Изпитанията и тайната на Божието присъствие
Познавам една сляпа девойка. Когато за първи път говорих с нея, докато я слушах, започнах да се срамувам. Тя ми каза: „Отче, срам ме е да се помоля на Бога да оздравея! За какво да Го моля? След като Той ме е изпълнил с Неговите дарове!“ Помислих си: „Добре ли чувам?“, но виждах по лицето й, че тя е невъзмутима в голямото си изпитание. И понеже „на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро” (Римл. 8:28), Той й дари това, което много млади жени усилено търсят и се опитват да постигнат по всякакъв начин: човек, който да я обича истински. Тя се запозна с такъв мъж – Бог й го прати, той я обикна и се ожени за нея. Минаха една-две години, когато един ден тя ме потърси по телефона и ми каза, че чувства голямо напрежение. Отидох при нея да видя какво я измъчваше. Болката й беше, че нямаше дете и не знаеше дали ще може да роди. Добронамерени хора, както тя ми каза, които са ходили на поклонение на Света гора и до Йерусалим, й бяха донесли оттам светена вода, елей и др., за да може те да й помогнат с Божията помощ да придобие дете. Но тогава тя за втори път ме изненада и ме засрами. „Защо трябва да правя всички тези неща? Бог не знае ли дали мога или не мога да родя дете? Ако мога да се сдобия с дете, Бог ще ми го даде. Ако не мога поради моя проблем, няма да ми даде да стана майка! Аз ли ще кажа на Бога какво да прави?“, каза ми тя.
Мислейки за собствените си колебания във вярата, почувствах срам, защото осъзнах, че онова състояние на духа, което при момичето в началото, не беше нещо краткотрайно, а стабилна позиция, стабилно място, на което тя стоеше. И понеже пак ще кажа – „на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро”, на Сретение Господне тя ми се обади по телефона, за да ми кажe, че очаква дете. Месеци по-късно отидох да я видя и ми направи впечатление начина, по който отглеждаше детето си…
Кой може да се съмнява в голямото изпитание на един сляп човек? Сещам се за моя първи сблъсък с това изпитание. Бях 18-годишен, току-що влязъл в университета, когато един митрополит ми възложи да водя катехизаторски беседи в Дома на слепите в Калитея. Виждах пред себе си деца, които влизаха в залата, опипвайки стените, използвайки пръстите си като очи. Най-поразителното и трудното за мен беше, че когато им говорих, усещах, че искаха да ме видят, но не можеха, въпреки това те показваха, че разбират и осъзнават всичко чрез своите въпроси и чрез цялостното си поведение. Става дума за деца от основното училище.
Човек рано или късно констатира, че в крайна сметка там, където изглежда, че Бог отсъства, Той присъства по-силно. Проумях това и десетилетия по-късно, когато бях в чужбина и се срещнах с болни деца. Опитвах се да видя откъде черпеха сила – тези деца, които минаваха през голямо изпитание. Също така и в случаите на смърт на някое дете, се опитвах да разбера как това може да се превърне в извор на благословение, а не на проклятие – и именно така да го чувстват неговите близки хора. Защото съм виждал начина, по който се държат някои хора, които преминават през това тежко изпитание, начин, който те кара да казваш: „Жив е нашият Господ Бог!“.
Днес ние си мислим, че другите ни нараняват. Разбира се, в тези случаи винаги пропускаме да си зададем въпроса – нима и ние не сме част от този свят, който наранява… Не съм ли отговорен и аз за това, че ме нараняват? Аз, който смятам, че раната винаги идва от другите. Хората ме нараняват, но аз не наранявам ли другите? Тръните, които ни раняват, не са само извън нас, трябва да бъдем искрени и да признаем, че те също са и в нас.
В голяма степен сме изгубили усещането си за красотата на простите неща в нашия живот. Виждаме колко хора са загубили усмивката си в собствения си дом. Или как много млади хора, още преди да са започнали своя брачен живот, вече искат да са развеждат. И ако малко ги доближиш, имаш ужасното усещане за отсъствието не на Бога, а на самия човек – защото в крайна сметка, когато Бог отсъства, тогава истински отсъстващият е човекът. Битките, които се водят срещу вярата, Църквата, Христос, всъщност носят поражение не на Христос, а на човека. Бог нищо не пострадва от това, но ние пострадахме.
