За пределите на любовта и за “религиозната нетърпимост”

Проповед за 25 Неделя след Петдесетница (13 Неделя след Неделя подир Въздвижение)

Лук. 10:25-37

Еф. 4:1-6

Веднъж някакъв законник, изкушавайки Иисуса, попитал: “Учителю! Какво да направя, за да наследя живот вечен”? Но веднага станало ясно, че самият той знае прекрасно отговора, защото знаел главната заповед: “Възлюби Господа, Бога твоего с цялото си сърце, и цялата си душа, и цялата си сила, и целия си разум, и ближния си като себе си”. Тогава лукавият запитвач, искайки да се оправдае, казал на Иисуса: “А кой е моят ближен”?

И Господ му отговорил. Той разказал как някакъв човек бил изпонаранен и ограбен, как покрай него минали свещеник и левит. И само един самарянин го “видял и се смилил”. След като разказал тази история до края, Господ задал на законника неочакван въпрос: “Кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?”  А нали въпросът на законника бил кой е ближен на него самия, кого е длъжен да обича като самия себе си…

Още от началото на разказа, където става дума как покрай нещастния човек минали и отминали свещеник и левит, е ясно, че наш ближен е онзи, който се е оказал на пътя ни, който се нуждае от нас.

А пребитият от разбойници вече сам не може да се доближи до никого. Той само лежи и чака: “Кой е моят ближен? Кой сам ще дойде при мене?” И най-сетне такъв човек се намерил: самарянин, друговерец! Въпреки че “иудеите не общуват със самаряните” (Йоан. 4:9).

С този Свой разказ Господ разкрил едно съвсем друго “неизвестно” в тази заповед – онова, което изглеждало на законника като нещо разбиращо се от само себе си. Той показал какво значи “възлюби”, до каква степен трябва да стига любовта. Самарянинът не само обработил и превързал раните; не само докарал човека в страноприемницата, не само дори и там се грижел за него. И дори не само дал на собственика на страноприемницата пари с молба да наглежда пострадалия. Той казал също: “Ако изхарчиш повече, аз на връщане ще ти платя”. Не спрял донякъде, не поискал някой друг да дели с него грижите за болния, а поел всичко върху себе си. Ето какво значи “възлюби”. Ето на какво трябва да се учим цял живот. “Върви и постъпвай по същия начин”– казвана всекиго от нас Господ.

Понякога от този разказ правят извода, че Бог няма да ни пита как сме вярвали, как сме се молели и постели. А ще ни пита само били ли сме като този самарянин.  Но едното не трябва да се противопоставя на другото. Да си спомним какво казва Господ в разговора Си с една друга самарянка, също заслужила от Него похвала. Той не казва: “Виж колко общо имаме в нашите религии, колко повече неща ни обединяват от онова, което ни разделя: и бащите ни са едни, и историята, и Петокнижието Моисеево, и всички очакваме Месията”. Напротив, Той казва директно и рязко: “Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от иудеите”(Йоан 4:22). По онова време само иудеите са били пазители на едната истинска вяра и с този факт нищо не може да се направи.

Господ зове към единство не само всички изповядващи името Христово, но и целия  човешки род; но не просто към единство, а към единство в истината. Да, трябва да пазим “единството на духа в съюза на мира”, и за тази цел да снизхождаме един към друг “с всяко смиреномъдрие и кротост и дълготерпение”. Но – не и във въпросите на истината. Та нали “един е Господ”, и следователно само “една вяра”е истинска. И нашият живот, разбира се, трябва да съответства на нашата вяра, и ние трябва да се учим от всички на всичко добро: и от друговерците, и от съвсем невярващите; и дори от птиците и растенията (Мат. 6:25,28). Дори воловете и ослите Господ дава за пример: “волът познава стопанина си и оселът – яслите на господаря си”, а Моят народ “не Ме познава”(Ис. 1:3). Но нали никой не иска от нас да подражаваме и на магарешкия инат и волската тъпота!

„Пълен цикъл проповеди“ (за всеки ден от годината)

Източник: Азбука веры

Превод: Андрей Романов