той е единственият Управник, Който умря, за да може човекът да живее. Управниците в наши дни жертват народите заради своите лични интереси, а ние, бидейки безумни, търчим след тях, забравяйки истината, която Божието слово формулира: „Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение.“ (Пс. 145:3). В моята епархия, която обикалям, казвам на хората: „Само да науча, че в селото сте се скарали за политически въпроси!… Защото докато вие си чукате главите, в кафенето на парламента те се чукат за наздраве! Това е реалността…“.
Нека видим какво е нашето човеколюбие. Според отците то е горене на сърцето за цялото творение. Това е истинското човеколюбие – сърцето ти да гори за проблема на другия, а не да проявяваш формален интерес. Ние казваме, че сме християни, тоест членове на Тялото Христово. Но този, който е член на Тялото Христово, е и част от другия. Бих казал, че сме осъдени животът на другия да бъде наш живот. Божието слово ни казва, че Църквата е Тяло Христово, а не сдружение. Каква е разликата? Членовете на едно тяло – нека погледнем нашето собствено тяло – са органически и жизнено свързани помежду си, оживотворяват се от същата кръв и всъщност единият член състрадава или се съ-радва на другия. Когато кракът ни боли, ни боли целият организъм, когато ръката ни боли, ни боли целият организъм. Ако ръката реши да излъже устата и постави в нея отрова вместо храна, ръката също ще загине. Следователно, това е живот, който не може да се раздробява. Затова когато в Тялото Христово се радва един член, всички членове се радват заедно с него, и когато страда един член, тогава всички членове заедно състрадават. От момента, в който участваме в Тялото Христово, ние участваме и в живота на нашия брат.
В Църквата, скъпи братя, не съществува частен живот. Не съществува „аз и Бога“. Христос не е наш индивидуален Спасител. В Църквата нашият живот е общ, вярваме и живеем като Тяло Христово и превъзходният израз на нашия живот е светата Литургия. Какво означава Литургия? Дело на народа, тоест на всички нас. Да принесем на Бога нашия изпълнен с тление живот и да станем причастни на Божия живот, който победи смъртта. Когато отиваме в Църквата, принасяме хляба и виното. Само ние, хората, ядем хляб, само ние пием вино, виното и хлябът не съществуват в природата, а житото става хляб и гроздето става вино чрез нашите усилия. Затова когато отивам в Църквата и нося просфората и виното за свето Причастие, сякаш казвам на Бога: „Боже мой, принасям Ти моя живот, моя труд, всичко!“. Бог го взема и чрез Неговите служители го поставя върху светата Трапеза, където цялата Църква се моли да дойде Светият Дух върху нас, които сме събрани, и върху даровете, които сме принесли, и да направи този хляб Негово Тяло и това вино Негова кръв. Така нашият живот, пълен с тление и смърт, става живот на Христос, Който ни зове да се съединим с Него; да станем причастни на Божия живот, както и Бог да стане причастен на нашия живот. Христос ни обединява в Своето Тяло и така ние влизаме в общение с другите.
Какъв е бил плодът от светото Причастие в древната Църква? В книгата Деяния на светите апостоли това се описва по чудесен начин. Всичко било общо. Никой не казвал „Това е мое!“. Когато давали от излишъка си, те не давали директно на бедните, а на Църквата, за да им го раздаде. Защо? За да не се създаде зависимост, да не се почувства моят брат задължен спрямо мен, защото „Аз нищо не направих!“, Църквата е тази, която го е дала. Плод от тази любов в ранната Църква е било събирането на дарения. Сам свети апостол Павел използвал своята мисия, за да събира дарения, което е израз на любовта на една християнска община към друга. Апостолът смятал това дело за толкова важно, че сам носел даренията от църква на църква.