Един човек, не само вярващ, но и служещ в Църквата, се разболя от рак. Тогава неговото питане беше: „Защо на мене, Боже?“. Нима обаче е по-добре да „не е на мене, а на някой друг“?! На някой друг, на когото ще мога да се правя на добър приятел и утешител? Казах на този човек да си припомни, когато по-рано е посещавал болни хора със същия проблем и ги е утешавал. Вярваше ли той в думите, които е казвал тогава? Да каже същото сега и на себе си. И да го каже всеки от нас. От друга страна, виждаш хора като преподобния старец Порфирий и стареца Паисий, които се молили да се разболеят. Сещам се за един свещеник, който почина, но който приживе сред своите болки казваше: „Благодаря Ти, Боже мой!“.
Всъщност къде се корени проблемът с присъствието или отсъствието на Бога? Може би искаме Бог да ни постави там, където на нас ни харесва… Там, където на нас ни е удобно… Но дали реално знаем кое е нашето място? В един от псалмите се казва: „Посочи ми (Господи) пътя, по който да вървя“ (142:8). Колко от нас знаят кой е техният път? И доколко сме готови, когато избираме даден път, а Бог след това го променя, да можем реално да приемем това? Да приемем, че тази промяна може и да осуетява всички други наши планове, но тя е нова врата, която Бог отваря в нашия живот…
Също така, да се запитаме доколко е естествен животът, в който изобщо няма изпитания? Св. Антоний Велики отговоря на този въпрос: „Отнеми изкушенията и никой няма да се спаси“. Ще припомня и едни думи на преподобния старец Порфирий: „Лекарството срещу рака е добре известно, то е пред очите на лекарите, но Бог още не им го е открил, защото с помощта рака е напълнил рая“. В крайна сметка, за кой живот говорим? Може би имаме предвид единствено удължаването на времето на нашето присъствие тук на Земята? Това ли е представата ни за щастлив живот? Или понякога смъртта идва именно за да живеем, защото по-нататъшният ни земен живот наистина би означавал смърт…
Веднъж, когато бях в Халкида, ми казаха, че някакъв човек спешно иска да говори с мен. Човекът дойде и ми сподели, че в същия ден в града починал един много известен млад мъж. Научих повече за живота на починалия, и когато човекът си тръгна, аз застанах пред иконата на Христос, и казах: „Колко са велики делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро!“. По-нататъшното присъствие на този мъж на Земята щеше да бъде беда – за самия него и за неговото семейство. Неговото отпътуване от този живот беше това, за което стареца Паисий казваше „в най-подходящия час“. Днес виждам неговото семейство, което логично и по човешки изпитваше и навярно още изпитва болка, но аз се радвам и прославям Бога.
Няма никакво съмнение, че всички минаваме през много трудни моменти и се тревожим за това, което се задава в утрешния ден. Но когато се вгледам надълбоко в себе си, не мога да кажа „Защо, Боже мой?“, защото чувствам, че аз също съм виновен за това, което преживявам и преживяват и други, които навярно са по-малко отговорни от мене. Следователно, изпитанието, през което преминаваме, идва, за да се завърнем или да застанем на нашето истинско място. Можем да посочим много примери за хора, които са живеели с лъжлива представа и които чрез някакво изпитание се приземиха и откриха кои реално са; това стана повод да открият пътя на своето спасение.
Говорим за обществото, но в голяма степен днес тази дума се употребява формално. Колко хора днес общуват в любов и участват с любов в живота на другия? Колко от нас днес са способни да обикнат и да се влюбят – защото това не е нещо самопонятно. Колко от нас осъзнаха и осъзнават неща, които природата по много прост начин ни преподава: ако не обработиш земята, тя няма да ти даде плод. И докато знаем това, ние много пъти настояваме полето на нашата душа да остане необработено, осеяно с тръни, които не позволяват на семето на добродетелта да поникне в нас. Всички знаем, че лозарят подрязва лозето. Ние обаче не се съгласяваме да „изрежем“ страстите и немощите, които чувстваме и виждаме, че са гибелни за нас, за околните и за света, в който живеем. Природата ни учи на това, но ние оставяме да се пропиляват безцелно духовните сили, които Бог ни е дал. Мисля, че не сме избягали от греха на първия човек – мечтанието за равнобожието. Дълбоко в нас остава това възприятие – за надменност пред и срещу Бога, защото реално смятаме, че нямаме нужда от Него.
Човекът станал личност от момента, в който Божието дихание му дарувало битие. Ако от конструкцията на една сграда отнемем скелета, тя ще се срути. Нима същото не става и с нас? Колко категорични са думите: „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й; ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата” (Пс. 126:1). С тази празнота преживяване нашите дни. Преподобният старец Порфирий казва: „Обикнете Христос и живейте в Църквата“. Това е нашето място и нашата основа. Това е камъкът, който отхвърлихме, но чрез всичките тези изпитания пред нас отново се появява крайъгълният камък. И тогава ни става ясно къде да застанем – в Неговата Църква, там, където е застанал преподобният старец Порфирий; там, където стоят толкова много смирени хора като сляпата девойка, която споменах, и като други, които можеше да спомена, които устояха и останаха спокойни, защото там, където са застанали, никакъв трус или изпитание не може да ги разколебае.
