Да не изкушаваме Бога – писмо до енорията
Е, приятели, свърши се времето на теорията, на красивите думи за вяра и любов, на сладникавите поучения и самоуспокоението. Започва вярата на дело, реалната среща със самите нас, с живота и вярата такива, каквито са те в действителност. В нашия живот нахлу, връхлетя ни епидемия. Пандемия.
Що за животно е това – никой не знае. Нито медицината, нито вярващият, нито атеистът, нито началникът, нито подчиненият, нито богатият, нито бедният. Но всеки ще трябва да решава как при тази зараза да живее, да вярва, да ходи или да не ходи на църква, да се причастява ли от една чаша.
А някой ще трябва и да я посрещне очи в очи.
Грехът ни е познато нещо, а вирусът – не. Към първия сме намерили подход и не се страхуваме. Вторият е неумолим и цялата ни надежда е върху вярата. И тук трябва да внимаваме да не изпаднем във фалшив тон. Защото много по-лесно е да агитираш за вярата, отколкото да живееш с нея като с жива и дейна любов.
Може би тъкмо настъпилото изпитание ще ни позволи да прогледнем отново за думите на Евангелието, да чуем Христа. А може би това няма да се случи, но такъв шанс ни е даден.
Ще има различни позиции и нагласи спрямо световната пандемия и в поведението на вярващите хора. Важното е да не започнем да се делим, самовъзвеличавайки се и гледайки отвисоко вярата на брата си. Та колко ще струва нашата вяра, ако православните християни се изпокарат и започнат да се гледат изпод вежди с упоритото намерение да си докажат чия вяра е по-православна? И, току-виж, вирусът, преди да убие тялото, ще убие вярата.
Главното е да сме честни пред самите себе си, пред Бога и пред спотаилия се коварен враг. Да не изпадаме нито в паника, нито в лекомислие, да не изгубим онова синапено зрънце, което имаме, да не се представяме за някой, който не сме. Тъкмо това е онова смиреномъдрие, за което молим в молитвата на св. Ефрем Сириец.
Ако нашата вяра не ни е дала дори способността да прощаваме и да молим смирено за прошка, да не съдим и да не клеветим никого, то как ще посрещнем с такава вяра смъртоносния вирус? Различни са изпитанията пред християнина – лични изкушения, гонения срещу Църквата, болести и страдания, войни, епидемии, глад, природни катаклизми. Едно е обаче, когато наводненията, земетресенията и войните се случват някъде далеч от нас, и съвсем друго е, когато те влизат в нашата къща и нашата църква.
Когато бомбата на страданието пада в чуждия двор, ние сме готови да поучаваме колко полезно е за православния християнин да страда. Ала съвсем друго е, когато страдаме самите ние!
За съжаление специфичната психология на нашия съвременник е сумирана в поговорката: “Докле гръм не удари, мужикът няма да се прекръсти”.
Днес изпитанието е пред прага на всекиго от нас – проверка на нашата вяра, на нашето човешко и християнско достойнство. Животът ни връща към въпросите, които трябваше да си зададем, преди да се кръстим: “Как сме се оказали на пътя на вярата, какво означава тя за нас? Какво е за нас Христос и какво Той иска от нас?”
По-новому ще зазвучи всичко, казано от Него и за Него от Рождеството до Възнесението. Изведнъж ще ни боднат думи, на които досега не сме обръщали внимание. Днес може би времето за това е настъпило, защото именно трудни времена е имал предвид Той, когато е казал: “Бъдете будни, защото не знаете нито деня, нито часа, когато ще дойде Синът Човечески”. Какво ще ни каже например притчата за сеяча, в която само една четвърт от семената са дали плод, а три четвърти са загинали при среща с реалния живот? Или: “Защо Ми казвате: Господи, Господи, а по думите Ми не постъпвате?” Или: “В света скърби ще имате”? Той не казва какви точно, само ни обнадеждава: “Но дерзайте: Аз победих света”. Може би по-близък ще ни се окаже разказът за кръвоточивата или думите на Иисус към бащата на умиращото момиче: “Не бой се, само вярвай”. Или ще ни разтревожат думите Му към учениците: “Не искате ли и Мен да оставите?” А може би предателството на Юда или самотата на Христос в Гетсиманската градина ще ни изправят пред въпроса: с кого сме? Днес ще трябва да отговорим на него.
Едно е сигурно: Христос не ни е изоставил. Той ни предупреждава, че животът на Неговите ученици няма да е безоблачен: “Ще чувате за боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки. Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият; и ще бъдете мразени от всички народи заради Моето име. Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят; много лъжепророци ще се подигнат и ще прелъстят мнозина; и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта; а който претърпи докрай, ще бъде спасен”. Сурови и страшни думи, но до болка познати и реални в историята на човечеството.
Приятели, за нас е важно да разберем, че каквито и скърби и изпитания да ни посещават, ние не сме сами, защото с нас е Бог. “С нами Бог, разумейте, народи, яко с нами Бог”.
Ето за какво през всичките тези години сме чели Евангелието, били сме заедно на Божествената литургия и в тайнствата Покаяние и Причастие. И днес, слава Богу, при нас си остават тези съкровища на Църквата, стига и ние да оставаме в тях и с тях.
Но тъй като сме Църква, то трябва да сме в послушание на нашия архиерей и затова по време на посетилото страната ни и целия свят изпитание трябва да действаме в съгласие с волята на нашето свещеноначалие. Затова се преустановяват до ново разпореждане на митрополита всички занятия и срещи в неделното училище както за деца, така и за възрастни. Също и братската трапеза в неделните и празничните дни. Трябва да сведем до минимум всички рискове от предаване на коварната инфекция, още повече, че никой от нас не знае със сигурност дали не е неин носител.
Да се предвидят всички детайли и възможни стъпки, да се напише инструкция по безопасност при среща с невидимия враг е невъзможно. Надеждата ни е върху Бога и вярата, но и върху собственото ни благоразумие и грижата ни един за друг. Нека участието ни в богослуженията да е също с оглед на възможностите ни и на здравословното ни състояние. Изповедта ще е най-вече обща, което ще ни помогне да се пазим взаимно. Причастието ще се извършва както обикновено, но от целуване на Чашата ще трябва да се въздържим, както и от целуване на кръста след службата и на ръката на свещеника. Така е благословил светейшият патриарх Кирил и нашият митрополит Ювеналий.
Особено искам да подчертая, че не трябва да изкушаваме Бога, да спекулираме и да злоупотребяваме с Неговото доверие и милост към нас. Имам предвид общоизвестното изкушение на гордостта, когато човек иска да покаже изключителната сила на вярата си там, където от него се иска смирение.
Особено свойствено е това за новоповярвалите. Перчейки се с показното си благочестие и с измислената си праведност, те се хвърлят прибързано в бой не със своите грехове, а с Божия промисъл, и търпят поражение. Детинска самоизмама и самонадценяване! Да внимаваме да не тръгнем по този път. Настъпила е опасна пандемия. Смирението на вярата говори, че трябва да действаме в съгласие с разума и опита на човечеството, за да се защитим от нея. Гордостта се бие в гърдите, твърдейки самоуверено, че ще я смачка “с малкия си пръст”.
Става дума за изкушение, подобно на изкушението в пустинята, когато дяволът казваше на Христос: докажи силата Си – победи законите на природата! Христос отказа да го стори, човекът често се съгласява и се погубва. Не би било добре, ако някой от нас се съблазни и се хвърли да доказва силата на своята вяра.
И най-лошото не е, когато това се случва с някой отделен човек. По-лошо е, когато в това изкушение пада свещеникът и повежда енориашите след себе си. Това разпространено изкушение, наречено прелест, е пагубно и за самия изкушаван, и за околните. Изкушение, което сполита всеки един от нас: и мирянина, и свещенослужителя. То говори не за силна вяра, а за незряла душа, немощна вяра, голяма гордост. Ако искаш да покажеш и докажеш вярата си, който и да си ти: свещеник или мирянин – стани доброволец, иди в инфекционната болница, в отделението за болни от коронавирус или в хосписа и служи там не с думи, а с дела.
И тъй, приятели, настъпило е време за проверка на нашата вяра, нашата любов, нашето единство, нашето християнство, нашето смирение. Днес всеки трябва да даде отчет за силата на своето упование, вяра, любов към Бога и ближния.
Приятели, не се замервайте взаимно с думи от Евангелието. Прилагайте ги само към себе си в скришната си стаичка, в тишината на смирението. Думите на Иисус Христос “нека ви бъде според вярата ви… защо сте толкова маловерни… къде е вярата ви” и подобните на тях са адресирани към всички. Но всеки от нас трябва да ги прилага само към себе си, а свещеникът – най-вече. Никой няма право да удря с тях другия човек.
Всичко трябва да се извършва в тишината на нашето смирение и послушание към Църквата, а не според тщеславието ни.
Страхът пред изпитанието лишава човека от ум и го потапя в глупава гордост. Човекът, попаднал в нейните мрежи, погубва и себе си, и онези, които му се доверяват. Това да не се случва с нас. Да помним двете главни заповеди, за които говори Христос. Да не забравяме за тях.
И още нещо. Надникнах преди малко в мрежата. И виждам коментари… Ужас! Хората дори не разбират за какво плачат. Не за Христос, не за Неговите страдания, не за своите грехове, не за двете главни заповеди, а за навика си да целуват ръката, кръста и иконата. Плачат от страх, че чистотата на кърпата е по-силна от тяхната вяра, че бърсането на лъжицата ще оскърби религиозното им чувство и ще лиши Тялото и Кръвта Христови от Божествена сила. Сълзи – за какво?… Ето, в това е истинската трагедия на православието, а не в целуването или нецелуването на иконите и кръста.
В тези настъпили дни на изпитание Господ да ни пази всички нас в смиреномъдрие, търпение и любов.
До среща пред Светата Чаша, ваш о. Владимир.
Превод: Андрей Романов
