Въпрос на живот и смърт
Малко неща са по-базисни от живота и смъртта – за класическата християнска мисъл те са основополагащи. Във философията и богословието обаче има склонност към отдалечаване от тези ключови категории и изгубване сред претенциозността на използваните думи. Най-ярък пример за това е дебатът за моралния живот. Думата „грях” се счита за неопределена съставна част на легалистичните препирни и пример за изкривена логика. Сложността, въведена в етичните въпроси, доведе до загуба на способността за нравствена мисъл. Нашето общество и култура са претърпели фундаментално поражение, защото ние вече не разбираме същността на живота и смъртта.
В православното богословие „онтологичен” подход наричаме разсъждението посредством категориите на живота и смъртта. Те са известни и като „съществуване” и „не-съществуване”. Основополагащи са за православната мисъл и трябва да се завърнат в съвременния ни речник, защото светът и всичко, което е в него, наистина е въпрос на живот и смърт.
Интересно е, че нравствените категории „правилно” и „грешно” са объркващи за мнозина. За съвременния човек те въвеждат един цял свят от индивидуални разбирания там, където се разглеждат важни и сериозни въпроси. „Кой ще каже кое е правилно и кое грешно” е честа реплика, която чуваме. Това е един голям недостатък на нравствената мисъл в модерната епоха. Правилното и грешното са думи от езика на закона. Животът и смъртта са езикът на Църквата. Също така те са думи от езика, който говори с най-голяма яснота.
На първо място животът и смъртта се определят сравнително лесно. Когато нещо е живо, общо взето всички се съгласяват, че това е така. Същото важи и за смъртта. По същия начин основните категории на съществуването и не-съществуването също лесно се констатират: нещо или съществува, или не съществува.
В учението на Църквата, Бог единствен съществува като самостоятелно Същество. Той е коренът и основата на съществуването – всички неща получават съществуване единствено по Неговата воля – “чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме” (Деян. 17:28). Освен това Църквата казва, че съществуването (животът) като дар от Бога, е само по себе си добро. Учение на Църквата е и също, че всички неща са създадени красиви, защото те отразяват волята на Твореца. Затова тези три първостепенни категории – съществуването, доброто и красотата, са взаимосвързани и имат основата си в съществуването.
По същия начин Църквата разбира смъртта като движение към не-битие. Тя е отхвърляне на съществуването и живота. Така и смъртта не е нито добра, нито красива. В Новия завет тя често се споменава като „тление” (буквално, „гниене”). Затова дяволът е описан като „открай човекоубиец” (Иоан 8:44). Той също е „баща на лъжата”, тъй като лъжата представлява вид не-съществуване.
Ако помним тези простички неща, е много по-лесно да разсъждаваме ясно върху много от съвременните въпроси, които ни притискат. Убийството е погрешно. Дори в случай на самозащита или защита на по-слабите, убийството си е все така грешно. Може да преценим, че е неизбежно и дори необходимо, но то е „необходимо” само заради злото, което е влязло в света. В Църквата отнемането на човешки живот трябва да бъде последвано от разкаяние. Никога не бива просто оправдано и подминато. Нещо ужасно се е случило и е необходимо душите ни да бъдат изчистени и излекувани.
Това разбиране прояснява нещата, когато разглеждаме и въпроса за абортите. Кога започва човешкият живот? Очевидно той започва в началото. Когато човешката яйцеклетка и човешкият сперматозоид се съединят (и двете бидейки живи), резултатът е жив. Той не само, че е жив, но е човешки живот (какъв друг вид живот би могла да бъде зиготата?). Няма тънки разграничения, които можем да въведем: въпросът е на живот и смърт. И умишленото унищожение на ембриона е смърт, причиняващ човешка смърт. Не е нито добро, нито красиво. По своята същност е грях.
