Грехът като смърт
И вас, мъртвите поради вашите престъпления и грехове, в които живяхте някогаш според живота на тоя свят, съгласно с княза на въздушната власт, сиреч на духа, който сега действа в синовете на неверието, сред които и ние всинца живяхме някогаш според плътските си похоти, изпълнявайки желанията на плътта и на помислите, и по естество бяхме, както и другите, чеда на гнева, Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (по благодат сте спасени) и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса, за да яви на бъдещите векове преизобилното богатство на Своята благодат в доброта към нас чрез Христа Иисуса. Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали. Защото Негово творение сме ние, създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим. (Ефес. 2:1-10)
Виждате как в тези стихове апостолът използва не етически, а онтологични категории, говорейки за човешките грехове. Това ни звучи някак странно, тъй като сме се научили да разбираме греха в етическите категории – добро и зло. Апостолът обаче не казва: „Бяхте лоши деца, защото правехте грехове“, а: „Бяхте мъртви, защото вършехте грехове“.
Кой днес възприема греха като смърт? За да възприеме греха по такъв начин, той трябва да възприеме Бога като Живот. Нека си послужим с един пример. Някой е натиснал ключа и е изгасил лампата. Какво е станало? Нищо драматично. Пак ще натиснеш ключа и светлината ще се завърне. Да, но ако с натискането на копчето, изгасим светлината завинаги, какво ще стане тогава? Тогава бихме казали, че не просто сме направили грешка, а сме разрушили света. Така е, защото мракът означава слепота, небитие, хаос. Който подценява греха, не разбира какво говори…
И така, печелиш много пари като изкусен крадец, който влага финансите си в швейцарска банка. Ето как грехът се превръща в безметежен „живот“. Погледнато по този начин, нима грехът не е живот? Хайде да кажеш на такъв човек, че грехът умъртвява; че това, което е направил и продължава да прави, постепенно го превръща в ходещ труп… Разбира се, той ще преживее думите ти, да, и ще продължи да живее живота си на зомби.
Какво можем да кажем на такъв човек? Можем да му напомним едни библейски думи: „Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене…“ – това казва Бог на Каин. Ако мислите, че някой може да краде, да убива или да прави каквото и да е зло без да му се върне, лъжете се. Ще му се върне, защото господарят на това зло е зъл. При дявола няма приятелства. Дяволът те употребява колкото той иска, оттам нататък те засилва към ада, където сам живее. Къде другаде да те постави? Какво би могъл да ти даде? Това, което няма? Да ти даде любов, мир и общение с другите?… Не; само лъжливи и болни „награди“ можеш да очакваш от него.
И не ми казвайте, че такива хора си прекарват добре! Те не спят добре, гарантирам ви го. Нито се събуждат спокойни на сутринта. Защото не им е лесно – грехът не е живот. Ако обаче човек вкуси за малко от истинския живот, не в своето битие, а да го види при светците, в някой друг човек, той ще си каже: „Боже мой, трябва да оставя всичко и да го последвам… И аз да тръгна в тази посока…“, защото ще е разпознал там благодатта на вечния живот.
„И вас, мъртвите…“ – виждаме, че тук апостолът говори на хора, които знаят, че са били мъртви, но са се върнали към живот. Ако не си се съживил, как ще знаеш, че си бил мъртъв? За да си кажеш: „Боже мой, какво беше онова, през което минах, което преживях; какво мислех, че имам, че съм постигнал…“
… живяхте… съгласно с княза на въздушната власт…
Ето че ако не сложиш дявола в сметката, не разбираш защо злото е толкова абсурдно, дълбоко, неизличимо, хитро и изобретателно.
