Знаем ли какво е да сме истински християни?

И тъй, бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия. Не само това, но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий. Защото, още когато ние бяхме немощни, Христос в определеното време умря за нечестивите. За праведник едва ли ще умре някой; за добрия, може би, някой и да се реши да умре. Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни. Затова много повече сега, след като сме се оправдали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева. Защото ако, бидейки врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му… (Рим. 5:1-10)

Според мен основният проблем на християните е, че не са (истински) християни. Истинският християнин носи в себе си такова щастие, което го кара да стане благодетел на целия свят. Това не е някаква теория, защото го видяхме в реалността, в живота на светците. Имам предвид светците на нашите дни, онези, които познавахме, до които се докоснахме и които бяха канонизирани неотдавна.

Само какъв огромен товар понесоха те! А при нас… Идва брат ти, майка ти, баща ти в дома ти, и ти не можеш да понесеш дори и бремето на техния проблем; иска ти се да го избегнеш. А можем ли да си представим какво значи да понасяш ежедневно бремето на хиляди души… Как може да стане това? Може да се случи само когато човекът стане богообразен, стане Христос по благодат, тоест влезе в Христовата любов и битие – това е, към което сме призвани.

Днес се причастихме и сме в Христос, в Когото има любов към всеки, непонятно голяма любов. И когато човек я усети, става изключително щастлив, чувства се безсмъртен, неуязвим от нищо, в безопасност, щом Бог го държи в ръцете си. Това неизразимо усещане за сигурност се превръща в благодарност – защото съм наясно, че нищо не съм направил, за да придобия тези дарове. Тогава човек става истински християнин и благотвори дори със сянката си, както св. ап. Петър, който със сянката си е възкресявал мъртъвци. Това не е нещо магическо, тайната е в огромната любов, която апостолът има. Той имал христовидна любов в онзи момент, тя се простирала и обхващала всички хора и поради нея Светият Дух действал и изцелявал хората до него, без дори той да усеща.

Не ви ли се е случвало някой да ви изцели със своята любов? Главоболия, болести и проблеми изчезват чрез любовта. Малкото дете усеща някаква болка, отива в обятията на майка си, внезапно спира да плаче и ето – парадоксално болката е изчезнала. Много повече това може да направи Бог по дивен начин, и тези велики неща стават в Светия Дух.

Без тази любов, и да ходим на църква, и да се изповядваме, ще го правим от себелюбие. Ще очакваме Бог да работи за нас, да изпълнява това, което искаме. Девет от десетима, които приближават Църквата, са такива. И позволете ми да кажа така – тази работа не мирише добре. Разбираш, че имаш пред себе си един богоядец. Иска да изяде и Бога, и тебе едновременно. Ако е възможно. Не да Го изяде като свето Причастие, за да му помогне да се промени, а да превърне Бога в свой слуга. И защо да не стане това; и защо да не направя това или онова; и защо да не съм като другия; и защо да нямаме и това, и онова?… Резултатът е, че само външно сме църковни.

Веднъж при мен дойдоха двама съпрузи, които много се караха, и внезапно, както се караха пред мене, госпожата каза:

– Ама единственото нещо, което правя, е да ходя на църква! Спряла съм всичко друго и този тук не чува, нищо не разбира!

А той отвърна:

– По-скоро трябва повечко да ходиш на църква!

Какво да правим с това, че сме християни, ако това не дава плод? Човек започва да разбира какво е наистина да си християнин, когато това започне да се получава, да дава своите плодове. Започва да иска да е християнин и да разбира нещо много просто – не, всъщност нещо много сложно – колко е различно да станеш истински християнин от това, което си имал преди, когато само си се мислел за християнин. Както когато св. ап. Павел ни говори за разликата между младенец и мъж. Представете си какви сте били на едногодишна възраст, и какви сте сега. Каква разлика има? Това е разликата между несъзнателното и вече съзнателно пребиваване в Църквата – когато си истински жив. Затова има светци, които на 60, 70 или 80 години имат настроението на 20-годишни. И се чудиш какво е това? А гледаш други хора, които са на 30 години и изглеждат като 150-годишни от товарите, които носят, от мрака, който витае около тях…. Такъв човек може да има и енголпие и да носи владишка корона. Може бързо да направи църковна кариера. Влиза в Църквата, води живот на безбрачие в кавички и без кавички, хваща няколко познати, няколко политици и става епископ. Трудно ли е? Не. Но ето че се приближаваш до такъв човек и около него се усеща мирисът на смърт. Казваш си: „Да се махам!“ – но не Христос те кара да се махаш от Църквата, а дяволът. Христос казва – оставете да расте и едното, и другото заедно до жътва. Не можеш лесно да разделиш тези неща…

