За Кръста Христов
„О, знаменито и прославено дърво!… О, кръстно дърво, чрез което бяха обуздани греховете ни!… О, Кръст – съкровище от много благодатни дарове и водителю към Божието царство!” Св. Климент Охридски
Малко повече от две хилядолетия ни делят от онова време на страшната Христова Кръстна смърт на Голгота. Сърцата ни се ужасяват пред вида на обезумялата тълпа, която, подкупена от книжниците и фарисеите, крещи: „Разпни Го, разпни!” (Лука 23:21). Изпаднала в някакво диво изстъпление, тя не съзнава, че предава на най-страшното от всички наказания, коeто може да измисли човешката злоба, според думите на св. Лука Симферополски, „Най-прекрасния от синовете човешки” (Пс. 44:3), Най-невинния, „Оногова, Който не знаеше грях…” (2 Кор. 5:21). Оногова, Който дойде, за да имаме живот, при това живот в изобилие (Йоан 10:10), и чрез Когото „всичко… стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Йоан 1:3)…
Да, преди две хилядолетия човекът разпна на кръст своя Бог. „Носителят на Божия образ станал богоубиец. Той пробил пречистите Христови ръце и нозе с железни гвоздеи, издигнал своя благ и кротък Учител на дървен кръст и пролял Неговата невинна кръв, навличайки си с това заслепение от собствената си злоба (Прем. 2:21) своето осъждане: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” (Мат. 27:25) (На САЩ, Канада и Австралия митрополит Йосиф).
Страшното безумство на разумния човек, разтърсило неразумната природата. „Земята се потресе; и скалите се разпукаха…” (Мат. 27:51) „и настана мрак по цялата земя до деветия час; и потъмня слънцето…” (Лука 23:44-45). Едва тогава някои дошли в себе си, докоснати в сърцата си от „незримата светлина, изхождаща от разпнатия на Кръста Христос” (св. Лука Симферополски). Така разбойникът, висящ от дясната страна на Божественият Страдалец, се обърнал към Него в покаяние и с изповедна молба: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” (Лука 23:42). След това стотникът, изпълняващ кесаревата заповед Христос „да бъде разпнат” (Йоан 19:16), виждайки бунта на природата срещу страшното богоубийствоq извършено от човека, твърде много уплашен, извикал: „Наистина Божий Син е бил Тоя Човек!” (Мат.27:54). И народът, същият този народ, които викаше „Разпни Го!”, „като видя станалото, връщаше се, удряйки се в гърди” (Лука 23:48) разкаян и уплашен…
Господ Иисус Христос с предсмъртна въздишка изрекъл: „Свърши се!” И като наведе глава, предаде дух” (Йоан 19:30)… Но кое се свърши?! Само Неговият земен живот ли?! Само това ли?! Такава мисъл, допусната в човешкото сърце, по думите на Блажени Теофилакт Охридски, свидетелства за смущение, и дори разочарование, породени от маловерие в Христовите обещания. В такова смутено вътрешно състояние се намирали пътниците за Емаус (Лука 24:13-33). Без да разпознаят в приближилия се към тях странник Възкръсналият Син Божий, те споделили пред Него своето разочарование: „Иисуса Назарееца, Който беше пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ; …нашите първосвещеници и началници Го предадоха да бъде осъден на смърт и Го разпнаха; а ние се надявахме, че Той е Оня, Който ще избави Израиля…” (Лука 24:20-21).
Да, те се надявали, но се надявали по човешки, подобно на много други свои сънародници, несмислени и мудни по сърца (Лука 24:25), очакващи в „лицето на Христа спасител и избавител от угнетяващите ги злини и от римското иго”, по думите на Блажени Теофилакт Охридски.
Не за това обаче дойде Сина Божий и не това се свърши с Кръстната Му смърт.
Господ Иисус Христос дойде не за да устрои със силата на оръжието и цената на проляна човешка кръв земно царство, а дойде заради спасението на човешката душа от греха и неговия баща – дявола. Заради нея Господ проля Своята собствена кръв и умря на Кръста, „та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен” (Йоан 3:15). На Кръста се свърши делото, което Бог Отец бе дал на Сина Си да изпълни, както и Сам Синът казва: „Свърших делото, що Ми бе дал да изпълня… Явих Твоето име на човеците… словата, що си Ми дал, предадох им ги… Аз им предадох Твоето слово… ” (Йоан 17:4, 6, 14).
На Кръста чашата на божествената мисия за изкуплението на човешкия род е изпита докрай (ср. Лука 22:42). С въвеждането на благоразумния разбойник в рая (Лука 23:43), пътят към него отново е отворен за човеците. Но завръщането в Обетованата земя на изгубения рай няма да е лесно. Христовата мисия на земята се свършила, но не се е свършила нашата лична духовна борба нито с греха, нито с поднебесните сили на злобата. Пътят е отворен, но не е широк и просторен, а стеснен (вж. Мат. 7:14), или както отбелязва преп. Порфирий Кавсокаливит, не е път, а тясна и трудна за изкачване пътека, „покрита цялата с дяволски мрежи”, в които „ще стъпваме до Второто Христово пришествие” (св. Теофан Затворник).