…сиреч на духа, който сега действува в синовете на неверието…
Тоест дяволът действа в тези, които не ги е грижа за Божията воля. Това не е невинна дреболия, тук не можеш да кажеш: „Ами аз се разбирам и с двамата“. Непременно ще тръгнеш с един от двамата и щом си направил няколко крачки в едната посока, ще те сграбчат. Бог няма да те сграбчи, но дяволът ще го направи. Говорили сме си и друг път, че той е крайно неучтив и когато вижда, че някой е ленив, не след дълго го сграбчва…
…сред които и ние всинца живяхме някогаш според плътските си похоти, изпълнявайки желанията на плътта и на помислите…
Проблемът са желанията на плътта. Но не желанията на тялото, а тук се има предвид плътското мъдруване. Тоест грехът се извършва в ума, грехът става чрез произволението, грехът използва разумната или волевата част на човека, и там някъде се намесва и тялото. За отците зло не е тялото само по себе си, а употребата на тялото. Тук виждаме за първи път в човешката история идеята, че тялото само по себе си не е източник или носител на злото. В цялата предишна духовна и философска традиция на човечеството тялото е нещо зло или поне не е добро, подобна идея можем да открием при предсократиците, при Платон, при неоплатониците… Единственото изключение е концепцията на Аристотел, изключение е и Епикур, но и за него щастието не е телесна, а духовна наслада…
За първи път в историята на човечеството именно в християнството тялото бива оправдано, тоест човекът е и телесно същество, и затова казваме, че последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта. Смъртта е враг. Произходът на смъртта е именно духовен: непослушанието спрямо волята на Бога. Човекът е можел – казват отците – и да не умре. Въпреки че е бил от плът, той е можел да не умре, има много свидетелства на отците по този въпрос. Тялото е можело да остане безсмъртно, ако съществуваше общение с Бога. Затова виждате, че първите хора, които имали голяма благодат, живеели хиляда години, нали? Тоест имало е голяма продължителност на живота, която от днешна гледна точка не може да се обясни със законите на биологията, и след това в даден момент след потопа – край! Те са плът – повече от 120 години никой няма да живее! И наистина, оттогава никой не е живял повече от 120 години. Както ми обясняваше един учен, правили са изследване и се оказва, че действително никой не е живял повече от 120 години. Има хора, които си мислят, че са живели повече, но се доказва, че това не е вярно.
Следователно, биологичната смърт е последица от духовната смърт, от греха. Тялото не е виновно за това; ако приеме Божията благодат, животът му може да се удължи. Тялото старее и един от факторите за това е именно животът, който водим. Затова, когато виждаш някого, който живее по Бога, може да е на 30 години, а да ти прилича на 20-годишен, но ако е далеч от тази благодат, може да е на 30 години, а да си помислиш, че е на 50. Това може да се види отразено в очите, на лицето на човека. Грехът е причинител и на телесната смърт, защото е довел до отдалечаването от Бога. Както ако извадиш сладоледа от хладилника, той ще се стопи; а докато е в хладилника, ще се запази. Тук „хладилникът“ е благодатта, а тялото – сладоледът. Извън хладилника “сладоледът” се разтапя, остава само душата, само клечката, която се състои от такъв материал, който пребъдва. Душата не е нематериална, в човека никъде не съществува абсолютна нематериалност, да знаете това. Това е учението на отците на Църквата. Наричаме душата и ангелите нематериални само във връзка с материалната грубост на тялото. Единственият, Който е нематериален, е Бог. Знаете това, казва го св. Йоан Дамаскин, Седмият вселенски Събор, св. Никодим Светогорец, отците на ранната Църква… Душата не е нематериална; тя е ефирна, както казва св. Никодим Светогорец. Следователно, в човека не съществува нищо напълно нематериално и това, което ще остане след смъртта ми, не съм аз, а част от мене. Душата съществува в човека (като матрица), за да настъпи възкресението на мъртвите, за да нямаме повторно сътворение при възкресението. Следователно, трябва да има една матрица за всеки от нас и тази матрица е душата. Това е матрицата, за да се възсъздадем – бидейки материални – във вечния живот, при възкресението на мъртвите.
Човекът е психосоматично същество, не съществува нищо в човека, което да е изцяло само психично или само соматично. Всички болести са психосоматични. Днес науката знае това. Затова един се разболява от грип, когато е в грипна среда, а друг не, ако ще и двамата да се заразят.
Знаете ли кое е плътското мъдруване? Следването на желанията на плътта, на инстинктите, както и славолюбието. Тук благодатта не може да проникне. Да ядем и да пием, защото утре ще умрем! Каквото можем да заграбим, на каквото можем да се порадваме сега, каквото можем да вземем! Тази философия се основава на усещането, че накрая всичко завършва със смъртта. Не съществува нито отвъден свят, нито Бог, нито възможност за отвъден живот. Там вътре влиза дяволът и ужилва човека със страха от смъртта. Затова казваме, че жилото на греха е смъртта. И без това ще умреш, заграби сега! Сега! Кога ще се насладиш! Вземай! Утре няма да има! Така преди да умра, аз вече реално съм мъртъв. Дяволът използва страха от смъртта, за да ни ужили: прави каквото можеш сега, в този момент! По този начин се замайваш, впускаш се в греха и си казваш: всички така правят! Преди няколко дни хванах един, който се опита да ме ограби, и му казах:
– Какво правиш?
– Всички правят така! – отговори ми той.
– Попита ли ги един по един? Мен попита ли ме?