Вярвам напълно в това, което казва св. Йоан Златоуст – че ако сме християни, никой няма да бъде езичник; ако бяхме християни, нямаше да има нито един езичник. И да ви кажа защо го вярвам – защото съм го живял лично. Когато се запознах със стареца Порфирий бях един езичник, човек без никаква връзка с Църквата, атеист. Зная много добре какво говоря. Защото съм видял как такъв човек, старецът имам предвид, постъпва спрямо теб – той не те притиска, не иска да ти отнеме личната воля, а напълно свободно просто ти отваря един прозорец и срещу теб се разкрива рай, и ти усещаш, че там, вътре, е истинският живот. Влизаш вътре и, разбира се, започваш да се бориш, защото първата благодат е даром, но след това постепенно започваш да откриваш кой си в действителност; и че каквото и да правиш, където и да отидеш, е нужна борба, защото дилемите съществуват навсякъде, свободата съществува навсякъде, страстите действат навсякъде и без подкрепата на Божията воля не можеш да направиш нито една стъпка напред. Но какво се случва, ако не си разбрал нуждата от тази постоянна борба? Ако всичко е приключило, щом си прекрачил портите на този рай? Ставаш солта, която е изгубила своята сила, както казва Христос.

И тъй, бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия.

Първият етап. Вярата ни оправдава. Православното разбиране за оправданието няма юридически измерения, а е нещо много повече. Оправдание с вяра в Христос означава, че ти, който се чувстваш онеправдан – както днешните хора често се оплакваме: „Никой не ме разбира“ – намирайки Господа, вече се чувстваш разбран, намерил си Някого, Който да ти даде истинска утеха. След като ти се откриваш за Него чрез вярата, Той ти казва: „Ела и ще станеш Мое дете, на което ще подаря дарове, ще дам утеха и покой!“.

Той те осиновява, извършва осиновлението, което е Кръщението, и така влизаш в светлината, защото със свободната си воля, в свободата си си казал: “Ела, Господи!“. Това е първото състояние на ликуване на човека – когато влиза съзнателно в Църквата. Той може години наред да се движи около Църквата, но не и вътре в нея, и само за един миг да настъпи някаква промяна в него и действително да прекрачи нейния праг. Първият етап е този даруван мир. Мирът, който идва от това състояние на затишие. Много неща в нас утихват, когато влезе тази благодат. Повечето проблеми, които човек има, не е нужно да се решават, просто защото не са реални. Старец Порфирий ми казваше това, докато аз изброявах…

– Имам да ти кажа за един, два, три, четири… шест, седем проблема!

А той ми казваше:

– От всички тези никой не е реален. Когато дойде благодатта, ще разбереш.

И наистина, благодатта идва и проблемите изчезват. Повечето проблеми идват от безизходицата, породена от хаоса на несъзнаваната част от нашата душа. Несъзнателните травми, конфликти, всеки човек прилича на житниците на Соломон по отношение на нещата, които таи в себе си – и цяло столетие да се занимаваш с един човек, няма да има край. Особено днес, когато всеки е скаран с всеки, семейства са разбити, унищожени… И така, тези проблеми не се решават, а повечето от тях изчезват. Това е първото състояние на благодатта, което е много благословено, дава се даром и трае известно време. Тогава благодатта е осезаема, човекът не прави нищо за тази благодат, моли се без да го иска, постоянно е в състояние на молитва, не може да спре да се радва на това усещане за вечността, което се дава на душата да го вкуси. Идва и мирът чрез нашия Господ, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия. Вече не се хвалим за себе си, а за Божията слава, която виждаме и наблюдаваме и в живота ни, това е казано тук. И тук започва следващият етап:

