Възкресяващата сила на прошката
Голгота
Висящ на Кръста, Господ Иисус Христос разтваря Своите пречисти ръце, за да прегърне в кръстна прегръдка целия свят. И кой първи е приютен в нея? Един от двамата разбойници, разпнати с Него (вж. Марк 15:27). Св. Лука Симферополски в една своя проповед казва за този разбойник: „Кой е бил той? Не знаем с точност, но за нас е важно…той е наречен злодей, което не ни дава основание да го идеализираме. Сърцата на злодеите са тъмни, пълни с желание за зло и престъпления. Вероятно такова е било и сърцето на този удивителен изповедник на Божествеността на Господ Иисус Христос“ (Проповеди за цялата година, храм „Св. Параскева“, Пловдив, с. 398-399).
Църковното предание е запазило името му. Наричал се е Димас. Наистина, той едва ли е бил по-различен по делата си от разпнатия отляво на Христос. Дори сам признава, че е осъден на смърт „справедливо“ (Лука 23:41). Но ето че само той чул как Онзи, Който „нищо лошо не е сторил“ (Лука 23:41) се моли Бог да прости на убийците Му (вж. Лука 23:35-36). Чул нечувана досега молитва, пълна противоположност на старозаветното правило: „живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога…“ (Изх. 21:23-24)… Синът Божий, можещ да извика „повече от дванайсет легиона ангели“, които да изпрати Бог Отец и да Го свали от кръста, не пожелал това (вж. Мат. 26:53). Отхвърлил възможността да бъде спасен свише. Вместо това към небето се понесло: „Отче! Прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 23:34).
Разбойникът Димас, получаващ „заслуженото според делата си“ (Лука 23:41), бил докоснат до дъното на сърцето си от тази Христова молитва. В мрака на беззаконието, където до този момент се губела душата му, проблеснал лъч светлина. Родила се мисълта, че постъпващият така не може да бъде никой друг, освен Бог. Сърцето се съкрушило и смирило (вж. Пс. 50:19), и в покаяние извикало: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” (Лука 23:42).
Злодеят се превърнал в изповедник, достоен за великата награда пръв да влезе в рая (Лука 23:43).
Бащин дом
Дали не е бил подобен на разбойника, но без най-злите му дела, и блудният син от известната евангелска притча (вж. Лука 15:11-32)? Той напуснал бащин дом и отишъл в далечна страна, живеейки там разпътно. Когато прахосал напълно своя дял от наследството и изпаднал в пълна нищета, изоставен от всички, се размислил за положението си и си казал: „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм достоен да се нарека твой син…“ (Лука 15:12-18). Както и направил. А бащата?… На бащата, виждайки сина си „когато беше още далеч“, му домиляло и затичвайки се към него, се „хвърли на шията му и го обцелува“ (Лука 15:20).
Не е ли виновният този, който трябва да се затича и поиска прошка от обидения и наскърбен от него човек? Дори да се хвърли в краката му? Така трябва да бъде, но по чисто човешките закони. Но бащата на завръщащия се у дома и разкайващ се син не действа по тях. Ръководен за него е Божият закон за любовта, която „не дири своето, не се сърди, зло не мисли…“, любовта, която „всичко извинява“ (вж. 1 Кор. 13: 5-7). По същия този закон преди това той отпуснал детето си да поеме по избрания от него път. Бащиното сърце е предчувствало какво ще се случи с „по-младия“ син (Лука 15:12). Какви изпитания и неволи ще претърпи. Но не го е задържал насила. Защото истинската любов не оковава, а освобождава. Тя е огнището, което винаги трябва да държим затоплено с молитвите си, за всичко и всички…
Вътрешно той страдал във всичкото време на отсъствието на сина и чакал с неугасваща надежда завръщането му. И когато това станало, отворил широко сърцето си за прегръдка, защото бил простил много преди да му се поиска прошка. Отнесъл се с детето си със снизхождение, любов и кротост, за които св. Йоан Златоуст казва, че са по силни от всяка строгост и насилие. Резултатът? Или наградата му? Радостният възглас: „Тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери” (Лука 15:24).
Какво би станало със сина, ако баща му не го бе приел? Ако, приближавайки към бащиния дом, притеснен от това какво ще каже и как ще го посрещнат, чуе гласа на баща си, долитащ към него като ураган: „Спри там, където си! Не си достоен да се завърнеш в дома ми. Иди си там, където си бил и откъдето идваш“. Можем ли да си представим ефекта от тези думи върху копнеещото за бащината прошка и прегръдка дете. И къде точно го биха върнали те…
Може би, отхвърлен от близките си, ще се върне отново към гибелния за душата му начин на живот, живеейки в разпътство с нови „добри“ приятели? Или ще потърси утеха в наркотиците? Или ще сложи край на живота си, лишен от бездната любов на своите близки (вж. Рим. 11:33). Защото приемането на каещия се и молбата за прошка дарява с нов шанс съгрешилият. Така както отказът им е равносилен на убийство…
Или на отпадане от Бога…
Такъв случай е описан в житието св. мчк Никифор (9.02). Той бил приятел със свещеника Саприкий. Двамата „изпитвали такава любов един към друг и били така задружни, че някои ги мислели за родни братя“ (Жития на светиите, м. февруари, Зографски м-р, с. 204). Дяволът, ненавиждащ „всичко добро, им завидял и посял у тях такива плевели на вражда, че те не искали дори и на улицата да се срещнат, дотолкова се били възненавидели…“.