Ако чуете някой човек систематично да обвинява други, значи и той прави същото или е склонен да действа по същия начин. Докато Божият човек не обвинява, а те покрива, защото сам води борба и знае, че тази борба е трудна; състрадава на другия, дори и другият да падне, не го унизява, а гледа да му помогне, защото знае, че това е духовна битка, на риск е поставена вечността.
…и по естество бяхме, както и другите, чеда на гнева…
Чеда на гнева – не в смисъла на това, че Бог ни е разгневен, а че ние сме разгневени на Бога. Всички, които носят в себе си гняв, с Бога спорят: „Не ми даде това, което трябваше да имам! Не си направил живота ми хубав и лек, както би трябвало! Тогава аз ще го направя хубав за мене си!“.
Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа…
Христос дойде и оживотвори нас, мъртвите. Как? Първо, като прие върху Себе Си това тленно тяло, но без произволението за грях. Ние сме паднали поради разположение към злото, тялото ни само по себе си не е виновно, не са виновни сетивата ни. Христос приема смъртното човешко тяло, но не приема човешкото разположение към злото. С тялото Си Той понася скърби, страда, опитва се да сдържи Своя плач, но не успява… Той взема върху Себе Си цялата тази „машина на смъртта и тлението“, която човекът е създал, не взима обаче човешкото разположение към греха.
Нека направим тук едно важно уточнение – Адамовото падението е онтологична категория. Неправилно наричаме падението на първите хора прародителски грях. Свети Августин говори не за прародителски грях, а за (грехо)падение. Прегрешението веднага препраща към мисълта за законническа сделка – направил съм някаква грешка и дължа нещо на Този Господар. Отците обаче говорят за друго, казват ни, че човекът се е разболял. Това е болест, екзистенциална и онтологична болест, а не някакво юридическо нарушение. Затова не съществува никакъв акт на (из)плащане, при нас не съществува плащане на откуп. Теорията за удовлетворяването на божествената справедливост, която съществува на Запад, при Анселм Кентърбърийски и при други западни християнски философи (които с твърденията си са накарали толкова хора да преминат към атеизма), застъпва идеята, че Неговата справедливост е наскърбена и непременно някой трябва да плати. И кой ще плати? Синът ще плати заради нас.
В нашата православна традиция обаче изкуплението е даром; то се разглежда с онтологични, а не с юридически категории. Тоест човекът губи живота и го преоткрива в Христос. Защо преоткрива живота? Защото в Христос човешката природа ипостасно се съединява с божествената природа, зрението на Бога със зрението на човека, слухът на Бога – със слуха на човека, с една дума, енергията на Бога – с енергията на човека, волята на Бога – с волята на човека. Христос има две природи и като човек се открива за Бога. Той открива Своята човешка природа за божествените енергии и воля, като по този начин освещава човешката природа и я прави способна да живее вечно. Затова за Новия Адам не съществува смърт, Неговата душа и тяло са нетленни, защото вече са съединени по светодуховен начин.
Христос иска това, което Бог Отец иска – да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята. Той казва това вече като Човек, не го казва като Логос. Да бъде не Моята, а Твоята воля – казва Той, подготвяйки се за пътя Си към Голгота. Това е величествено и то е окончателното решение за човешкия проблем, защото вече не съществува смърт и след като смъртта не съществува, не съществува причина за грях, не съществува и страх от смъртта.
Разбира се, ще ми кажете тук – защо не става така, че веднага щом някой повярва, да става безсмъртен. Ако ставаше това, всички щяхме да повярваме, за да се спасим от смъртта. Никой нямаше да казва: „Интересувам се от Бога!“, а „Интересува ме как да се отърва от смъртта!“. И бихме поставяли Бога да служи на силното ни желание животът ни да бъде удължен, и нищо друго. Кой не би искал да бъде млад и да не умира? Затова Бог не допуска това да стане в този живот, но съществува възкресението на мъртвите. В този живот обаче има доказателства, Божиите човеци имат доказателства; не суха вяра, а силни, много силни свидетелства. Бог присъства в техния живот и го прави нетленен. Една тайна, която вярващите знаят: едно от доказателствата са чудесата, които върши нашата молитва. Не само светците “правят” чудеса, но и всички ние можем. Не съществува кръстен човек, който да не може да прави чудеса с молитвата си! Стига само да се моли по правилния начина, да знае как да се моли и защо иска това, което иска. Когато се обърнеш към Бога в момент, на истинска нужда, и със смирено сърце кажеш: „Моля Те, имам проблем, помогни ми!“, ще видиш как проблемът ти изчезва.
