„Миром Господу помолимся…“ Втора беседа за Божествената литургия
Митрополит Атанасий Лимасолски
Първата ни беседа бе посветена на думите, с които започва Божествената литургия: благославянето, славословенето на Царството на Отца и Сина и Светия Дух. Божествената литургия извежда човека от реалността на заобикалящия го свят и го въвежда в друга реалност, която обаче наистина съществува в нашия живот, и която човекът преживява като състояние на вечността. Само онзи, който е преживял лично това от собствен опит, може в пълна степен да разбере казаното от мен. Божествената литургия е наистина Царството Божие във времето и пространството, тоест в храма, в събранието на вярващите.
След благословението на Царството идва ред прошения, които обикновено произнася дяконът, ако има такъв на службата. Ако дякон няма, то тогава тези прошения произнася свещеникът. И така, първото прошение е „Миром Господу помолимся“, което означава: „В душевен мир, с мир в душата си да се помолим на Господа“.
Тъй като цялата литургия е низ от прошения и молитви към Христа, то в самото ѝ начало Църквата ни посочва необходимото условие за молитвата – душевния мир. Само онзи, в чиято душа царува мир, може да умолява Господа.
Някой ще попита: „Но възможно ли е в този живот винаги да имаме мир в душата си? Ако се намирахме сега например в Либия, Египет или Япония, то как сред военните действия, сред земетресенията и наводненията бихме могли да имаме душевен мир, за да се помолим на Господа? Може би в това прошение все пак става дума за нещо друго?“ Несъмнено, външният мир е важен за човека, Църквата се моли и за външния мир, както ще видим в прошението, започващо с думите „о мире всего мира…“ („за мир по целия свят…“). Важно е да има мир и в нашия живот, и в нашия дом, и в нашето семейство. И все пак този външен мир невинаги е достижим. Както знаете от собствен опит, много често сме принудени да преживяваме различни размирия – световни, национални, обществени, семейни, лични.
Спомням си преподобния Паисий Светогорец, който в последните години на своя живот казваше:
„Аз съм вече стар, на много години, за душата си криво-ляво съм се погрижил. Затова моля Бога не себе си, а за света, и говоря на Бога за страданията, които търпят хората“.
Невъзможно е християнинът да остава безразличен и равнодушен към човешките страдания, невъзможно е да гледа по телевизията всичко, което се върши край нас, и при това да се прозява. За нещастие, тъй наречената виртуална реалност ни е научила да гледаме чуждите нещастия равнодушно. Забавно ни е, че на екрана някой някого убива. А какво забавно има в това?
В деня, когато започна войната в Ирак, ние с нашия старец Йосиф Ватопедски бяхме в Англия, в Лондон. На следващата сутрин трябваше да се връщаме на Света Гора. Когато научихме за началото на войната, решихме вечерта да погледаме какво казват за нея по телевизията. Нощувахме в дома на наши познати. По телевизията показваха военни действия, бойни самолети, войници и подобни неща. Помня добре децата в това семейство. Много добри деца. Те седнаха пред екрана, в ръцете им имаше бутилки с кока-кола и сандвичи. Децата седяха пред телевизора, ядяха и пиеха и възприемаха войната като някой футболен мач. За тях като деца това е извинително, но ние, възрастните, трябва да се отнасяме по друг начин към бедствията, от които страда светът. Човекът, който е зрял и по възраст, и по своя духовен живот, няма да си позволи да остава несъпричастен към мъката и страданието на хората по света. И мисля, че колкото по-напреднал духовно е даден човек, толкова повече споделя той страданията на човечеството.