Не само това, но се хвалим и със скърбите…

Казахме, че тази първа благодат се дава временно, след това идват скърбите. Защо? Скърбите не идват, защото някой е лош, а аз съм добър. Ние не сме добри, а сме измъчени и изтерзани до освирепяване. Връхлетяват ни скърбите, за които почти винаги ние носим отговорност, защото те са следствие от нашите избори, от наши грешки. Често казваме – едно вършим, от съвсем друго си патим. Понякога скръбта предотвратява да се случат други, по-лоши неща в живота ни.

Дошла е някаква скръб в живота ни? И ето че тук е определяща тайната на нашия свободен избор – ако оставим Светият Дух да действа в нас, ще ни доведе до много по-дълбока вяра. Първата вяра е вярата от слушане, даруваната вяра, втората е обручание, бракосъчетание; тя означава да познаеш Този, Който стои пред теб, и да Го познаеш лично. Не просто защото ти е дал един дар и благодат, а за да придобиеш цялата сладкарница. Така ми каза някога старецът Паисий. Веднъж, бях още много млад, го питах настойчиво какво е молитвата, а той ми каза:

– Каквото и да ти кажа в момента, няма да разбереш. Хайде, тръгвай сега!

И си тръгнах. Вечерта той ми направи един духовен дар – чрез неговата молитва. Бях разтърсен и се чудех какво е това, какво ми се случва… Върнах се на другия ден и му казах:

– Лелее! Помислих си, че станах светец онази вечер.

А той ми отвърна:

– Това е само един бонбон, който Бог ти дава, за да видиш, че съществува цяла сладкарница горе, и колко е хубаво някой да управлява една такава сладкарница. Да има той самият да яде и да дава и на други!

Когато скърбите дойдат, тогава ще покажа произволението на сърцето си или пък ще продължа да ходя при изповедника си, за да му казвам какво са ми причинили другите. Ще продължа да изброявам какво са ми сторили чичо ми, свекър ми, брат ми, баба ми, и т.н., и свещеникът очевидно ще чете опростителна молитва за тях! Защото аз нищо не съм направил! Ако изповедта на някого изглежда по този начин, това е един от знаците, че той не иска лично да се смири и да влезе в истинния път, защото скръбта иска да те отведе точно там, ясно да видиш реалността на собствения си живот.

…но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение…

Когато влезеш в скръбта със смирен дух, с дух на благодарност, това ражда търпение. Колкото благодарността е по-голяма, толкова по-велико е съкрушението, което тя може да породи в човешкото сърце. Благодарността идва и носи търпение. От своя страна, търпението поражда опитност, чрез търпението навлизаш в нов етап на духовния живот, в който изпитваш себе си – какъв си ти; изпитваш какъв е Бог, изпитваш духовните неща и ставаш философ на основата на опита. Когато влезеш в процеса на тази опитност, ти ще усетиш надежда. Защо точно надежда? Защото тогава ще разбереш, че Бог действа реално в живота ти, ще придобиеш осезаем опит от действието на Светия Дух. Например, жена ти те е наскърбила. Нещо ти е казала и това те е засегнало. Дали решението е просто да се нахвърлиш върху нея, да й припомняш какво лошо тя е сторила. След това да отидеш при духовника и да му кажеш:

– Пак ме ядоса тази жена! Прочетете една молитва, отче!

И ето, свещеникът чете молитва реално за жената, както казахме преди, а ти нямаш никаква духовна полза. А скоро след това отново идва същата, дори понякога по-голяма скръб от тази – от същия източник или от някъде другаде…

Но ако сме навлезли в етапа на опита от скръбта, ще отнесем подобни ситуации към онези новозаветни думи на апостола: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“. Да, не съм съвършен, но да понеса ли малко от бремето на другия? Нека опитам. Ако наистина се опитваш, веднага виждаш Божията благодат да откликва, да те изпълва с добри помисли, с радост в душата. Това става опитно, носи ти вътрешно усещане за покой. Затова се казва, че търпението поражда духовна опитност, изпитваш как е благодатта, и този опит поражда надежда.