Това е животът в Христовото Тяло. Искате ли обаче да видим колко много сме се отчуждили от този живот? Бих исках да ви обърна внимание на една практика, срещу която мнозина протестират от незнание. Ако се запитаме дали трябва да се събират пари с дискоса по време на неделната Литургия, всички моралисти ще отговорят отрицателно, но може би за изненада на някои, богословието на Църквата отговаря положително. Какво означава дискосът? Казахме, че за да се служи света Литургия, са нужни хлябът и виното. Разбира се, за Литургията е нужна част от просфорите, като в тази част присъства цялото, защото може да сме взели три просфори за света Литургия, но двайсет и трима души са донесли просфори и всичките двайсет и трима принасят своя живот, защото в Литургията не сме зрители, а участници. В древността Църквата раздавала излишъка на най-бедните хора. Когато обаче Църквата започнала да нараства, не всички вярващи са имали време да приготвят просфора и вино. И какво оставяли вместо това? Равностойността в пари на хляба и виното. Защото желаели да участват с нещо от себе си в това дело на народа, което засяга всички. Аз съучаствам ли в Литургията, която се служи? Не успях да донеса просфора и вино. Тогава как участвам в Божията трапеза? По този начин. Затова Църквата давала средствата на бедните като израз на любов и участие в Божия живот. Следователно, това, което ни възмущава и ни кара много пъти да се мръщим, в действителност е църковен израз на нашата любов и е напълно литургично събитие.
Нашето светоотеческо Предание и аскетическите писания ни казват: видял си брата си, видял си твоя Бог. Какво ще чуем в неделя в храма? „Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте… Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?… Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.”. Кой е нашият брат? Той вече не е скритият, а познатият малък Христос. „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу“ (Притч. 19:17). Отците казват още, че от нашия ближен е спасението. Христос пръв ни го е казал и настоява: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”. Следователно, нашето спасение зависи от ближния, от нашето отношение към него. Сам Христос ни казва, че отъждествява Себе Си с всеки страдащ брат.
Казахме, че в Църквата не водим частен живот, затова думите „частно“ и „Литургия“ са противоположни. Частното е противоположно на Литургията, а литургичното отменя частното. Какво е света Литургия? Събрание на Църквата. Това правим, когато отиваме в храма. Не отиваме на църква, за да се помолим, това го правим и вкъщи. Отиваме, отзовавайки се на призива на Отца и Христос, Който простря ръце върху Кръста, за да ни съедини, да ни направи семейство, и сядаме около Неговата трапеза. Това е Божията трапеза.
Един млад човек страдаше от много сериозна болест, родителите му бяха бедни и нямаха възможност да му осигурят нужното лечение. Новината за неговата болест дойде в много тежък момент за цялото семейство – в същия ден, в който баща му внезапно почина. Вечерта след погребението отидох у тях и там научих, че момчето има много сериозен проблем, а още на другата сутрин то бе прието в болница в Атина. Заболяването бе унищожило панкреаса му и в последствие започна да засяга нормалното функциониране на всички органи. Тогава един мой приятел лекар ми се обади по телефона от Америка, аз му казах:
– Остави ме сега, защото имам проблеми!
– Какви проблеми имаш? – попита той. И аз му разказах историята на болното момче.
– Вземи го и елате при мен, в Америка, да го видя! – отвърна той накрая.
Реших, че просто така си говори, казах му: „Хайде, чао!“ и затворих телефона. Минута след това си помислих: „Ами ако го е казал сериозно?!“, и му се обадих. Разбира се, беше го казал на сериозно, по онова време той беше лекар в един от най-големите изследователски медицински центрове в света, във Вашингтон.
Заминахме заедно с детето и майка му при него. Наложи се да ходим още два пъти, на третия път ни казаха, че все още има надежда за него, но трябва да се мисли за трансплантация на сърцето и на белите дробове. Това момче бе наясно със сериозността на заболяването си и не беше проявило нито капка малодушие, но когато чу за необходимата сума за извършване на трансплантацията – 20 милиона драхми по онова време, се разплака.
– Защо плачеш? – попита го лекарят.
– 20 милиона? Къде да ги намеря?
Тогава той му отвърна привидно строго:
– Виж, твоята работа е да си гледаш здравето и това, което лекарите са ти казали! Останалото е работа на отец Павел и на мене!