Бяхме малки, когато някой от нашата компания написа фейлетон със заглавие „Постройте оазис!“. В него пишеше, че ако се опиташ да превърнеш една пустиня в нива, ще се провалиш. Това, което единствено можеш да направиш, е сред пустинята да създадеш оазис и този оазис може да си самият ти. Затова създайте оазис, или по-скоро вие самите станете (духовен) оазис!
Чрез болката и изпитанието човек се докосва до дълбините на живота по-пряко, защото, докато сме добре, нищо не усещаме, мислим си, че това е наша собствена заслуга. Чрез болката обаче се докосваме първо до нашето собствено безсилие – ние, които сме силни и способни във всичко, сме толкова безсилни, че гледаме детето ни как гасне и нищо не можем да направим. От друга страна, съществува един въпрос, с който се борим. Детето е починало. Къде е сега? Тук именно се изпитва връзката с Бога.
Няма да забравя никога случая с един млад мъж, който живееше срещу храма, в който служех. Той загина, докато поправя един гараж – гаражът не е бил добре укрепен и се срути върху него. След Литургията се отбих у тях. Домът му беше пълен с млади хора, майката ме прегърна и започна да плаче. Внезапно тя се обърна към всички тези млади хора и каза: „Деца, да видим отецът какво ще ни каже!“. И сега, когато си спомням за този момент, настръхвам от това събиране, виждайки как семейството и приятелите на младежа преживяваха неговата смърт не като отсъствие, а като присъствие на Бога.
Кога реакцията ни е погрешна? Когато дълбоко в себе си сме убедени, че не сме заслужавали нещо, което ни се е случило. В храма имаше една клисарка, чието дете загина при нещастен случай – инцидент с ловна пушка. Слушах я, когато се оплакваше на св. Йоан Богослов: „Защо, свети, не опази детето ми?“. Един възрастен свещеник ми казваше: „Бог не се сърди за такива работи!“. Аз също мисля така. В определен момент почувствах, че тя малко прекали в думите си и й казах:
– Разбираш, че не се радвам за това, което се случи. Но искам да те попитам нещо. Можехте ли да опазите детето си?
– Не. Но защо ме питате?
– Виж, може би е по-добре да го оплакваш сега, когато си е отишло от този свят, защото не след дълго щеше да го оплакваш живо, защото аз два пъти го измъквах оттам, където не трябваше да бъде…
Ние не знаем защо някой умира внезапно, но знаем едно – че всяко Божие проявление е проявление на Неговата любов, защото в крайна сметка смъртта не е беда. Празнуваме всички светци в деня, в който са починали. Сещам се за смъртта на една млада жена, която почина от рак, бидейки подкрепяна от Христос. Това стана след Пасха и аз казах на хората, които бяха изпълнили храма: „Всички ние в този час скърбим. Тази сестра обаче днес тържествува и празнува своето влизане в царството Божие“.
Да не би да се съмняваме, че всички ще отидем там? Да не би дълбоко в нас да вярваме, че всичко свършва тук? Ако е така, тогава загубата наистина е голяма, но, както казва св. Василий Велики, пишейки писмо на една майка, която загубила своето дете – всички ние да плачехме толкова, че да ставаха реки от сълзите ни, нищо нямаше да можем да променим. Ти обаче не си загубила детето, а небето го спечели.
Позволете ми да кажа, съдейки от моя опит, че благодарение на Божията благодат разбрах нещо: ако смъртта е краят на моя живот, по-идиотски живот от този не съществува! Затова болката от загубата на някой близък човек е разбираема, но след неговата смърт следва един въпрос: „Аз къде съм?“. На този въпрос трябва да отговорим. И ако отговорим, тогава знаем, че досега ние може да сме се грижили за нашия близък или дете, но от днес той се грижи за нас. Стига само чрез това изпитание човек да се свърже по-силно с него и с Бога.
Какво означава да вярвам? Означава да се доверявам и ако почувствам дълбоко тези думи, тогава ще намеря и сили в себе си да се доверя на Бога, дори и когато Той зове детето ми, съпруга ми близо до Себе Си. Близо до Себе Си. Затова Му се доверявам – защото зная, че този призив е от истинска полза за моя човек…
Превод: Константин Константинов