Ако дяволът усети, че се отчайваш, ще ти поставя изкушения, ще те напомпва, а междувременно ти ще продължаваш да изповядваш на духовника, че не си виновен за нищо, защото никой никога за нищо не е виновен. Но не това е пътят на благодатта. Защото е казано – Христос умря за нас, още когато бяхме грешни. Тоест, Бог постъпва напълно несебично спрямо нас. А къде са твоите несебични дела?

Ако като християни живеехме всичко това, за което говорим, нямаше да има нехристияни в света, като започнем от Ципрас. Премиерът не е християнин, заявява, че е атеист. И не може да бъде християнин, защото първи ние, духовниците, се качваме на амвона и говорим неща, които звучат като празнословие, тъй като не ги живеем, не ги следваме – стъпка по стъпка… Това обаче прави св. ап. Павел – той обяснява на другите как се живее християнски живот – стъпка по стъпка, едно, две, три… И им го показва и с дело, и с думи. А какви са стъпките: да проявяваш търпение, понеже имаш благодарност в себе си. В благодарността има смирение, което води до опитност, до това реално да вкусваш Божиите неща, и виждайки, че благодатта винаги откликва, винаги, когато искаш да покриеш другия; и ти самият се чудиш на това. Естествено, след като първо си си потрошил главата поне няколко пъти, защото този опит не се придобива за един следобед, нито сега, когато говорим за това тук, а в битка. Това са инструкции за битка, това е ръководство за тактическа война. Те са написани от човек, който опитно познава този път и единствената му хвалба е тази – колкото пъти ме биха, колкото пъти ме бичуваха, толкова пъти ме хвърляха в морето… Тези думи не принадлежат на някой преподавател, теоретик, а на апостола на езичниците.

И така, имаме надежда, а тя не се посрамва. Ако започнеш да правиш нещо заради Христос, Той няма да те посрами, а ще доведе нещата докрай и след това ще спечелиш всичко това – мир, радост по Бога, чувство за преуспяване и много други неща, които Той иска да ти даде. И не стига, че Той върши делото, а след това ти дава и дарове. Сякаш ти е бил длъжен.

…защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий.

Божията благодат идва и залива сърцето на човека. След изпитанието Бог ти дава като на син, преди изпитанието ти се дава като на просяк. След изпитанието Той се отнася към нас като към синове – това са думи на св. ап. Павел, не мои. Дава ти като на син, защото си постъпил като Негов син, защото си нагазил в дълбоките води и си ги преминал, защото вече разбираш величината на дара, който си получил.

Единствената причина, по която Бог не ми дава Себе Си, е защото няма да разбера това. Но ако мина през тези изпитания, ще Го разбера. Ще разбера Неговата любов, ще се изцеля по този начин, това е пътят на освещението. Ако знаехме какво е, всички щяхме да го искаме. Но не знаем какво е и в ума ни влизат някакви легализми и увъртания: „Не искам! Остави ме да живея малко живота си! Искам да направя греха си. Още две години. И след това ще се покая!“ След това ще се покаеш?!…

Неговият живот е обнова, живо усещане, че нещата сега са добри, сега напредват. Когато обаче се превъзнасяш, отново идва скръбта, започваш отначало и разбираш, че това, което е станало преди, е било от благодатта, а не е било твое.

Христос умря за нас, още когато бяхме грешни…

Апстолът говори тук за това велико състояние на любов. Христос идва в един напълно враждебен свят. Виждали са Го всеки ден да върши чудеса. Апостолите неотлъчно го следвали и вместо всички в един глас да кажат: „Хора, да умрем и ние с Него, имаме такъв Човек!“ – когато настъпил денят на изпитанието, тихичко се измъкнали. Всички. Дори апостол Петър, смелият, три пъти се отрекъл от Него за една нощ…

Христос не умира като прославен, като утешен, а като куче, буквално! Кой? Синът на живия Бог! Бог като Човек умира като куче. И Света Богородица не говори, защото в онзи момент каквото и да каже, нямало е кой да я разбере… Затова и мълчи. Както казва св. Симеон Богоприимец: „…и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца“. Светите отци казват, че по-голяма болка от тази, която Света Богородица е изпитала, не е имало на земята.

Защото, още когато ние бяхме немощни, Христос в определеното време умря за нечестивите.
За праведник едва ли ще умре някой; за добрия, може би, някой и да се реши да умре. Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни.

Христос умря за престъпниците. Нека си представим – отиваш в един затвор, където излежават присъдите си най-закоравелите престъпници. Отиваш и казваш: „Ще умра за тези жалки хора!“. Не казваш: „Ще умра за героите и невинните!“, а за тези престъпници, които в часа на смъртта дори се хвалят, защото не разбират. Дори може би биха казали: „Ако си Този, Който казваш, слез оттам, където Те сложихме! Слез от Кръста!“. Телесните мъчения не са толкова тежки, душевните мъчения са ужасни. В Северна Корея, когато искат да умъртвят някого, не прилагат физически мъчения, а психологически, има начини и специалистите ги знаят. Единият от начините е да подложиш на омраза и отхвърляне някого. Ако го поставите в група от 4-5 души, които дълбоко го отхвърлят и мразят, дори външно да не му правят нищо, след едва-две години той е много вероятно да си отиде. От мистериозна смърт.

Именно това е голямото мъчение, на което са били подложили Христос – на този вид отхвърляне. Представете си, че сте много изморени, направо умирате за сън, но внезапно осъзнавате, че всички ви мразят – всички ваши близки, жена ви, децата ви… всички ви презират. Опитайте се да заспите тогава… няма да ви се получи. Дори и да заспите в един момент, преборени от умората, ще се въртите в леглото от кошмари, а на сутринта ще се почувствате още по-съсипани…

И тъй, това мъчение, което в психологията се нарича нарцистична травма, е най-лошото от всички. Ако на един човек му сторите външно нещо, няма да е толкова проблем за него, но другото – нарцистичната травма, тази любов, която не среща отговор, е най-лошото от всички мъчения. Именно това претърпява Христос като Човек.

Затова много повече сега, след като сме се оправдали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева.
Защото ако, бидейки врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му…

Вече не сме чеда на гнева – защото пребиваваме в Божията любов, поради абсолютната любов на Сина към нас, Отец ни оправдава и осиновява. Защото ако бидейки врагове, сме се помирили с Бога, колко повече сега, когато сме станали Негови приятели, преминавайки по пътя на скърбите, колко повече ще се спасим чрез живота Му?!…

Казах в началото, че Неговият живот е в нашите ръце. Как така, ще попита някой? Той ни дава тайната на Кръста. Тази тайна на Кръста е за нас. Никой няма де се отърве от кръста. Цялото човечеството представлява онези два кръста до Христовия кръст – въпросът е дали кръстът ще е по Бога или ще изберем кръст без Бога. Въпросът е във всичко да търсим Божията воля.

Веднъж един известен журналист ми каза:

– Къде е Бог? Ето, вчера Му казах да излекува баджанака ми, който се разболя от рак! Е, не го излекува!

Бог ще те сложи в Неговия път и този път минава през кръст. Ако преминеш през това изпитание, идва надеждата, а след това те изпълва Божията любов. Този, който е преживял това, е истинен християнин. Духовникът трябва да проявява търпение към всеки от нас, докато дойде този момент, но може да минат и десетилетия, докато стане това. Може да стане и в края на живота ни. Може да дойде в часа на смъртта и човек да види нещата така, както ги виждат светците. Но защо да чакаме толкова много? Разбира се, Бог затова ни дава този живот – не просто за да устроим децата си, както си мислим. Той по-добре ще ги устрои от нас.