И така, когато Църквата ни нарежда да се молим в състояние душевен мир, в нас естествено възниква въпросът: „Е, къде да го намеря този мир, как да го придобия, когато наблизо умират хора, когато всичко наоколо губи равновесие?“ Чуваш всеки ден: този се разболял, с онзи станало някакво нещастие, трети умрял, четвъртият няма какво да яде, петият няма пари, за да се погрижи за детето си… Какъв мир можем да придобием в един такъв свят? Онзи мир, който Христос е донесъл на земята, когато се родил, и за който ангелите пеели: „Слава във висините Богу и на земята мир“. Да, но за какво точно са пеели те? Нали веднага щом Христос дошъл на земята, срещу Него се надигнала вражда, станало избиването на младенците и много други злини. И Сам Той е казал: „Не мир дойдох да донеса, но меч“ (Мт. 10:34). Така че за какъв мир става дума?
Както вече казахме, за нас е много важно в обстановката, която ни заобикаля, да цари мир, доколкото това е възможно. Но в прошението, което ние с вас днес разглеждаме, става дума за истинския мир, който само Бог може да даде на човека. Мирът не е психологическо състояние, когато всичко ни е наред и ние, пълни с оптимизъм, казваме: „Колко съм добре!“
В словото Божие ясно се казва, че Христос е нашият мир. Христос е мир. Ако в душата си имаме Христос, тогава придобиваме и мир. Ако нямаме Христос, то нямаме и мир, дори ако всички външни обстоятелства са крайно благоприятни за нас. Ето защо византийците строели храмове, посветени на Светия Мир (на гръцки Агиа Ирини), тоест на Христос. В Цариград до храма “Света София” има прекрасен древен храм, някога принадлежал на Константинополската патриаршия, който се нарича “Агиа Ирини”. Вярващите си мислят, че той е посветен на света мъченица Ирина. Но всъщност той е посветен не на мъченицата, а на Христос, който е Мирът на целия свят. Както и храмът “Св. София” е посветен не на мъченица София, а на Христос, Който е Премъдростта (София) на света. Бог Отец е сътворил всичко с Премъдростта си, със Словото – Христос.
По такъв начин, когато Църквата ни зове да се молим „в мир“, тя ни зове да се молим „во Христе“, в общение с Христос, защото само в Него ние придобиваме истински душевен мир. А външният мир лесно се губи, когато обстоятелствата на нашия живот, на живота на семейството ни, обществото, страната, цялата планета се променят към по-лошо; периодите на този външен мир се нарушават от различни смутове и не биват продължителни и постоянни. Естествено, че и болестите, огорченията, различните несгоди ни лишават от външен мир. Христос казва: „Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“ (Ин. 14:27). Христос дава мир „не тъй, както светът дава“, защото мирът, даван от този свят, зависи от външните обстоятелства. Ако всичко около мен, в семейството ми, на работата ми е добре, ако имам достатъчно пари, със здравето си нямам проблеми, то тогава всичко ми е наред, аз съм мирен. Такъв е мирът на този свят. Ала всяко нещастие го разрушава и с промяната на обстоятелствата неговата химера бързо изчезва. Как тогава да се молим в истински мир, в Христос?
За тази цел, братя и сестри, е много важно да се помирим със своята съвест, както ни учи Христос. Вътре в нас има обвинител, който Бог е вложил в душата ни, и който ни осъжда всеки миг. Този обвинител се нарича съвест. Съвестта ни подсказва как можем да изпълним волята Божия. Колкото по-внимателно слушаме съвестта си, толкова по-чувствителна става тя и толкова по-ясно ни подсказва неща, които довчера не сме разбирали. А когато не се вслушваме в нейния глас и я отпъждаме от себе си: „Това не ме интересува“, тогава се случва същото като с игла, по чието острие удряме с чук. От ударите на чука острието затъпява и иглата става негодна за използване. Така и съвестта става негодна за нищо, когато я пренебрегваме. Съвестта е дар Божи, който ни е останал след грехопадението. Затова светите отци казват, че човек може да се доближи до Бога (поне донякъде), ръководейки се само от заповедите на съвестта: достатъчно е да се вслушваме в гласа ѝ и да имаме мир с нея.
„Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него“ (Мт. 5:25) – учи Христос в Евангелиeто. Позволи на съвестта си да говори. Ти можеш да излъжеш другите хора, целия свят, но съвестта си никога няма да излъжеш. Никога не я потискай, не я затъпявай. Позволи ѝ да говори с теб. И задължително се помири, сприятели се с нея. Прави това, което тя ти казва, за да придобиеш мир в душата си. Който избягва да слуша гласа на съвестта, който си намира оправдания, противоречи на призивите ѝ с различни „но нали…“, „да, ама…“, нека не очаква нищо добро. И времето на живота му скоро ще стигне до края си, и пътят, на който ние по думите на Христос трябва да се „помирим с противника си“, скоро ще свърши.
Ала кой може да има абсолютно чиста, мирна съвест, след като не съществува човек, който да не върши грешки, грехове и падения? Всички, които сме тук сега, и сред тях най-много аз, извършваме множество грешки, имаме много грехове, всеки ден падаме, и то неведнъж. Само Христос като човек е изпълнил в абсолютна степен волята Божия по собствено желание. А Божията Майка – по благодат. Ние, всички останали, влачим със себе си човешкото си несъвършенство. Как тогава да имаме мир със съвестта си? Та нали често допускаме и такива грешки и грехове, които не могат да се поправят. Да предположим, че съм убил човек. Как да поправя това? Мога ли да го възкреся? Не. Как тогава да успокоя съвестта си, да придобия мир Божи, който е условието за всяка молитва и стоене пред Бога? С помощта на покаянието. Тъй като нямаме възможност да не съгрешаваме – каквото и да правим, ние си оставаме нещастни пленници на своите страсти, – то тогава кое е за нас пътят на спасението, каква е спасителната врата? Безгрешността? Не. Незаблудимостта? Не. Тогава какво? Покаянието. Бог ни е оставил възможността да се научим на великото изкуство на покаянието. Покаянието е единственият път към спасението. Разбира се, покаянието причинява на душата болка, особено в началото на нашето обръщане към Бога. То ни изгаря, ние се усещаме като в пещ, цялото ни същество сякаш се топи. (Така поне се усеща човекът, който има истинско, пламенно покаяние.) След това обаче идва повеят на Светия Дух, Който дава утеха на човека, пролял потоци сълзи в покаянието си.
Главен „инструмент“ на покаянието, пречистващо душата от страсти и грехове, са сълзите, плачът. Колкото и странно да ни се струва това, трябва да се научим на плач. Трябва да се научим да плачем – и да плачем не показно, не както ни падне, а да плачем пред Бога. Молещият се човек трябва да се научи да плаче. Нашето жестоко и каменно сърце няма да се смекчи, няма да се отвори, ако не плачем. Плачът – това са не само външните сълзи, течащи от очите. Има хора, на които не им трябва много, за да заплачат. Те могат да плачат дори просто така, без да има причина за това. Впрочем, няма нищо лошо и във външните сълзи. Нека да имаме поне такива сълзи. И все пак плачът, за който ви говоря, е най-вече вътрешен акт. Свети Йоан Лествичник казва:
„Виждал съм хора, които без усилие проливаха от очите си изобилни сълзи. И съм виждал хора, които в душата си имаха плач, но очите им не проливаха сълзи. И аз облажавах вторите повече от първите. Виждал съм и такива, които плачеха, задето нямат сълзи“.
И така, плачът, сълзите – това е главният „инструмент“ за водене на духовен живот. Плачът ражда в душата ни мир. Трябва да се научим да плачем.
Преподобният Паисий Светогорец разказваше, че в родния му край – Кападокия, турците, когато нощем ходели из селото, недоумявали: „Абе, какво е това! Тези ромеи цяла нощ оплакват своите мъртъвци“. Турците чували плач, ридания и си мислели, че християните плачат за умрелите си роднини. Те не могли да разберат, че хората се молят. Кападокийските гърци били много простодушни и искрени. В съответствие с Преданието на Църквата те се молели със сълзи на очи и наистина оплаквали починалите – своите умрели души. Така трябва да плачем и ние за душите си.