Съвършеният Ковач Господ Иисус Христос обаче ни
изкова на Голгота велико и несъкрушимо оръжие
снабди ни с уникален радар, чрез който не само ще откриваме тези мрежи, но и ще ги разкъсваме до пълното им унищожаване – Честния Кръст. Приснопаметният свещеноик. Аспарух Стоичков, изповедник в храм „Св. Петка Епиватска” в Пловдив, съветваше: „Ако искаш да не грешиш, имай винаги пред очите си Разпънатия на Кръст Господ Иисус Христос”. И продължаваше: „Когато ти се даде да почувстваш целия ужас на това, което виждаш, се запитай, защо се допусна това?! И знай, че отговорът е страшен: от любов!”. Но, както Христовото Разпятие „за иудеи е съблазън, а за елини безумство” (1 Кор. 1:23), така егоистичното съзнание на съвременния човек не може да побере в себе си „онова,… що е по-мъдро от човеците…“ и „що е… по-силно…” от тях (1 Кор. 1:25) – Божията жертва, принесена на Кръста. Трудно му е да приеме за истински Бог унизения и осъден на позорна смърт Богочовек – Господ Иисус Христос, за това Го и отхвърля. Следователно отхвърля и Божията любов, която през Кръста, като през проводник, преминава към човека в най-чистия си и съвършен вид. Защото именно на Голгота се яви с нищо несравнимата и непостижима за човешкия разум любов на Бога към човека (св. Лука Симферополски); любов, постижима за ума и сърцето само на онзи, който „няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13). Само такъв може да разбере Христовата Кръстна жертва…
Авторът на забележителната книга „Закон Божии” прот. Серафим Слободской пише, че Разпятието Христово е най-ясният начин, по който Бог се разкрива на човека, и този път човека няма право да не познае Своя Бог. Този път – защото първия път, когато Бог се откри на човека в райската градина, и човек трябваше да Го познае в Неговата даряваща любов, той Го отхвърли. В тези първи дни на съществуването на човека, на неговото възприемане на света, в който бил поставен, за да бъде негов грижовен уредник, но и господар, ползващ се щедро от всичко заобикалящо го (вж. Бит.1:28-29), човекът е трябвало да открие и познае своя Създател именно така, като Любов, която дарява. Любов, която дори когато иска нещо, не насилва, за да получи, и не се сърди (1 Кор.13:5), когато нейното желание не бъде изпълнено.
Бог казал на Адам: „От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него…” (Бит. 2:16-17), но в тази Божия заповед, Адам не чувствал никаква принуда. В този първи момент на свободно личностно взаимоотношение на разумното творение с Твореца, любовта като жертва е трябвало да прояви Адам.
В какво се състояла тази жертва?! В това сам, воден от любов към Бога, без принуда, човекът да пожертва най-ценния Божий дар – свободната си воля, онова, което дори Бог не можел да му отнеме, и не за друго, а пак поради любовта си към него. Уви, Адам избрал себе си. Човекът не пожертвал егото си в името на общението и любовта към Бога. Последствията са ни известни. „Вкусвайки плода, Адам отведнъж унищожил светлината в себе си и се изпълнил с тъмнина… Адам изгубил Бога и Бог изгубил Своя приятел, който се отказал от любовта…Човекът бил оставен на самия себе си и на горчивия опит на своята откъснатост от любящия Бог… и бил длъжен да опознае цялата дълбочина на своето нещастие, за да може след това, когато отново му се открие Светлината, той доброволно да предпочете тази Светлина…”, казва прот. Серафим Слободской.
И тя се открила. Когато настъпило времето за това, Светлината – Господ Иисус Христос, просветяващ всеки
човек, идващ на света (Йоан 1:9), се явил и разкрил на целия човешки род на Голгота. Затова именно този път човекът нямал, а и днес, две хиляди години по-късно, няма право да не познае Своя Един и Единствен Бог, като Любовта, която се жертва.
Господ Иисус Христос се обръща към всички ни и ни казва: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Марк 8:34). Обърнете внимание на това. Никой не е принуден насила, на никой кръста не е привързан с вериги на плещите му, като на роб или пленник. Който иска да тръгне след Христос, трябва да направи това свободно, като свободен човек, по свободната си воля, без принуда. Ако направи това обаче, ето, има и условие: да се отрече от себе си, т.е. пак тази своя свободна воля да принесе жертва Богу, уподобявайки се на св. ап. Павел, който казва: „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал.2:19-20)… Друг път – безкръстен – за следване на Христос няма…
Затова е важно, да разберем и следното, казано от Сина Божий: „Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” (Мат. 10:38).
