Духовната проказа

ProkajeniВ днешния евангелски текст се споменава за изцелението на десетимата прокажени. Те помолили Господ да прояви милостта си към тях и да ги изцели, и Той ги изцелил. Но само един от тях се върнал да Му благодари за чудото, което се случило с него. Тогава Христос поставил въпроса къде са останалите деветима…

Този евангелски епизод ни открива два духовни принципа – на благодеянието и на благодарението. Нека обърнем внимание на това кой от тези десетима души получава привилегията Господ да му каже: „Твоята вяра те спаси…“, да чуе от Христовите уста признание за вярата си и потвърждение за възможността да се спаси. Онзи, който не е бил от избрания Божий народ; който е бил другородец…

Сърцевината на нашия проблем, който ни се разкрива чрез тази евангелска история, е в това, че не можем да видим по-далеч от себе си. Всеки от нас създава собствена система от мисли, емоции и поведение, която, от една страна, възпрепятства свързването ни с другия човек, а от друга – връзката ни с Бога. Можем да наречем тази изградена система задушаващо затваряне в нашия Аз. С течението на времето това състояние се „бетонира“ все повече и повече, и така започваме да развиваме всякакви фиксидеи и отказваме да приемаме промени.

От десетимата прокажени, които били изцелени, кой отишъл при Господа, за да изрази своята благодарност? Онзи, който според критериите на онова време е безсилният! Този, който не е от избраните. В крайна сметка, оказва се привилегия да сме безсилни, да сме немощни, да не сме признати от другите. Как така това е привилегия? Привилегия е, защото ни предпазва от изкушението да започнем да се кланяме на себе си, както другите ни се кланят.

Разбира се, когато не сме от избраните, а сме от немощните, съществува опасността да изпаднем в отчаяние, което в действителност е симптом за гордост. Но ако човек отхвърли тази опасност като приеме с търпение своето лично принизяване, обръщайки се към Бога, той има всички предпоставки да излезе от своя малък свят, от изкушението на собствените си илюзии, за да забележи другия и да успее да види много по-надалеч…
Обикновено нашата система от мисли и мотивация за действие се крепи върху обожествяването на нашето доволство. Основната ни житейска цел е да се чувстваме удовлетворени… „Да се чувстваме добре”. Затова и често сме изправени пред дилемата: дали да си прекарвам добре, жертвайки Истината и нейното търсене, или да избера другия път – да вляза в болезнения процес на търсенето на Истината, който ще ме доведе не просто до моментното доволство, а до вечния живот. И нека не си представяме, че тази дилема се изправя пред нас само когато трябва да разрешим някакви драматични проблеми в живота си. Напротив, всеки ден заставаме пред този избор: дали да изберем копнежа по Истината или компромиса, чрез който ще си прекарваме добре…

Обикновено съвременният човек търси причината за своето душевно и психическо неравновесие, но не се интересува да намери онтологично умиротворение. Той търси мимолетното удоволствие, но е безразличен към това да намери логоса на живота си. Проявяваме любопитство към всякакви похвати, които обещават да ни помогнат да се почувстваме по-добре. Като „похват“ можем да възприемаме дори и религиозния живот, без в дълбочина да търсим истините на вярата.

Например искаме да бъдем обичани, но не влизаме в това „премеждие“ да потърсим какво всъщност е любовта и как се постига тя. Така човекът се превръща в един пасивен приемник на приятни или неприятни влияния и емоции. Той иска Бог да бъде вълшебник, Който внезапно и без неговото съучастие, без съдействието на свободната му воля, да го накара да се чувства добре. Такова решение са търсили деветимата прокажени, такива решения търсим и ние днес…

С тази логика обаче не ни е възможно да напреднем духовно. Случва се животът да ни изправя пред сериозни изпитания, дори пред лицето на смъртта. В такива гранични ситуации ни става ясно, че животът ни е същинско тайнство и си струва да се пробудим, за да потърсим автентичния му смисъл. Не по един абстрактен начин, не на теория, не на повърхността, а на практика, да се вглеждаме в подтиците си и да изобличаваме себе си, когато е нужно.

Понякога се оказва, че и изпълнението на някакви религиозни предписания може да е плод на неспособността или на съзнателния отказ на човека да се впусне в търсене на същинския смисъл на живота. Така започваме да си създаваме избрани групи, избрани енории, избрани религии, избрани философски системи и избрани народи. От евангелската история обаче виждаме как Христос по скандален начин свидетелства за добродетелта не на някого от избраните, а тъкмо на онзи, който не е един от тях; на самарянина.

Някой ще каже, че има хора, които наистина притежават харизматични черти, специални дарби; че заради гените си някои са “повече” от другите. И какво от това, дори да е истина? Спасяват ли се те? Просто такива хора носят по-голяма отговорност пред Бога. А особено ако изпитват гордост заради превъзходството на своите гени и дарби, те никога не биха приели да претърпят поражение, дори от това да зависи живота на другия. Човекът иска да изглежда силен и да властва над другия. Както и да бъде признаван за силен, независимо дали изтъкването на неговата сила означава сразяване на другия.

От перспективата на евангелската логика обаче, силен е не този, който никога не претърпява поражение в очите на другите, а който заявява волята си да живее христообразно, който с покайно съзнание иска да стане част от Тялото Христово; онзи, който иска да се научи да обича другите, а не да се затвори в своя микрокосмос.

Вярата на християнина не е институционална, а е съзнание за междуличностно общение. Именно в това е и нашата отговорност пред Бога. Всеки от нас рано или късно застава пред дилемата: дали да избере живота или смъртта; дали да остане прикован към външни форми, където ще бъде пасивен приемник, а не съучастник на Бога чрез усилията да понесе кръста си…

В крайна сметка в един момент всеки от нас ще се изправи пред избора: дали да се самоприспи в илюзорния уют на самоуспокоението, което ще сведе живота му до поредица от приятни моменти, докато си отиде от този свят…


Превод: Константин Константинов

Коментари

коментара

Близки теми: