Евангелието за Сеяча
(Лука 8:5-15)
Целият свят е една дълга притча, съставена от безброй притчи.
Каквато е разказаната притча, такъв е и този преходен свят и всичко, което е в света. Но духовната сърцевина, скрита под външните обвивки на всички притчи, остава трайна и не умира.
Хората, които хранят само очите и ушите си с тези притчи, остават гладни духом. Защото духът се храни със сърцевината на притчите, а те не са в състояние да достигнат до тази сърцевина.
Недуховният, плътски човек се храни със зелените листа на многобройните притчи, и винаги остава неспокоен и измъчван от глад. Духовният човек търси сърцевината на тези притчи и, хранейки се с тази сърцевина, бива сит и изпълнен с мир.
Притчи са и всички съществуващи неща, защото те като зелени листа или люспи обвиват скритата в тях сърцевина. Притчи са и всички събития, които се случват, защото и те са само дреха на духовното съдържание, на духовната сърцевина и храна.
Поставен в този свят, човек е като потопен в морето на Божията мъдрост, изказана в притчите. Но този, които само с очите гледа тази мъдрост, не вижда нищо, освен дрехата, в която тя е облечена: гледа и вижда дрехата на природата, но не вижда духа и сърцевината й; слуша и чува природата, но слуша и чува празни гласове, без да разбира смисъла. Сърцевината на природата не се вижда с окото, нито смисълът й се чува с ухото. Духът намира духа; смисълът вижда смисъла; разумът среща разума; любовта чувства любовта.
Наистина, беден и скръбен е този свят поради своята бърза преходност, и който се хване за него като за нещо важно само по себе си, със сигурност ще падне и ще завика от болка и срам. Но този свят е и богата съкровищница на поучения и притчи, и който така разбира света и в този смисъл се ползва от него, няма нито да падне, нито да се посрами.
И сам Господ Иисус, за поучение на хората, често си служи с притчи от природата, тоест с неща и събития от този свят. И често взема за поука обикновени неща и обичайни събития, за да покаже каква хранителна сърцевина и какво дълбоко съдържание е скрито във всички тях. В необикновените и редки събития дори обикновените хора търсят някакъв духовен смисъл: например в падането на звездите, в земетресенията, в големите войни и т. н. Но само необикновените хора търсят и намират духовен смисъл и в най-обикновените, най-честите всекидневни събития. Най-Необикновеният от всички необикновени, които някога са ходили по тази земя, Господ Иисус, сякаш целенасочено е вземал най-обикновените неща от този живот, за да открие на хората тайната на вечния живот. Ето, има ли нещо по-обикновено от солта, от кваса, от синаповото дърво, от слънцето, от врабчетата, от тревата и полските кринове, от пшеницата и плевелите, от камъните и пясъка? Никой от онези, които всекидневно гледат тези предмети само с очите си, не би си и помислил да потърси в тях скритите тайни на царството Божие. А Христос се спира точно на тези предмети и насочва вниманието на хората към тях, откривайки неизмеримите небесни тайни, скрити под техния външен вид. Същото е и с простите и обикновени събития, с които Господ си служи, за да представи и обясни целия духовен живот на човека или цялата история на човешкото падение и спасение, или края на света и Страшния Съд, или Божията милост към грешниците. Векове наред хората са гледали обикновените събития, подобни на онези, които са описани в притчите за Сеяча и семето, за пшеницата и плевелите, за талантите, за Блудния син, за несправедливите лозари, но никой не си е и представял, че под листата на тези събития се крие такава хранителна за човешкия дух сърцевина, докато Господ сам не е разказал тези притчи, не е разтълкувал тяхното значение и не е разкрил тяхната сърцевина.
Днешното Евангелие представя известната Христова притча за Сеяча, която по своята външна форма разказва за едно съвсем обикновено събитие, но която в своята вътрешност скрива Самия Господ Иисус и човешката душа, евангелското учение, причината за погибелта и пътя на спасението на човешките души – всичко това едновременно.