Страшно е когато си отиват хора, които заявяват, че са посветени на Христос, но не са придобили опит за Божията любов, която, както е казано – се изля в сърцата ни чрез Светия Дух, Който ни е бил даден. Светците имат Светия Дух и Го чувстват осезаемо, знаят как Той си тръгва, но знаят и как да Го задържат. И ние лека-полека можем да се научим, изпитвайки нещата във всекидневието.

Писах, че Кръстът е различната революция. Какво имам предвид? Всички революции в историята са се случвали, за да защитят правото и в оправдание на онези, които вдигат революциите. Революцията на Кръста обаче е първата и единствената в историята на човечеството, която оправдава нас. Бог прави именно това в света, това е Неговото домостроителство – да оправдава нас. Ако разберем величината на този Божи дар, започваме лека-полека да се променяме. Това се случва не внезапно, а стъпка по стъпка, нека не си представяме, че това става сякаш ще натиснем някакъв бутон и ще се облеем в светлина. Мракът изчезва постепенно, прониква малко светлина, след това светлината нараства повече и все повече. Пребивавайки в тази светлина, вкусвайки от нейната благодат, на човека започва да му се услажда. И ето че накрая той не изпитва желание да извърши някой грях, не чувства вече нужда от него, така казваше св. Порфирий, както и други светци. Когато обаче не съм се освободил от себелюбието си, изпитвам нуждата да извърша греха. Например, почувствал съм се онеправдан, засегнат от някого и нямам мира, докато не му го върна. И така, аз те поставям на мястото ти, разбивам те с думи и презрително поведение, но… не получавам облекчение, а отново се чувствам потиснат, даже още по-потиснат отпреди. И тогава в мен се появява въпросът: „Нали победих, защо се чувствам толкова зле?“. Тогава идва и осъзнаването – „победих“ като загубих другия. Тоест състоянието, в което се намираме, е наистина трагично. Трагедията идва оттам, че ние не искаме да живеем реално според Евангелието. Да знаете обаче, че всичко ще премине, но то ще остане. В последния ден всички ще кажат, че Евангелието казва истината. И това са думи на Христос – ни една йота или една чертица от закона няма да се промени. Същественото е, че Бог е направил Евангелието разбираемо за всички. Бог в Евангелието не говори с езика на Хайдигер или Сартр, или с езика, който използвам в много от моите книги и който мнозина няма да разберат. Бог е вложил в Евангелието едновременно такава дълбочина и простота, че всеки, ако наистина пожелае това в сърцето си, да бъде преобразен от тези думи. От това произволение на сърцето се поражда и благодарността, и смирението, и издръжливостта в изпитанието. Щом усетиш Божията благодат в това състояние, скоро придобиваш и опита от Божията любов, която се излива в теб.

Старецът Клеопа – този румънски светец, исихаст, духовен старец на отец Думитру Станилоае (голям румънски богослов), е живял в планините, укривайки се от комунистическия режим, който го преследвал. Бил е в затвора, в ужасни условия, претърпял е побой и други познати методи на приложния комунизъм.

Една сутрин той отишъл много рано в храма на скита и започнал Проскомидията, защото четял хиляди имена. Било зима, още било тъмно навън, а той четял. Както бил сам в храма, внезапно вратата се отворила, влязла една жена от селото, непозната за него, облечена в селски дрехи. Тя застанала в центъра на храма и казала: „Боже мой, дай ми търпение!“. И започнала да повтаря това: „Дай ми Твоето търпение!“. Внезапно нетварната светлина слязла върху нея и тя започнала да блести като слънце! В храма от пълен мрак станало светло като ден, сякаш част от слънцето било влязло вътре. „Бях толкова поразен, че листовете паднаха, аз обаче, изумен, не можех да помръдна. След като мина доста време, постепенно тази светлина намаля, жената свали ръцете си, обърна се и си тръгна от храма“, разказва старецът.

Важно е да разберем, че това не са просто разкази, някакви фантастични истории, а реалност. И в степента, в която всеки от нас влиза в Божия път, тази реалност ще се потвърждава все по-осезаемо. В началото малко, а след това постепенно все повече и повече…

 

Беседата е публикувана със съкращения

 

Превод: Константин Константинов

 

Коментари

коментара

Близки теми: