Втора неделя след Неделя подир Въздвижение

Половата атлетичност, успешната кариера, натрупването на богатство – тези са идеалите на капитализма, който триумфира почти по целия свят, включително и у нас. Влезте в която и да е книжарница. Там ще намерите цели лавици, пълни с преведени американски наръчници, които ни поучават как да манипулираме другите или да станем бързо милионери. Същото се преподава в училищата, възпитава се в семействата, насажда се от медиите. Мнозина от нас възприемат този утилитарен подход към света едва ли не като истина от последна инстанция.

В началото на днешното литургическо четиво Иисус казва думи, които сякаш поддържат споменатите егоистични ценности на капитализма: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях” (Лук. 6:31). Ясно и просто „златно правило”. Нали и древните римляни, съвременници на Христос, имат подобни изрази и поговорки: „Do ut des” (Давам, за да дадеш) или девизът на шуробаджаначеството: „Asinus asinum fricat” (Магаре магарето търка). Но следващите слова на Спасителя рязко променят тона: „И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото” (ст. 32-34).

След което Христос продължава: „Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите” (ст. 35). Този съвет от чисто човешка гледна точка звучи странно и дори нелепо. Да си спомним бедняка Серафим от едноименния разказ на Йордан Йовков, който подарява палтото си в очакване на дреха в рая. Но ако наречем Серафим „ексцентрик” и „юродив”, можем ли да кажем същото за Бога? Сигурно звучи богохулно, но нека се замислим – не прави ли същото Бог за нас? Той ни е обикнал далеч преди ние да го обикнем и Той продължава да ни обича независимо дали ние Го обичаме или не. Бог продължава да ни прави добро дори и тогава, когато за нас е невъзможно да направим добро за Него. Той е Този, Който е сътворил и поддържа видимата и невидимата Вселена. Ние, жалките микроби, пъплещи по една от билионите планети във всемира, каква услуга можем да Му направим, с какво можем да Му помогнем, как да Го направим наш „длъжник”? Каква нужда може да има Бог от нас? Абсолютно никаква! И въпреки всяка логика Той продължава да ни дава щедро, изобилно, безкрайно – независимо дали ние Му палим вощеници или не, независимо дали отправяме слаби молитви към Него, независимо дали понякога се сещаме, че Той съществува. Бог излива върху нас пълнотата на Своята любов, величието на Своята милост, съкровището на Своите блага особено тогава, когато ни изпраща Сина Си, заклан „за нас и за нашето спасение” на Кръста. Той прави всичко това, защото ни смята за възлюбени, ценни, достойни да получим Неговата грижа и жертва.

Тъй като всички ние сме еднакво Божии чеда, Господ иска от нас да се отнасяме към другите по същия начин. Затова Той буквално ни заповядва: „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден” (ст. 36). Това нареждане има две страни. Първо, ние трябва да подражаваме на Бога. Следва да правим това, което Той прави за нас, като виждаме в ближните истинската, понякога дълбоко скрита ценност, която Той съзира в нас. Редно е да възприемаме другите като напълно заслужаващи нашата грижа и жертва, без да разследваме дали те са достойни или недостойни. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13).

 

Но Христовата заповед означава много повече от обикновено подражание. Ние не можем да обичаме, да правим добро, да даваме заем от себе си, защото, обективно погледнато, ние нямаме нищо. Раждаме се и умираме голи на този свят. Ако се преструваме, че това не е така, ако се опитваме „да играем на Бог”, ние заблуждаваме единствено себе си. Не сториха ли същото Адам и Ева в райската градина, когато се правеха на богове, подлъгани от лукавата змия (Бит. 3)? Единственият начин, по който ние можем да бъдем подобни на Бога е да правим това, което Той прави, да се потопим напълно в Него, да бъдем изцяло в единение с Него. Когато се потопим в Бога и се слеем с Бога, всяка наша мисъл става Негова мисъл и всяко наше действие – Негово действие. Нашата любов е Неговата любов и ние я споделяме, защото сме я получили от Него. Това е, което светите отци наричат „теозис” (обожение) – да станем по благодат това, което Бог е по природа. Това е върховната и дори единствената цел на християнския живот. Това е истинското християнско поведение. Това е пътят към щастието, спасението, вечния живот, а не преходните светски стремежи като секс, кариера, пари, за които живее потъналият в злото свят. Ако всички ние живеем по този начин, човечеството ще се преклони пред християнството и няма да има хулители като Ницше, който ехидно нарича християните „врани, кацнали върху труп”.