Излезе сеяч да сее своето семе. Колкото просто, толкова и тържествено начало! Тоест: дошло е време за сеитба, студовете и снеговете са подготвили земята, орачите са изорали, пролетта е настъпила и Сеячът излиза да сее. Излиза Сеячът от Своя дом на нивата Си, за да сее Своето семе – не чуждо, а Своето. Това е външната простота и вътрешната дълбочина: Сеячът е Христос, семето е животворното евангелско учение. Човешкият род е разтърсен и подготвен от хилядагодишни мъки и страдания, лутания и вопли за това да приеме божественото семе на животворното учение; пророците са разорали нивата на човешките души и Христос е засиял като пролет след продължителната, ледена зима, и като сеяч е излязъл да сее. Пророците са орачите, Той е Сеячът. Ако пророците са посели тук-там по някое семе, то не е било тяхно, а взето от Бога. А Христос е излязъл да сее Своето семе. Лъжливите учители преди Христос са вземали семето от дявола, и са го сеели по света като свое. А Христос не взема от никого, но наистина сее Своето семе. Излезе сеяч – но откъде излезе и къде? Излезе Син Божи от вечното лоно на Своя Отец, но въпреки това не се отдели от това лоно. Излезе в човешко тяло, за да послужи като човек на хората. Излезе като светлина, която излиза от слънцето, но въпреки това не се отделя от него. Излезе като дърво от своя корен, без да се отделя от корена. Човешките души са Негова нива; и Той излезе на Своята нива. Светът чрез Него стана, а Той дойде в света – на Своята нива, следователно излезе. Човешките души чрез Него станаха, и Той дойде у Своите Си – на Своята нива, следователно излезе. И така: излезе от мястото на Своето пребиваване, дойде на Своята нива, за да сее Своето семе. Това е истинският Сеяч, обграден с мир от всички страни поради Своята безспорна собственост, поради чистотата и правдата на Своите пътища. А не както слугите, които излизат от чужд дом, идват на чужда нива и сеят чуждо семе; и понякога така се самозабравят в злото си, че присвояват чуждото и го наричат свое, поради което биват обградени от безпокойство и страх.
И когато сееше, едни зърна паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и, като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага; други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните заедно със зърната и ги заглушиха; а други паднаха на добра земя и, като изникнаха, дадоха плод стократен. Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша! Последните думи показват, че притчата има скрит смисъл. Защото всички хора имат уши и лесно могат да чуят гласа и думите на тази притча, но не всички имат духовен слух, за да чуят духа, който диша в притчата. Затова Господ казва: който има уши да слуша, нека слуша.
Цялата тази притча е ясна и истинна дори и когато в нея се вижда само описание на едно обикновено събитие. Всеки селянин би могъл да потвърди това от собствения си опит, че наистина става точно така със семето, посято на нивата. И всеки ще може да ви разкаже за своите трудове и мъки около нивата: да направи така, че пътят да не минава през нея, да я очисти от камъните, да изкорени и изгори тръните, и така да превърне тази нива в добра земя. Но тази притча не е разказана заради онова, което всеки знае от нея, а заради скрития смисъл, който никой преди това не е знаел. Тя е разказана заради дълбоката, неизменна и духовна истина, скрита в нея.
Нивата са човешките души; разноликите части на нивата означават разноликите човешки души. Някои души са като земята край пътя; други като камениста нива; трети като тръните на нивата; а четвърти – като добра земя, отдалечена от пътя и чиста от камъни и тръни. Но защо Сеячът не хвърля семето само в добрата земя, но и край пътя, и по камъните, и в тръните? Защото евангелското благовестие е явно, а не тайно; не е скрито и ограничено само до определен брой хора, каквито са били много тъмни и магически лъжеучения у гърците и египтяните, имащи за цел повече властването на един човек или група хора над останалите, отколкото спасението на човешките души. Което ви говоря в тъмнина, кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите (Мат. 10:27). Така е заповядал Господ на Своите ученици – Главният Сеяч на останалите сеячи. И още, поради това, че Бог желае спасението на всички човешки души, защото Той иска да се спасят всички човеци (1 Тим. 2:4) и не иска никой да погине (2 Петр. 3:9). Ако Господ сееше Своето божествено учение само сред добрите хора, тогава лошите биха имали оправдание и биха казали, че не са чули за Евангелието. И така биха приписали своята погибел на Бога, а не на собствената си греховност. Но те няма да погинат по вина на Бога, защото Бог е праведен, и никаква вина не може да се приближи до светлината на Неговата правда.
Това, че три части от семето ще погинат, не е по вина нито на Сеяча, нито на семето, а на самата земя. Нито Христос ще бъде виновен, нито пък Неговото свято учение за това, че много хора ще погинат, а самите хора. Защото те не са вложили труд и любов, за да отгледат приетото семе; да го запазят от плевелите; да го вкоренят дълбоко в плодородните дълбини на душата си и го опазят, докато даде плод и жътва. Но въпреки че три части от нивата ще останат безплодни, Бог ще има изобилна жътва на Своето слово. Както е казал чрез пророците: Моето слово, което излиза из устата Ми, се не връща към Мене празно, а изпълнява, що Ми е угодно, и върши онова, за което съм го Аз пратил (Ис. 55:11). Това, че някои хора не искат да се възползват от Христовото слово, не значи, че това слово е посято напразно. За Бога всичко е възможно: Той може да направи така, че Неговата жътва на добра земя да бъде още по-обилна. В най-лошия случай Неговото слово ще се върне при Него, ако не иначе, то поне като единия талант, заровен в земята от лукавия слуга, или като мира, даден на една къща и неприет от нея. Защото Господ е казал на апостолите да призоват мира над всяка къща, в която влизат. И ако къщата бъде достойна, вашият мир нека дойде върху нея; ако ли не бъде достойна, вашият мир да се върне при вас (Мат. 10:12-13).
Но по-добре да послушаме Самия Господ как Той разкрива вътрешния смисъл на тази притча. Защото това е една от редките притчи в Евангелието, които Самият Христос е разтълкувал. А Той я е разтълкувал, защото самите апостоли са Го помолили за това.
А учениците Му Го попитаха и рекоха: какво значи тая притча? Той отговори: вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат и, като слушат, да не разбират. Тази притча, именно поради своята простота, изглеждала трудно разбираема за учениците и трудно приложима в духовния живот. Според евангелист Матей учениците първо поставили въпроса: защо с притчи им говориш. Евангелист Лука пропуска този въпрос и посочва друг въпрос: какво значи тая притча. Христос им отговаря и на двата въпроса. Първо, Той прави разлика между Своите ученици като слушатели и останалите слушатели. Въпреки че учениците били прости хора, Божията благодат била с тях; и въпреки че по онова време те още не били съвършени, все пак тяхното духовно зрение било достатъчно отворено, за да познаят тайните на царството Божие. На тях понякога можело да се говори и направо, без притчи; но на другите не било възможно да се говори без притчи. А че и на апостолите не винаги е можело да се говори без притчи, се вижда от последната реч на Христос към тях: това ви говорих с притчи; но настава час, когато няма да ви говоря вече с притчи (Йоан. 16:25). А защо на народа говори с притчи? Понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират. Тоест, ако им говореше направо и без притчи, те биха гледали с телесните си очи, и нямаше да виждат нищо, биха слушали с телесните си уши, и нямаше да разбират нищо. Защото духовните неща не се виждат с телесните очи, нито се чуват с телесните уши. А че всички тези думи имат този смисъл, е ясно и от малко по-различния начин, по който е изказано същото изречение у евангелист Матей – защото, гледайки, не виждат, и слушайки, не чуват, нито разбират. Тоест: когато Господ им изказва духовните истини голи, без облеклото на притчите и сравненията с неща и събития от този видим свят, те не виждат тези истини, не ги чуват, нито ги разбират. Всички духовни истини са от другия свят – от света на духовното, небесното – и могат да се видят и разберат само с духовното зрение, слух и разум. Но тези духовни истини са изложени в този свят, облечени в дрехата на нещата и събитията. У много хора са изгубени зрението, слухът и разумът за духовните истини. Мнозина гледат само дрехата, слушат само външния глас и разбират само външните свойства, форми и естество на нещата и събитията. Това е телесното зрение, телесният слух и плътският разум. Господ Иисус е познал слепотата на хората и затова, като премъдър Учител, ръководи хората от земните неща към небесните, и от физическите факти към духовните. Затова им говори с притчи, тоест в онази форма, която е единствено достъпна за тяхното зрение, слух и разум.
След като е отговорил на първия въпрос, Господ преминава към втория:
Тая притча значи: семето е словото Божие; а това, що падна край пътя, са ония, които слушат; но отсетне дохожда при тях дяволът и грабва словото от сърцето им, за да не повярват и се спасят. На народа Господ е казал: и долетяха птици и ги изкълваха, а на учениците казва: дохожда дяволът и грабва словото от сърцето им. Първото означава второто; и второто е обяснение на първото. Както семето край пътя го тъпчат пътниците и го кълват птиците, така и дяволът тъпче и кълве Божия посев, Божието слово в човешкото сърце. Затова мъдрият стопанин загражда нивата и отбива пътя от нивата; затова мъдрият човек загражда пътя през сърцето си, за да не ходи по него злият дух и да не тъпче и гази всичко онова, което е посято от Бога в човешкото сърце. Когато ние направим път през своето сърце, тогава по този път насам-натам преминават и хора, и бесове. Тогава Божественото семе се тъпче и опропастява, а хората газят божественото семе и сеят своето семе на злото. Такова сърце, разградено и отворено за всеки, прилича на жена прелюбодейка, която изневерява на своя мъж и превръща в себе си в смрадно сметище и безплоден път; на който охотно кацат грабливите небесни птици, тоест бесовете. Нито една човешка душа не им е по-приятна от онази, която е превърнала в себе си в отворен път. На камък и на тръни семето поне пониква, но на пътя то не може и да поникне от пътниците и минувачите, но техните стъпки веднага го стъпкват и дяволите го разнасят. Божественото семе израства и дава плод само в девствената душа, която не е отворен път, а заградена и защитена нива. Ако трябва да обясняваме притчата с притча, тогава притчата за семената на пътя най-добре бихме обяснили с притчата за блудницата.
Защо дяволът грабва божественото слово от сърцата на хората? Това Господ обяснява с думите: за да не повярват и се спасят. От това е ясно, че вярата в Божието слово е основата на нашето спасение. Този, който не пази Божието слово в сърцето си дълго, и дълго – изключително само Божието слово – сърцето му не може да се стопли от вярата, следователно, душата му не може и да се спаси. Докато сърцето още не се е стоплило от Божиите думи, дяволът бърза да открадне и отнесе Божието слово от сърцето. Блазе на онзи, който пази Божието слово в сърцето си като най-голямото богатство, не допускайки нито хората, нито бесовете да тъпчат и разнасят този свят посев.
А това, що падна на камък, са ония, които, кога чуят словото, с радост го приемат, ала нямат корен и временно вярват, а във време на изкушение отстъпват. Отначало с радост приемат и известно време вярват, и накрая поради страх отстъпват. Както робът, който много години е прекарал в тъмница, когато види, че някой му е отворил вратата и е извикал: излез, свободен си! – той отначало се радва и започва да се готви да излезе, но когато си помисли, че трябва да свиква с новия начин на живот и трудове, се уплашва от новото и неизвестното, и предпочита отново да се върне в тъмницата, сам затваряйки тъмничната врата след себе си.
Сърцето на страхливците е твърде земно и, поради своята земност, окаменяло. Божието слово расте най-успешно при външни бури и ветрове, както боровете в планината. Но страхливецът, който с радост е приел Божието слово, се плаши от бурите и ветровете и оставя Божието слово, отхвърля го и отново се прилепява към своята земност. Земята дава бързи плодове, а за плода от словото Божие трябва да се чака. При това страхливците са раздирани от съмнение: ако пусна тези земни плодове, които имам в ръцете, кой знае дали ще дочакам да вкуся плодовете, които ми обещава Божието слово? И така страхливецът се съмнява в Бога, а вярва в земята; съмнява се в истината, а вярва в лъжата. И вярата, нехващайки корени в неговото каменно сърце, изчезва, а Божието слово, посято на камък, се връща при своя Сеяч.
И днес между нас има много такива страхливци. По върха на тяхното сърце се раззеленява вярата в Бога. Но земята на сърцето им е много плитка, а под нея има твърд камък. Когато ги огрява голямото Слънце на Божията истина, поради чиято светлина те виждат, че Божието слово търси дълбочина и пуска своите корени до самото дъно на сърцето, до дъното на душата и до дъното на ума, тогава се плашат. Те са склонни да пуснат Бога в преддверието на душата си, но запазвайки всички останали стаи за себе си. И когато видят какво слънце е Бог и как в Неговата близост нито една стая не може да остане в тъмнина, ги напада страх. И още, когато такъв човек бъде сполетян от скърби или бъде гонен заради словото Божие – а това са бурите и ветровете – веднага отстъпва назад. Колебливостта във вярата е служене на един господар и обещаване на служба на друг. Колебливите всъщност служат на дявола, а обещават да служат на Бога. Но как Бог ще повярва на тяхното обещание, когато те не са повярвали на Неговото обещание, съдържащо се в Неговото слово?
А това, що падна между тръните, са ония, които чуят словото, но в живота си се задавят от грижи, богатство и светски наслади и не принасят плод. Грижите са тръни, любовта към богатството е тръни, земните сласти са тръни. Когато в такива тръни падне Божието слово, то пониква. Но не пораства, нито стига до зрял плод, защото бива задушено от тръните. Божието слово не може да расте в никаква сянка. Словото израства само на нива, на която то е най-големият посев, и хвърля сянка над всичко останало. Под грижи тук се разбират грижите за телесния живот; под богатство – външното обогатяване; под сласти – светските наслади, плътски, преходни и тленни. Това са плевели, в които пречистото и нежно Божие растение не може да расте. Апостол Петър казва: всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас (1 Петр. 5:7). Една-единствена грижа ни е заповядал Господ Христос – грижата за душата, за спасението на душата. Но това е най-голямата грижа, която, като изпълним, за всичко останало ще се погрижим от самосебе си. Всички останали малки грижи задушават семето на тази най-голяма грижа, и без нея остават неизпълнени и те, дори човек живее с тях хиляда години на земята. Истинското богатство е дар Божи, а не е откраднато от хората или от природата. Който се надява на богатството си, ще падне (Притч. 11:28). Той ще умре като огорчен недоволник и като просяк без нищо отникъде, ще излезе пред Божия съд. А сластите? Не са ли и те плевели и тръни, които задушават Божието слово? И дали земните сласти наистина са такива, каквито си ги представят онези, които копнеят за тях? Ето, да чуем един човек, който цял се е къпел в земните сласти, да чуем какво изповядва за себе си цар Соломон: „Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба, но сърцето ми се радваше; а като погледнах, ето – всичко е суета и мъка на духа, и няма полза под слънцето!“ (Екл. 2:10-11). Господните повеления са праведни – веселят сърцето (Пс. 18:9), Твоите откровения приех като вечно наследие, защото те са радост за сърцето ми (Пс. 118:111); радвам се на Твоето слово, както оня, който е получил голяма печалба (Пс. 118:162). Следователно, истинската наслада и богатство, радост и веселие са в Божието слово. Цялото богатство, цялата радост и сладост на този свят са притча, която дава само листа, в сравнение с богатството, сладостта и радостта в духовния свят, в царството Божие.
А това, що падна на добра земя, са ония, които, като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят плод с търпение. Като каза това, (Иисус) извика: който има уши да слуша, нека слуша! Добрата земя – това са добрите души, жадни за истина и гладни за любов. Както жадният елен тича и търси вода, така и тези добри души тичат по сухата пустиня на този свят и търсят да угасят своята жажда и да утолят своя глад с вечната истина и непреходната любов. И когато на такива души падне роса и мáна небесна, те принасят изобилен плод. През тези души води само един път и само по него ходи Христос; за всички останали пътници и минувачи този път е затворен. В тези души няма нито камъни, нито тръни, а само чиста, плодородна и мека земя, на която расте само един посев – този, който се сее от Христос. Казано е: и го пазят в добро и чисто сърце. Добрите хора не държат Христовото слово написано на хартия, защото хартията е извън човека и може да се изгуби, нито го държат само в паметта си, защото паметта е в периферията на човека и може да се забрави. Но го пазят в най-дълбоката си вътрешност, в своето сърце, в добро и чисто сърце, където то нито се губи, нито се забравя, но набъбва като квас, принася плод като пшеница, весели човека като лоза и помазва като дървено масло целия човешки живот, и той свети като слънце.
Колко плод принасят Христовите думи на добра земя? Едно сто, друго шейсет, а друго трийсет. Господ е казал това по Своята безкрайна милост и снизхождение към хората. Той не изисква от всички хора еднакво, но от някого повече, от друг по-малко само за да могат повече души да се спасят и да наследят Небесното царство. Евангелист Лука споменава само стократния плод – и дадоха плод стократен – за да покаже изобщо колко много плод ражда добрата земя. А Матей и Марко не говорят за това колко голям е плодът изобщо, но за трите различни количества плод, които удовлетворяват Стопанина. С това се изказва същата мисъл, която и в притчата за талантите. И към слугата с десет таланта, както и към този с четири таланта, Господ се обръща с едни и същи думи и ги възнаграждава с една и съща награда: „Хубаво, добри и верни рабе, влез в радостта на Господаря си“ (Мат. 25:21-23)! Защото и царството Небесно има степени на величие и власт, поради това и всички спасени творения не са на едно и също стъпало, въпреки че всички светят с неизказана и неизмерима радост. Който има уши да слуша, нека слуша! С тези думи Господ завършва и тълкуването на притчата, с които преди това пред народа е завършил самата притча. И при това извика. И два пъти повтаря същите думи, и двата пъти се казва: извика. Защо? За да пробуди вътрешния слух на оглушалите хора. За да отекне Неговата житейска мъдрост през столетията и да я чуят всички поколения до свършека на времената. Затова два пъти извиква и два пъти повтаря: „Който има уши да слуша, нека слуша“. Човеколюбивият Приятел вика хората, единственият Приятел на онези, които са били нападнати като изоставени трупове от черните, грабливи птици; вика ги, за да им посочи опасността; вика ги, за да им посочи единствения тесен път за спасяването от тленния огън и дим на този свят, вика ги кроткият и благ Господ, защото тук не става дума за нищо по-малко от спасението на живота на хората, не за дрехи, не за къщи и за имущество, а за живота.
Неговият вик не е гневен вик срещу хората, а вик на нежна майка, която вижда децата си сред змии, и вика! Децата играят и не виждат змиите, а майката ги вижда. А децата, дори и да виждат змиите, не знаят по какъв начин да се спасят, но майката знае. Затова майката вика към децата. Затова и Христос извиква към хората, от единия до другия край на историята: „Който има уши да слуша, нека слуша!“. Да бъде слава и хвала на животворния Господ и наш Спасител Иисус Христос, заедно с Отца и Дух Свети – Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги, и във вечни векове. Амин. I www.svetosavlje.org
Превод: Татяна Филева