Това са думи предупреждение. Че има такива хора, които искат да бъдат христоносци, т. е. такива, които изпълняват по някакъв начин евангелските нравствени норми, но не желаят да бъдат кръстоносци в смисъл, да постигнат Царството Божие с усилие и духовна борба (ср. Мат. 11:12). Такива „християни” подражават не на Христа, а на богатия момък, който дошъл при Спасителя уверен, че живее по Божиите заповеди (Мат. 19:20). Всичко, изисквано от тях, изпълнявал, но си отишъл натъжен, когато Господ му казал: „Иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; …па дойди и върви след Мене” (Мат. 19:21).
Момъкът си отишъл натъжен, защото разбрал, че формалното изпълняване на Божиите заповеди не го прави съвършен за Бога и не му осигурява нетленното съкровище на небето /Мат. 19:21/ – вечния живот. Отишъл си натъжен, пише св. ап. Матей, „защото имаше много имот” (Мат. 19:22). Този имот обаче не бива да възприемаме само в смисъла на материално богатство. Не. Наш имот са и всичките ни навици, привички, желания, очаквания и надежди. Всички неща, които ни е трудно да пожертваме, и чието и най-малко нарушаване и неслучване по нашия начин могат да предизвикат в нас буря на раздразнителност, гняв и други подобни реакци. С което ясно показваме, че в нас няма любов. А истинското носене на Кръста Христов е възможно само с нея.
Защото то, кръстоносенето, означава отричане от своето в името на другия. При това, отричане, поискано понякога най-неочаквано, когато най-малко сме готови да го направим. В този смисъл са и Христовите слова:
„Който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две” (Мат. 5:41).
Т.е. в малкото усилие, проявено за другия, трябва да покажем, че в нас има любов. Тя е силата, с която не само ще можем да вземем кръста си, но и успешно да го понесем. Тогава и за нас ще се отнася похвалата на Господаря: „Добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си” (Мат. 25:21), „днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43)…
Някога Ангел Божий застанал на онези порти на Йерусалим, през които император Ираклий най-тържествено, облечен в царска порфира и със златен венец на главата, искал да внесе в града спасения от него Кръст Господен, взет преди това в плен от арабите. Небесният воин със строг глас му казал: „Не така е носил кръстното дърво нашия Творец, както го носите вие”.
Казаното от Ангела чул Йерусалимският патриарх Захарий и, разбирайки смисъла му, развълнуван се обърнал към императора с думите: „Знай, царю, че не може човек, облечен в богати одежди и украсен с царски скъпоценности да носи това свято дърво, което обеднелият заради нас Христос е носел със смирение и унижение. Ако искаш да го носиш, подражавай на Неговата нищета”. Ираклий възприел казаното от патриарха и веднага съблякъл царските си одежди, надянал върху себе си груба власеница и събул обущата си. Едва тогава „понесъл честното дърво на светия Кръст и вече без всякакво притеснение” Го „внесъл и поставил… на същото онова място в църквата, откъдето го взел персийският цар Хозрой” („Жития на светиите”, изд. Зографски манастир, с. 416)…
Какво можем да съблечем ние от себе си, за да внесем Кръста Господен в нашите сърца?
Царска багреница нямаме, но имаме гордост, себелюбие, егоизъм, които проявяваме с повод и без повод
Облечени сме във „вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, съблазни, ереси, завист“ (Гал. 5:20-21). Във всичко онова, което св. ап. Павел нарича делата на плътта. Това и още много друго можем да съблечем от себе си, обличайки се в духовната власеница, изтъкана от плодовете на духа: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание” (Гал. 5:22-23); и тръгнем по кръстния път с босите нозе на смирението. Тогава и носенето на кръста ни ще бъде за нас иго благо и бреме леко (Мат. 11:30).
И накрая, да не се леним, а да положим духа си в праха под Кръста Христов, както ни призовава митрополит Трифон Туркестанов, в съставения от него Акатист „Слава Богу за всичко”, и да вземем и понесем кръста, който Бог ни е дарувал – той е точно по нашата мярка, и е толкова тежък, колкото сили имаме да го носим. В деня на Страшния съд Светият Кръст ще се превърне във везната, на която Съдията Христос ще претегля делата, думите и помислите ни, и ще отсъжда справедливо, въздавайки на всеки онова, което е заслужил.
Онзи, който си е отишъл натъжен, т.е. отказал е да прояви и най-малкото усилие, за да следва Христос, предпочитайки рожковете на земното и преходното, ще чуе страшната присъда: „Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си. Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол…” (Откр. 3:15-17)…
А онзи, който се постарае да бъде верен и носи търпеливо кръста си, ще се оприличи на Симон Киринеец, възхваляван от св. Лука Симферополски с думите: „О, блажени Симоне, знаел ли си чий кръст носиш? Не, разбира се. Но за това носене на Христовия Кръст се удостои с Божието царство”.