Тогава, завръщайки се в Гърция, написах статия в местен вестник със заглавие „Всички за един“. В материала поставях въпроса: колко жители има нашият град. 70 000 души. Ако всеки жител реши да дава по 1000 драхми на година, което означава под 100 драхми месечно, тогава с лекота бихме събрали 70 милиона драхми, много повече от нужните 20 милиона за трансплантацията на това момче. Така бихме могли да помогнем не само на едно, но и на други деца. Какво ни липсва? Липсва ни любов, липсва ни загриженост за проблема на другия. И тогава започнахме битка с това послание: „Всички за един!“. Разбира се, не всички дадоха, но все пак доста хора се отзоваха и благодарение на събраните пари това дете се подложи на дългогодишно лечение. За съжаление, накрая почина. Той бе младежът, за чието погребение в Гърция дойде принцеса Даяна, която се запозна с него в болницата и се отнесе с изключителна любов и нежност.
Всички за един. Колко са жителите на Никозия? Казаха ми, че са над 200 000 души. И аз казвам: нека вземем само 100 000 от тях – ако всеки един реши да дава по две евро на месец – сума, която според мен и един беден човек може да си позволи – осъзнавате ли резултата? За нула време ще се съберат 200 000 евро. Каква ще бъде жертвата на всеки един? Минимална, направо смешна на фона на това, че прахосваме пари за толкова неща, които въобще не са ни потребни. Малкото от многото обаче е много за един. Защо не мислим по този начин? Защото сме мъртви отвътре…
Исках да споделя това послание „Всички за един“ с моите енориаши, обяснявайки светата Литургия, стигайки до мястото, където се молим за единството на всички. Попитах ги: „Наистина, обединени ли сме?“. Участваме ли в живота на другия, когато виждаме, че го изхвърлят от дома му, защото не може да си плати наема? Майка ми казваше, че в дома на дядо ми винаги на масата имало една чиния в повече – за този, който той щеше да доведе и да приюти у дома. Позволете ми да ви кажа, че в първата ми енория бях свидетел на следното – певците от църковния хор всеки следобед към 17 ч. тръгваха към площада на селото, за да видят да не би някой да е замръкнал и да го приютят вкъщи за през нощта. Когато нашият народ беше близо до Църквата, той имаше тази чувствителност. Казах на енориашите: аз не искам една чиния в плюс на масата всеки ден, а веднъж седмично. Можете ли да го направите? Искам четири на месец. Изчислихме какво би струвало на домакинството тази една чиния в плюс на масата – 500 драхми. Тоест 2000 драхми на месец. След това станаха 6 евро. Трябва да ви кажа, че имаше хора, които с постоянство даваха своите 6 евро. Някои даваха и много повече от това. Спомням си, че един човек даваше впечатляващата и за тогава, и за сега сума от 700 евро на месец. Когато му казах, че сумата ми се струва голяма, той ми отвърна:
– Да, отче, от баща ми имам благословение и проклятие!
Неговата фамилия беше от Константинопол, а баща му е бил учител на днешния патриарх.
– Какво благословение и проклятие имаш? – попитах.
– Баща ми казваше: „Една десета от твоите приходи не принадлежи на теб! Ако я задържиш, ще си крадец! Тя принадлежи на всеки човек, който Бог ти поверява, за когото си научил, че има проблем!“. Затова трябва да ти благодаря, че ми даваш възможност да бъда полезен на хора, които не познавам.
Какво постигнахме тогава? Не успяхме да помогнем на всички, но избавихме мнозина от трудностите им. Всеки месец плащахме наема на хора, които иначе щяха да бъдат изхвърлени на улицата. Помогнахме на болни, на студенти да завършат образованието си. Дребните капки могат да станат благословена река; река на любов, която да удави болката, тревогата, скръбта на мнозина. Всички можем да правим такива дела от момента, в който научаваме за проблема на някого, от този момент Бог ни го поверява и ни казва: „И ти трябва да направиш нещо за този човек!“.