За да има човек в душата си мир, сладкото присъствие Божие, той трябва да усеща сладката болка на покаянието, трябва да се научи поне веднъж на ден да отваря сърцето си, за да се излива от него покайната молитва, както се казва в псалма: „Излях пред Него молбата си“ (Пс. 141:2). Ти сякаш отпушваш някакъв пълен догоре съд и навън се излива всичко, с което е било изпълнено сърцето ти: твоята болка, духовното ти усилие.
Христос е нашият мир. Неговото присъствие изпълва душата с мир. Христос посещава каещия се човек. Онзи, който не се кае, дори и да е добър човек, Христос не посещава. Той идва при сърцата, които изпитват страдания и болка (най-вече от покаянието) и търсят Божията милост.
Говорейки за покаяние, си спомних един случай от моя живот, свързан с един съвременен подвижник, стареца Филотей Зервакос от остров Парос. Когато отидох да го посетя, бях на 18-19 г., бях студент в Богословския факултет. Честно да ви кажа, нямах особено желание да ходя при този старец. Съгласих се, само защото един добър познат ме убеждаваше да посетя стареца, и то толкова настойчиво, че почти се принудих да отида. Не ми беше удобно да откажа, защото този човек дори ми купи билет до Парос. Нямаше какво да се прави. Заминах за там заедно с още един студент. Качихме се на автобус в Солун и стигнахме до Пирея. В Пирея се качихме на кораб, каквито имаше по онова време (това беше 1977 г.), и отплавахме за Парос. Там се срещнахме със стареца Филотей, който наистина беше велик светец.
По това време бях решен след края на следването веднага да отпътувам за Атон. На изповедта при стареца му казах за решението си да отида на Света Гора.
– Върви – каза той. – А там къде ще идеш?
– При отец Йосиф.
– Кипъреца? Отдавна се познаваме с него.
Старецът Филотей ме поучи прекрасно за много неща, укрепи ме духовно, прочете разрешителна молитва и на прощаване добави:
– Искам да ти подаря нещо…
Няколко мои съкурсници бяха ходили при стареца малко преди това и го бяха помолили да им даде нещо за спомен. На всекиго старецът беше дал по нещо. На един мой съкурсник, който бе дякон, старецът подари носна кърпа.
– Вземи тази кърпа, тя ще ти потрябва.
Момчетата се върнаха с подаръците. Дяконът беше искал да чуе от стареца нещо пророческо за своя живот, за своето бъдеще. А тук просто му подаряват носна кърпа. Той беше явно разочарован. Но какво мислите, че е означавала тази носна кърпа? Сълзи! Наистина, горкият човек бе принуден да се сблъска в своя живот с множество несгоди и изкушения, да пролее реки от сълзи.
Та ето, когато старецът каза, че иска да ми подари нещо, аз му благодарих и си помислих: „Интересно, какво ли ще е това“. Старецът се надигна с мъка от мястото си (това бяха последните години от живота му) и започна да отваря чекмеджетата, търсейки нещо подходящо за мен. Спомних си моя съкурсник дякона и казах:
– Геронда, не търсете, дайте ми каквото и да е. Носна кърпа, например.
– Не! На теб носна кърпа няма да ти дам.
– Е, тогава снимка някаква…
– Снимката не е лошо нещо, но на теб ще ти дам „панагия“.
Аз се поучудих малко, че иска да ми даде предмет, който носят само епископите. Но тогава не се замислих особено над това.
Старецът продължи да търси и най-сетне извади от чекмеджето „панагия“ – обикновена пластмасова иконка, която бе получил някога като спомен за освещаването на храма в чест на преподобния Никон Метаноите[1].
– Искам да ти дам ето това. Вземи го и проповядвай покаяние.
– Геронда, ама къде ще проповядвам покаяние? – отново се учудих аз. – На Света Гора?
Защо ще ми дава именно „панагия“ – тази мисъл изобщо не ми дойде наум.
– След трийсетте… – каза той.