Враждата продължила доста дълго време и този, който решил да я прекрати, бил св. Никифор. Най-напред той изпратил общи приятели и съседи, за да ходатайстват пред Саприкий, „да прости на него, каещия се, и да го обикне с предишната любов…“. Въпреки молбите им свещеникът „не пожелал да изостави враждата си“. Вторите пратеници, изпратени от св. Никифор, също не го склонили към милост и той отново „не простил на брата си“, а още повече „ожесточил сърцето си и останал неумолим“. Тогава Никифор сам отишъл при Саприкий, „паднал в краката му и казал: „Прости ми, отче, заради Господа ми прости!“ А старият му приятел „дори и не го погледнал“.
По това време над Римската империя царували Валериан и Галиен. Вторият започнал гонение срещу християните и свещеник Саприкий също бил заловен и подложен на мъчения. Колкото и страшни да били те, той смело изповядал вярата си в „Христа Бога, защото само Той е Истинен Бог…“, готов да умре за Него. Виждайки непреклонността му, съдията издал смъртна присъда. Св. Никифор, научавайки за това, „побързал да го пресрещне, паднал в краката му с гореща молба: „Мъчениче Христов, прости ми, съгреших пред тебе!“ Саприкий не отвърнал нищо, „защото сърцето му, както и преди, било обзето от бесовската злоба“.
Той останал „ослепен от ненавист и безсърдечие,… неумолим, и въобще нямал намерение да… прощава“, дори и преди самото изпълнение на смъртната присъда. А това била последната възможност да изпълни молбите на св. Никифор за прошка и помирение: „Моля те, мъчениче Христов, прости ми, ако като човек нещо съм съгрешил пред тебе. Писано е: „искайте, и ще ви се даде“ – и ето, затова аз те моля – дай ми прошка!“ Но такава не била дадена и сега. Тогава станало нещо, което нито св. Никифор и Саприкий, нито мъчителите очаквали.
Когато мечът на палача вече бил вдигнат над главата на Саприкий, той извикал като обезумял: „Не ме убивайте, аз ще изпълня това, което са наредили царете: ще се поклоня на боговете и ще им принеса жертва“. Толкова силно „ненавистта заслепила сърцето“ му, че „го откъснала от Божията благодат. Този, който, измъчван, не се отрекъл от Христа, сега, „вместо вече да приеме мъченическия венец на славата, се отрекъл от вечния живот и станал отстъпник“. Праведният Съдия Христос, „със Своя справедлив съд вдигнал благодатта Си от Саприкий и той веднага отпаднал от Господа и се лишил от изплетения за него венец на мъченичеството“.
Св. Никифор, ставайки свидетел на отричането и отпадането „от светата вяра“ на своя някогашен приятел, „започнал на висок глас да вика към мъчителите: „Аз съм християнин и вярвам в нашия Господ Иисус Христос, от Когото Саприкий се отрече! Затова посечете мене вместо Саприкий“. Което и станало. След като получил заповед да освободи отреклия се от Христос свещеник, палачът посякъл вместо него св. Никифор. Неочакваният изповедник на вярата „радостен заминал при Христа Господа, за да приеме от Неговата десница венеца на победата и да застане пред Него в лика на светите мъченици“.
И накрая…
Господ Иисус Христос ни учи да се молим така: „Отче наш, Който си на небесата!… прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си…“ (Мат. 6:9,12). Защото, казва Христос Бог, Прощаващият: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вшият Отец няма да прости прегрешенията ви“ (Мат. 6:14-15, Марк 11:26).
Да, има условие, поставено от Бога, за да се получи Неговата прошка. И това в никакъв случай не противоречи на Божията любов и милост, оказвани винаги на човека. Но трябва да се припомнят думите на св. ап. Павел: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (Мат. 5:23-24). Само в тяхната светлина може да бъде разбрано и Божието условие за измолване прошка за греховете човешки. Защото какъв по-добър дар може да се поднесе на Господ Иисус Христос, Който казва: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго…“ (Иоан 13:34), от сърце, което „всичко извинява“ (вж. 1 Кор. 13:7).
Не защото то приема греха, а защото знае какво означават думите на св. ап. Павел: „Не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене“ (Рим. 7:19-20). Пред тази вътрешна, сърдечна борба е изправен всеки един човек. И който знае трудността ѝ, ще разбере и думите на преподобния старец Порфирий Кавсокаливит: „Когато някой постъпи несправедливо спрямо нас по какъвто и да е начин, било чрез клевети, било чрез обиди, нека мислим, че е наш брат, който сега е завладян от врага. Станал е жертва на противника… Нека възприемаме злобата на ближния като негова болест, която го мъчи, а той страда и не може да се избави”.
Нека простим. Нека винаги прощаваме. И не само за да прости Бог нашите грехове, а за да се изпълнят над нас Христовите думи: „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши…“ (вж. Иоан 14:12).
А какво по-голямо дело и дори – чудо има от възкресяващата сила на прошката (ср. 1 Кор. 13:5).
