Господнята Пасха

Книга Изход е разказ за освобождението и спасението, извършени чрез “великите съдби” на Бога заради Неговия народ Израил. Като започва с откровението на Господа към Моисей, тя представлява един забележителен епос не просто на “избавление”, значението на заглавието на книгата, а на гнет, вяра, заветна вярност между Бога и Неговия народ, даването на Тората, или Закона, установяването и изоставянето на истинното поклонение на Бога и накрая възстановяването и окончателното спасение, празнувано в култовия ритуал. Изследователите отбелязват, че това, което е Въплъщението за християнската традиция, е Изход за юдейската.

Пасажът, който Църквата е избрала за трето старозаветно четиво на Велика събота сутринта, се отличава от околния си контекст. Там откриваме едно ярко описание на напастите, които връхлитат египтяните, за да ги убедят да освободят поробените израилтяни. Тук, в тези няколко стиха (Изх. 12:1-28), Бог определя на Моисей и брат му Аарон начина, по който трябва да се празнува Пасхата, като се заколи агнето и месото се яде набързо, за да улесни бързото бягство от робството, което те познавали в продължение на толкова поколения.

В християнска перспектива този пасаж, който четем в богослужението (12:1-11), запазва два тематични плана. От една страна, той определя ритуални действия, съсредоточени върху принасянето в жертва на чисто и непорочно агне, което представлява пасхалното ястие, възпоменателно празнуване, което се пази от вярващите евреи и до днес. От друга страна, той се чете “типологически”. Различните му елементи представляват пророчески образи или “типове” на Божието изкупително дело в Христа, Агнеца Божи, заклан за спасението на света (Откр. 5 и др.).

В един ранен, предшестващ Изхода период в историята на Израил се оформил пастирски празник, съсредоточен върху нощното ядене на едногодишно агне. В Изход 12 това е съчетано с първоначално отделния празник Мацот, или Безквасници. Събрани в едно “пасхално” празнуване, тези обединени ритуали, празнувани ежегодно от еврейския народ, им дава възможност да преживеят отново, да “актуализират” своето избавление от робството на фараона и своето дълго пътуване през пустинята към земята, “дето тече мед и мляко”. Показателно е, че ритуалът включвал също и помазването с кръв на спонците [щурците] на еврейските врати. Първоначално това се извършвало като някаква ритуална магия, за да се отблъсне поразяващия ангел на смъртта, който идва като последно наказание над египтяните, за да отнеме живота на техните първородни.

Това кратко повествование е изпълнено с образи или типове, които християните по-късно ще използват като символизиращи спасителната смърт на Христос, Чиято кръв върху дървото на Кръста дава освобождение и живот не само за Божия народ, но и за цялото човечество. Тази кръв обаче предрича също “избиването на младенците”. Щом юдейският цар Ирод научава от влъхвите (зороастрийски мъдреци, които изобразяват народите на земята), че потенциален съперник се е родил във Витлеем, той нарежда на своите войници да избият във всички предели на областта всеки младенец от мъжки пол на двегодишна възраст и надолу. Като се опитва по този начин да се отърве от политически съперник, Ирод несъзнателно принуждава Йосиф и Мария да избягат в Египет. От там Иисус Месията, Който пресъздава в Себе си истинския Израил, прави Своя собствен “изход”. Той се завръща в Обетованата земя, както и Неговите предци, за да изпълни онова, което народът на Израил не е можел да извърши: да възвести спасението на народите и да поведе всички народи, евреи и езичници, към “царството” на Божията изкупителна любов.

Произходът на думата “Пасха” е неясен. Тя може да се отнася до “преминаването” на Червено море, когато чедата на Израил бягат пред преследващата ги армия на фараона. По-вероятно е да произлиза от дума, означаваща “страдание”, свързана с понятието за “страст”, от което идва евангелският образ на Христовите страсти: мъката и агонията, които Той преживява от Гетсимания до Голгота. Във всеки случай тя е приета в християнската традиция като “Пасха”, празнуването на Възкресението: на светлината от мрака, на живота от смъртта. В продължаващия във времето опит на Църквата тя се преживява отново, актуализира се в тайната на светата Евхаристия.

Както Израил взимал чисто и непорочно агне, след това го заколвал и изяждал, така Църквата приема вечния Агнец Божи, принесен в жертва веднъж завинаги на кръста и многократно изяждан в тайнството. В православната практика хлябът, освещаван при извършването на Евхаристията, се нарича “Агнец”, което свързва тези литургични действия с пределната жертва на Христос. Както народът при Моисей помазвал с кръв спонците на своите жилища, така в християнската практика жертвената кръв на Христос се символизира от виното, осветено и изпито като втория от основните елементи на обреда. И както народът ядял набързо, готов да тръгне във всеки един момент към обещаната земя, така християните приемат светата Евхаристия “набързо”, в живо очакване на своя собствен “изход” от този свят и своето пътуване към Царството Небесно. (На Преображение при явяването на Моисей и Илия евангелист Лука описва как Иисус говори за Своето собствено “заминаване”, Своя “изход”, който ще включи Неговото разпятие и Неговото възкресение.)

В тишината на Велика събота ние си припомняме и оплакваме смъртта и погребението на Агнеца Божи, Чистия и Непорочния, заклан за нашето спасение. Ние Го приемаме, приветстваме Го във вид на евхаристийните дарове хляб и вино, които се преобразяват чрез силата на Светия Дух в Тяло и Кръв. В това свещенодействие ние не просто повтаряме обреда, който Той дал на Своите ученици в нощта, когато бил предаван. Ние празнуваме също освобождението на Божия народ Израил. Ние си спомняме заедно с него онзи съдбоносен момент в древната история, когато Господ протегнал Своята ръка, за да освободи от робство народа, който Той е избрал. Ние пътуваме с тях през разделените води на Морето, пребиваваме с тях в подножието на Синай в очакване на теофанията и влизаме с тях в Обетованата земя.

Тези символични образи от Стария Завет, някогашния Завет, ние преживяваме отново и изпълняваме, когато извършваме светата Евхаристия. Ние приемаме заклания Агнец, ядем Неговото Тяло и пием Неговата Кръв и пребъдваме в блажено предвкусване на идващото спасение, идващата слава, когато окончателно ще влезем в пълнотата на Неговия възкресен живот.

Това евхаристийно възпоменаване намира своя най-върховен израз на Велика събота, ден на тишина, скръб и очакване. В гроба с тяло, обявява литургията, а в ада с душа като Бог, Христос, предвечният Син, извършва за цялото творение Своето дело на спасение и възстановяване. На този нов и славен Шабат Неговият гроб става извор на нашето спасение.

Ние служим на този ден и чакаме в мълчание. И в това мълчание, предчувствайки благата вест за Неговото възкресение, ние ликуваме и въздаваме благодарност. Защото това е Пасхата Господня.