Отдавна в света съществува една система на нравствено мислене и поведение, която носи името „утилитарианизъм”. Това просто значи: „каквото е от полза”. Тя е средство да задаваме въпроси за конкретни действия и най-добре се описва като „най-голямото добро за най-големия брой хора”. Звучи крайно практично и често се прилага в политическата и обществена мисъл. Обаче има пагубен недостатък. На първо място може да дефинира значението на „доброто”. Най-голямото „добро” не може да бъде описано по практичен начин. Често утилитарните доводи се използват, за да оправдаят това, което някоя овластена клика желае да извърши. Който успее да дефинира значението на „доброто”, той създава правилата.
И така, онези, които откриват извинителни причини за аборта, винаги се обръщат към някаква конкретна „полза”. Абортът сигурно е „от полза” за човека, който е обременен от присъствието на този нов живот. Но той вече е съществуващ живот и не може да се унищожи без грях. Без значение колко са „полезните” последици – например предоставяне на ембрионална тъкан за медицински научни изследвания и т.н., те не могат да накарат реалността на смъртта да изчезне, нито могат да превърнат убийството в нещо добро.
Този начин на мислене е правилният начин, по който да разсъждаваме и за други неща в ежедневния ни живот. Християнският живот не е пасивен и непроменящ се. Той е динамичен, движещ се към определена цел. Това движение се описва от Светите отци като движение от просто съществуване към благоденствено съществуване и накрая към вечно съществуване. Грехът е движение в обратната посока. Покаянието е промяна на посоката, завръщане в правилната траектория на живота ни.
Американският богослов Стенли Хауервас казва, че желанието да управляваш изхода на историческите събития е идолопоклонничество, и че този, който се опита да предприеме такова нещо, вече е постигнал съгласие в себе си да използва насилие. Хауервас е напълно прав, защото изходът на историята принадлежи единствено на Бог и самоназначилите се владетели на историята неминуемо трябва да прибегнат към убийство, за да постигнат изпълнение на целите си..
По-второстепенните стремления на нашия свят сред плановете и проектите на смъртните често имат дълбоко възвишен характер. Те целят най-вече отстраняването и облекчаването на страданието и болката. Когато тези цели са изложени в утилитарни доводи, те винаги звучат състрадателно и грижовно. Когато обаче се види, че в крайна сметка изискват насилие и убийство, тогава се разкрива техният съюз със смъртта. Така наречените „убийства по милост” (евтаназия) са сред най-очебийните примери за този вид „полза”. „Добрата смърт” става доводът, който оправдава убийството и асистираното самоубийство. Войната, във всичките ѝ форми, е най-ненадминатият пример за този вид стремеж към контрол над историята.
В нашия личен живот ние може да не паднем до нивото на позволеното от държавата убийство (въпреки че може с готовност да дадем своето съгласие). Обаче същото желание за контрол над изхода на историята създава и идолопоклонничеството на гнева и язвителността. Това е противоположно на единния дух на православните молитви, с чиято помощ събитията от деня се приемат, благославят и се оставят в ръцете на Господа.
Сутрешната молитва на последните Оптински старци е добър пример:
Господи, дарувай ми душевно спокойствие да посрещна всичко, което ще ми донесе настъпващия ден.
Дай ми изцяло да се предам на Твоята пресвята воля.
През всеки час на деня ме наставлявай и подкрепяй.
Каквито и вести да получа през деня, научи ме да ги приемам със спокойна душа и с вяра, че всичко е според Твоята свята воля.
Води ме във всички мои дела, думи, мисли и чувства.
При всички непредвидени обстоятелства не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Теб.
Вразуми ме Господи, правилно да постъпвам с всеки брат и сестра и враг, без да огорчавам никого.
Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден и всички събития през деня.
Ръководи моята воля и ме научи да се кая, да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя, да благодаря и да обичам.
Тази молитва (като много други, подобни нея) цели да придвижи сърцето към единение с волята на Бога, който във всичко съдейства за нашето спасение – движение от съществуване към благоденстващо съществуване, към вечно съществуване.
Същото важи за всички Христови заповеди: Думите, що ви говоря, са дух и живот (Иоан 6:63).
Слава Богу за всичко!
Превод: Йоан Василев