Повечето от вас сте женени, не знам доколко помните брачното последование. В него се казва: Господи, изпълни техния дом с жито, вино и елей и всяка благост. Защо? За да се наслаждаваме егоистично на Божиите блага? Отговорът е даден по-нататък – за да дават и на нуждаещите се. Независимо дали ни харесва или не, ние на нищо не сме собственици. Ние сме само разпоредници на Божиите дарове. „Парите ми!“ Кои пари? Те не са твои… Никога не успях да разбера как е възможно да съществуват хора, които имат милиони или стотици хиляди евро, и са безразлични към това, което става около тях.
Трябва да ни е грижа за проблема на другия. Бог ще ни поиска сметка за отношението към този ближен и ще ни каже: „Спъна се в Мене, но не Ме позна.“ Защо ли? Защото всъщност така и не си научил Кой съм. Вижте притчата за блудния син! В нея големият син изглежда доброто дете, но всъщност е онзи, който живее блудно; той живее по начин, който не го води към спасение. Живее близо до баща си, без обаче истински да го опознава, той така и не доближава сърцето му.
Какво означава да бъдем близо до другия? Това наистина обогатява живота ни, кара ни да излезем от собствената ни самота, от егоизма, дребнавостта и отегчението. Виждате ли колко прост е животът и често пъти колко наопаки го живеем?!…
Понякога и ние, свещениците, сме виновни, че не обясняваме докрай нещата; че понякога и ние не разбираме, че когато служим св. Литургия, това не е частен въпрос. Сещам се за едно младо момиче, което на изповед ми сподели:
– Отче, знаете ли, отивам на църква в неделя, но не отивам да се помоля!…
– А защо отиваш, детето ми?
– Защото се радвам там да срещна моите приятели!
Аз се прекръстих и казах:
– Слава Богу, че срещнах един човек, който да е истински православен! За това отиваме на църква! За да се срещнем с другите, да почувстваме, че сме семейство, да кажем на нашия Баща, че сме тук, събрани около Неговата Трапеза!
Приобщаването с Христос не оставя нищо в нашето сърце, което би оскърбило ближния. Христос, с Когото се причастяваме, отблъсква всичко порочно в нас; в противен случай сме духовно болни, тоест ако сме се причастили, но не сме съединени в любовта с другите, тогава сме духовно болни, мъртви сме.
Понякога е нужно да си кажем нещата ясно, дори и с риск да прозвучат грубо и сурово, скъпи братя, защото мнозина сме набожни, но не и църковни и Христови. Това е разликата и тя е изключително важна.
Трябва да изберем дали искаме да живеем или да бъдем мъртви, дали искаме любовта да бъде нашият живот, любовта без условия и граници. Егоизмът, инатът, завистта, капризите, които пропъждат любовта от сърцето ни, са много тежки болести и ако не ги излекуваме навреме, ще ни доведат до смърт. Разбира се, нашият живот е в Божиите ръце.
Винаги трябва да ви е грижа за това, което става около вас – не от любопитство, а от любов. Видяхте, че Христос похвали малкото пожертвование на вдовицата, защото в него било нейното сърце, докато в пожертвованието на другите се криел егоизъм.
Често виждам едно дете и всеки път му се радвам и се трогвам. Сещам се, когато някога го държах на ръце и вървяхме по коридорите на болницата в Бостън заедно с неговите родители. Държах го на ръце и се опитвах да успокоя плача му и жаждата му за вода, тъй като известно време не трябваше да пие поради естеството на заболяването си. Наистина е поразително и е Божие благословение да чувстваш, че си дал нещо изключително незначително. Сега, от дистанцията на времето, разбирам още по-добре колко незначително е било то. Но именно такива малки, незначителни неща се изискват от всекиго от нас, и когато пристъпим към тях с цялото си сърце, те се превръщат в нещо особено значимо за нашия живот и за живота на всички други страдащи.
Желая ви Бог да ви просветлява, за да живеете винаги като членове на Църквата и да усещате красотата на Божията любов!…
Беседата е публикувана със съкращения
Превод: Константин Константинов