…(по благодат сте спасени), и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисус, за да яви на бъдещите векове преизобилното богатство на Своята благодат в доброта към нас чрез Христа Иисуса Защото по благодат сте спасени чрез вярата…
Тук се имат предвид именно даровете на Светия Дух и духовната промяна, която претърпяваме и чрез която реално срещаме благодатта по пътя си; че нещо конкретно се е променило в живота ни.
Стигаме и до темата за вярата. Вярата не е противоположна на знанието, тя е дълбоко знание, но между личности. Бог остава верен на човека, както във връзката между приятели или в отношенията между съпрузите. Когато казваме „вяра“, имаме предвид, че Бог е верен спрямо нас и ни призовава и ние да бъдем верни, в отговор на Неговата вярност към нас. Тази непоклатима връзка е най-драгоценното нещо, което може да ни се случи. Човекът е крайно беден без тази връзка, и е много богат, когато я има.
Ние вече сме приятели на Бога, но някой ще каже – аз греша, пак и пак… Да, но съществува изповедта, тя е нещо велико! Тя взема човека от преизподнята и отново го прави Божи син! За един миг дяволът е сразен чрез изповедта. Тогава човекът става прозрачен, много благ и сладък. Той е немощен, но и едновременно с това – всемогъщ.
..и това не е от вас – Божий дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали.
Не е от нас, а е дар от Бога. Тук св. ап. Павел го казва ясно – това е Божий дар! Да излезеш от лапите на тази смърт сам, без Божията благодат, е невъзможно. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт? (Рим. 7:24) Онези, които имат опита да падат отново и отново в един и същи грях, разбират какво казвам. Не можеш сам да излезеш от страстите и от тази смърт. Има хора, които гордо заявяват, че са се преборили сами с един или друг грях; че са успели да се измъкнат, минават няколко години обаче и те отново са „вътре“. Тогава тези хора си казват: „Това е положението, човешко е. Никой не може да се измъкне оттук!“. И учат и други на това.: „Не можеш да излезеш оттук! Приеми го!“. Имаш ли обаче тази надежда в себе си, идва благодатта, която разрушава капана, в който сам си влязъл, и внезапно ставаш друг. Този опит е опитът на светците и начало на живота в Христос. Тогава човек започва да разбира Божията икономия и се пита: „Какво стана? Как се случи това чудо с мен?!“. До този момент за него всичко е било благочестиви приказки и реално не е разбирал нищо от вярата, нито защо се служи литургия, нито защо някои решава да стане монах. Оттук нататък обаче той започва да разбира…
Защото Негово творение сме ние, създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим.
Тук апостолът ни казва, че трябва да се потрудним. На онези, които са изпълнени с благодатта и имат съзнанието, че действително са Негово творение, не им е нужно да им бъде казвано, че трябва да полагат усилия – те не могат да спрат да се подвизават, защото ще се почувстват много зле. Съвсем естествено те стават благовестители на дело – те стават такива, защото не могат да бъдат други, не могат да постъпват другояче.
Те знаят тайната на очистването, това е период, в който човекът усеща силата на благодатта, но осезаемо усеща и когато тя се отдалечава от живота му. Завръщайки се в живота на човека, Божията благодат, като добра майка, не му казва: „Ти си лош син, защо си тръгна?“, а: „Ела отново!“. Бог изглежда като губещ и това е най-трогателната реалност в нашия живот. Да имаш всичко и да се подхлъзваш, да падаш и да се отдалечаваш, и отново да се връщаш при Бога и Той да ти казва: „Ела отново!“, вместо: „Помниш ли какво ти дадох предния път? Нима си ми поискал нещо и не съм ти го дал?“. Той не ни задава тези въпроси, както бащата от притчата за блудния син не пита детето си защо е прахосало цялото имущество, получено като бащин дар.
Човек се подхлъзва надолу, дори му харесва, но пак се връща, защото не издържа да е далеч от Божията благодат. И накрая идва просветлението, тоест състоянието, в което вече внимаваш да не се подхлъзваш, след това идват и великите харизми. Обикновено това става в края на живота, но има и изключения.
Ние обаче все сме в състояние на отдалечаване и завръщане. И така, да си пожелаем приятна игра със смъртта! Защото всъщност си играем със смъртта и има вероятност, когато за пореден път в живота си се отдръпнем от Божията благодат, да не се завърнем отново. Нека сме наясно с това, нека го осъзнаем – и вие, и аз. Връщането не е гарантирано, някой път подхлъзването може да се окаже фатално. Защото това не е шега работа – избягваме да си играем с огъня, а колкото повече трябва да избягваме да си играем със смъртта. Трябва да сме наясно, че в тази игра можем да претърпим големи щети, да се нараним така, че да излезем осакатени от положението, в което сами сме се вкарали.
Превод: Константин Константинов