„Изглежда, че след като навърша трийсет, ще стана свещеник, както се изисква от каноните. Затова старецът така каза“, реших аз.
Пристигнах в Кипър от Атон, когато бях на 34 г., и оттогава все говоря и говоря, без да млъквам. Едва сега разбрах смисъла на думите на стареца Филотей. С времето все по-често си спомням неговите думи и виждам, че цялото Евангелие и целият духовен живот имат за основа покаянието. Затова Христос, идвайки на земята, е учел: „Покайте се“, учел именно на това велико тайнство. Покаянието е не просто съжаление за стореното. То подразбира истинско разкаяние, съкрушеност и печал за допуснатите грешки и извършените грехове.
Плачейки и скърбейки за отстъплението си от Бога, ти постепенно придобиваш мир, отпочиваш си душевно, успокояваш се. Какво се случва в това време? Твоят ум, твоето сърце придобиват друго възприятие на действителността. Вчера важни за теб бяха парите или здравето, а днес тези неща вече не са интересни за теб, престават да бъдат цел на твоя живот. Променя се начинът на твоето мислене. Тъкмо в това е същността на покаянието. Ако ти не променяш начина си на мислене и си оставаш същият, това означава, че просто външно извършваш добри постъпки. Понякога ние вършим по нещо добро, само за да заглушим гласа на съвестта си. Например аз, да речем, имам големи възможности да помагам на хората или да посвещавам времето си на молитва, но правя нищожно малко, само и само да имам възможността да кажа: „Аз също съм сторил нещо“. Ние не искаме да вървим до края и не позволяваме на Христос да промени нашето същество. Ето защо по време на Своята проповед Христос, желаейки да покаже, че срещата с Него означава радикална промяна на цялото ни битие, цялото ни същество, понякога, когато някой искал да Го последва, казвал на този човек нещо, от което той застивал в недоумение.
– Господи, какво да направя, за да Те последвам?
– Искаш да Ме последваш? Добре. Върви, продай целия си имот и Ме следвай.
Човекът застивал на мястото си: „Да ида и да продам всичко?!…“ Точно както хирурзите правят разрез и виждат какво има вътре в организма, така и Господ със Своето слово, така да се каже, разсичал живо месо, за да покаже, че Неговото присъствие в нашия живот и нашите отношения с Него изискват не просто вършене на някакви добри дела, а пълна промяна на цялото ни същество. Само така идва мирът в душата ни – като култивираме покаяние.
Покаянието започва със съжаление, когато започваме да осъждаме себе си. След това минаваме към плач за себе си. Гледаме онази пропаст, която ни отделя от Бога – къде е Бог и къде съм аз, какво богатство от дарове и възможности ми е дал Бог и как съм разпилял цялото получено от Него богатство в разпътството на своя живот, – и започваме да култивираме сълзи, плач, а с тяхна помощ – и покаяние. Нека се научим да плачем, за да придобием духовно равновесие. Плачът – и особено плачът в усамотение, плач насаме пред Бога – е цяло изкуство. Ако човек се научи на него, тогава той ще преуспее духовно. Плачът привлича Христос в сърцето ни. Христос идва в нашите смирени, разкаяни сърца, и там започва голяма промяна. Ние ставаме други и тогава наистина можем да се помолим на Господа в мир.
С това започва Божествената литургия. Такова е условието за нашия диалог с Бога в молитвата. Ако нямаме мир, ние не можем да общуваме нито с Бога, нито с хората.
Бележки:
[1] Преп. Никон Метаноите (памет на 26 ноември). Получил от Бога дарбата да проповядва покаяние, благодарение на което неговите слушатели се изпълвали със сърдечно разкаяние и любов към Бога. С проповедта си минал по цяла Гърция, не преставайки да се обръща към християните с призива «Покайте се» (на гръцки «метаноите», което и станало прякор на светеца). Извършил много чудеса и изцерения. Починал през 998 г.
Превод: Андрей Романов
Източник: pravoslavie.ru
