Мисията на Българската православна църква в Западна и Средна Европа

P1020862На 12 юни в столичната ателие-книжарница „Къща за птици“ се проведе юнската среща от поредицата „Православие и съвремие“. В дискусията на тема „Мисията на Православието в Европа“ взеха участие Негово Високопреосвещенство Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний и проф. Георги Каприев, преподавател по история на философията в СУ “Св. Климент Охридски”. Модератор на срещата бе доц. Костадин Нушев, преподавател по нравствено богословие в СУ.

Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний представи пред аудиторията интригуващи подробности от живота на българските православни общности в пределите на Западна и Средна Европа и сподели за трудностите, с които се сблъскват те. Представяме ви някои от акцентите в изложенията на двамата участници…

P1020863Митрополит Антоний: „Има вярващи българи, на които, за да идват на богослужение, им се налага да пропътуват по 100, 200, дори 300 километра. Миналата година в навечерието на Коледа служих в Лисабон – имаше българи, които бяха дошли за службата от 300 километра разстояние. Не бяха пожалили нито средства, нито сили, за да бъдат на светата Литургия. Естествено, тези разстояния са една голяма пречка, но и голямо изпитание за вярата и духа на нашите сънародници. За жалост, в диоцеза на Западно- и Средноевропейската епархия не разполагаме със собствени храмове, които да са построени от наши сънародници. Единственото изключение е храмът ни в Будапеща, посветен на светите братя Кирил и Методий, който е построен със средства на българската общност в унгарската столица. Със средствата на българските градинари – една от старите емигрантски общности на православни българи, които са поставили началото на диоцеза – неслучайно там е било и историческото седалище на епархията.

Поради необходимост ползваме храмове, които са ни предоставени от Католическата и евангелските църкви – на принципа на самостоятелното или на съвместното ползване (заедно с енориите на съответните църкви). Там, където има предоставени храмове за самостоятелно ползване, е много по-лесно – можем да поставим постоянен иконостас, интериорът да бъде съобразен с православната традиция в изписването на храма. Църквата ни в Берлин например, със съвместните усилия на българската държава и на родолюбиви българи, бе изцяло преобразена – отвън видимо изглежда като евангелска църква, но прекрачвайки прага, веднага се усеща уютът на православния храм, на Божия дом. Но не на всички места е така, това също е едно от изпитанията на нашите църковни общини там. Мнозина от свещениците идват в неделния ден в предоставения за ползване храм и с помощта на църковното настоятелство започват да изграждат импровизиран иконостас, който трябва да бъде демонтиран след богослужението, тъй като сградата най-често се ползва от някоя енория на Евангелската църква. И това е част от каляването на нашата воля, на вярата…

Като че ли ние, българите, не обичаме много-много да ходим на църква, или ходим само на големи празници – на Възкресение, Цветница и т. н. Това се оказва особено трудно в Западна Европа, където много от нашите сънародници имат особено натоварена работна седмица. Тъй като голяма част от тях работят в сферата на услугите, това изисква постоянната им ангажираност. Някои работят в съботите, и в неделя не намират сили да дойдат в храма. Иска се много силна вяра, за да дойдат на богослужение.“

 За българското духовенство от Будапеща до Лисабон

Митрополит Антоний: „Служението в нашата епархия изисква голяма енергия, която трябва да отдават свещениците. Има например двама свещеници, които почти всеки месец пътуват. Единият – от Барселона до Палма де Майорка, където се основава църковна община, другият – от Регенсбург, и това е за сметка на самите тези свещеници. Защото става въпрос за все още неукрепнали църковни общини, които ние, по решението на епархийския съвет, именуваме на този етап все още като мисии, защото искаме да видим дали в период от 1, 2 или 3 години тези млади православни общности ще се стабилизират, за да бъдат структурирани като църковни общини, като част от диоцеза на епархията.

Трябва да се има предвид, че една голяма част от нашите свещенослужители в Средна и Западна Европа са от дълги години там, те са се социализирали, имат своя работа. Може би много от вас не знаят, че българските свещенослужители в Западната и Средноевропейската епархия не получават заплата от Българската православна църква. Единственото, което получават, е субсидия за подпомагане на дейността им от държавния бюджет в размер на 500 евро на месец. Това е един екзистенц минимум, което показва грижата на българския народ към мисията на Църквата зад граница, но тези средства съвсем не са достатъчни. Затова нашите свещеници работят в най-различни професионални сфери, включително и в сферата на услугите, за да си осигурят препитание.

Служението на българските духовници в Западна и Средна Европа никак не е лесно, макар и може би за някого да изглежда така отстрани. Но, слава Богу, със съвместните усилия на достойни свещенослужители, на самите българи в православните общини, с помощта на богословските среди в България – на университетски преподаватели в лицето на проф. Калин Янакиев, на проф. Георги Каприев и на много други, смятаме да създадем жива мисионерска дейност в църковните общини на Западно- и Средноевропейската епархия, където всеки от нас да послужи на Бога според мярата на своите сили и да посее семето на вярата. Защото думите на нашия Спасител след Неговото Възкресение „идете, научете всички народи…“ се отнасят до всеки един православен; всеки от своята позиция да учи във вярата, а ние, свещенослужителите, да бъдем наистина онези, които да преподаваме тайните Христови, да бъдем истински духовни лечители…“

 За социалната мисия на Църквата

Митрополит Антоний: „Със свещениците в нашата епархия се стараем да направим така, че нашите пасоми да почувстват наистина уют и грижа от страна на Българската православна църква към тях. На много места има създадени прицърковни неделни училища, имаме идея на някои места да създадем и интеграционни центрове. Важно е нашите сънародници да намерят подадена ръка, да намерят съпричастност в лицето на нашия български свещеник – да бъдат подслонени, нахранени дори, докато се устроят. Затова смятаме да заложим на социалната дейност, която постепенно да се развива и разраства. В някои европейски държави има лостове за субсидиране на такава дейност. Разбира се, това изисква усилия от страна на нашите свещеници да създадат добър екип около себе си, който да ги подкрепя в търсене на европейски програми, по които се отпускат средства за обучителни семинари, социална дейност и др.

Като че ли наистина социалната дейност на Българската православна църква във времето е останала на заден план, което, за жалост, е един от поводите за критика от страна на обществото. Естествено, това трябва да е една от нашите задачи. Социалната дейност е част от служението на Църквата – ние трябва да се грижим както за спасението на душите, така и да изпълняваме посланието на нашия Спасител, Който казва: „… гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте“… Именно тази заръка е в основата на грижата за нашия ближен, която трябва да проявяваме.“

P1020856Проф. Георги Каприев: „Един проблем според мен, който заслужава да бъде разгледан, е какво въобще означава християнска мисия, мисия на Православната църква днес. И аз мисля, че най-кратко и отчетливо разбирането за мисия е формулирано в словата, които Негово Високопреосвещенство цитира: „Идете, научете всички народи…“. Идете и научете... на какво? На Словото. В голяма степен Православната, а и Католическата църква имат предвид проповедта, въцърковяването на човека, притеглянето на душата. Всичко това е прекрасно и това е базисната част от мисията. Но какво да направим днес, когато Христовото слово е известно по цял свят и на всички езици, не на последно място – и благодарение на медиите? Какво представлява мисия на Църквата днес? Нейната днешна мисия е по-скоро да присажда онова, което наричаме християнски начин на живот. Това обхваща един сериозен спектър от задължения, част от които днес или поне съвсем доскоро, си мисля, нашата Православна църква неглижира.

Настоявам, че мисията на Църквата бива и у дома, и твърдя, че в днешно време това е все по-очевидно. Надявам се, че е отминало времето, когато наш митрополит (което съм и чувал), когато го попиташ защо Църквата не организира кухни за бедните, сиропиталища, старопиталища, ти отговаря: „Нашата задача е да се грижим за спасението на душата! Елате в храма – ние сме там. Ние сме извън света, ние не сме от света.“. Но формулата има продължение – че Църквата не е от света, но е в света. И е казано, че не само с хляб човек ще живее, а с всяко слово Божие. Следователно е казано, че без хляб не може да се живее. Това започва да ни очертава спектъра от задачи, които, заедно с душеспасителната дейност, с богословското ограмотяване на енориашите и уви – на свещениците, е част от мисията. Много се притеснявам, че нашата Църква, разбира се, безсъзнателно, продължава да изпълнява едно постановление на Държавния съвет на Народна Република България от декември 1948 г., с което не само на християнските църкви, но и на всякакви организации, им е отнето правото да се занимават с благотворителна дейност, като тя преминава изцяло в ръцете на държавата. На базата на натрупан в продължение на десетилетия навик, наложен, разбира се, отвън и под натиск, Църквата като че ли свикна с идеята, че социалната дейност не е нейна работа, но тя е нейна работа…

Ние всеки ден и всяка минута трябва да потвърждаваме правотата на Христовото слово, да бъдем онзи скандал към социалния порядък, призоваващ към друг начин на живот, към vita maxima, както обича да казва моят приятел проф. Калин Янакиев. Как се постига тази vita maxima? Едно от важните условия е съхраняването на мярата. За каква мяра става въпрос? На 24 май, с благословението на Негово Високопреосвещенство и с усилията на отец Кръстин и на цялата енория в Хамбург, се състоя дискусия за социалната мисия на Църквата, в която участвахме заедно с проф. Янакиев и с отец Добромир Димитров. В дискусията участваха и главно протестантски, но и католически представители. Проф. Янакиев подхвърли една провокация към протестантите, като заяви, че е именно провокация – да нахраним бедния, да облечем голия… това е прекрасно, но това не е ли едно от изкушенията към Христа… Ако ние останем само с нахранването, с какво отиваме по-далеч от лукавия?! Това е провокация към протестантите, тъй като те много често накланят мярата в тази посока. Те са силни в социалната дейност, но често забравят, че тази дейност е християнска и при тях  тя не се отличава от дейността на организации като Червения кръст например. Как се съхранява тази мяра? Това най-добре се вижда тъкмо в епархията на Западна и Средна Европа. Това не е „Ничия земя“, това е християнизирана земя, но не е православна. Тогава направи така, че да покажеш, че Православието има своите предимства – като теология, като упражняване на духовния живот. Сериозни предимства! И Православието успява да ги покаже. В Германия, Франция, Италия познавам местни хора – бивши католици, хора с богословско образование, защитили дисертация, които в зряла възраст са преминали към Православието; проумяли са, че тази форма на живеене на християнството е по-адекватната. Това е едната „таргет група“… Другата особено важна част от мисията е тъкмо социалната дейност.

P1020850Голяма част от нашите сънародници, които емигрират в Западна Европа, дори не познават езика на страната, в която идват да живеят… Има хора, които буквално се изсипват от някакви автобуси, ей така – с ръце в джобовете, без диплома, без знания. Тях обикновено ги поема улицата и обикновено те пропадат. И тъй като говорим за българите, тук е голямата задача на Българската православна църква да приласкае тези хора към себе си. Не просто да ги нахрани и да ги напои – което е прекрасно, но всичко това да носи динамиката на християнския живот. Да ги въведе в тази динамика. И тук трябва да кажа, че познавам епархията отпреди Негово Високопреосвещенство дори да бъде викариен епископ, и виждам, че има страхотно развитие…“

Митрополит Антоний: „Задачата на нашите свещеници е и да общуват с нашите сънародници, да бъдат съпричастни с техните проблеми… Например отец Недялко в Мюнхен работи и като социален работник към „Каритас“, грижи се за малцинствените групи, за ромите, които идват от България, работи за тяхната интеграция…

Това, за което говори проф. Каприев – важно е да не се отива в крайности – нито храмът да се превръща в една трапезария, в столова, нито да се загърбва социалната дейност. Следвайки примера на Спасителя – преди да извърши чудото с хлябовете, Той говорел на събралото се множество за Бога, за вярата. И след като им говори, накрая Той вижда, че са огладняли – тогава извършва чудото и нахранва хиляди хора. Тоест Той се е погрижил и за тяхната физическа храна, но преди това ги е наситил духовно. Това е именно мисията на Църквата: имаме като приоритет на своето служение да бъдем учители във вярата, да се грижим за спасението на душата, но да не оставяме и грижата за тялото, за което знаем, че е храм на Светия Дух. Разбира се, едното не трябва да е за сметка на другото. Трябва да се намери балансът, за да бъдем полезни на хората, които Бог е поверил в нашите ръце на пастири и архипастири.“

За мисията сред неправославните християни

Митрополит Антоний: „В диоцеза на нашата епархия има един единствен манастир и той е германски. Това еp1010525 мъжкият манастир „Света Троица“ . Всички монаси и послушници в него са немци, включително и игуменът схиархим. Йоханес (Пфайфер). Те са накарали мнозина свои сънародници да обикнат Православието; има много причастници, които идват в този манастир. Там те следват апостолската традиция – желаещите да станат православни първо биват катехизирани за определен период и на Възкресение приемат светото Кръщение.

В Западна Европа мнозина особено се впечатляват от православните песнопения, от мистиката, която откриват в светото Православие. За тях на пръв поглед то изглежда като нещо сюрреалистично, но идвайки в храма, това ги кара да се заинтригуват, да отправят въпроси към духовника. И намирайки блага приказка и усмивка от страна на свещеника и една любезна покана да седнат заедно с нашите сънародници , те виждат, че Православието е религията на любовта.“

Проф. Георги Каприев: „Действията Божии са чудесни и не знаят край. Ще ви споделя една история на един от съвременните български богослови. Той е кръстен някога в своето детство. В началото на 90-те със съпругата си заминава през Франция за Канада. Там семейството почувствало нужда от духовно общуване, и отишло в най-близката църква, която се оказала църква на лутераните. Известно време всичко вървяло добре, докато не се минало около година, когато един ден след службата пасторът не съобщил пред всички в църквата новината, че той и неговото семейство, след дълъг размисъл, стават православни. „Ако някой има желание, да ме последва, ако не – трябва да си изберете друг пастор“, казал той. И така, по този начин българинът, който по-късно става богослов, преоткрил вярата, в която бил кръстен като дете…“

За междухристиянския диалог

Mitropolit_AntoniiМитрополит Антоний: „Ползването на католически и евангелски храмове от нашите православни общности през погледа на някои по-крайни богослови и ревнители за вярата може да изглежда като някакво предателство от наша страна. Това обаче категорично не е никакво предателство на вярата, а напротив – то е една възможност, която ни позволява да се съсредотоичим в извършването на светата Литургия… Нашите отношения с представителите на другите църкви са отношения на християнско разбирателство и любов, но съответно в границите на канона. Можем да обсъждаме въпроси на вярата, на общочовешките ценности – и това може да ни прави единни в позицията ни в обществото, което се разкъсва от някои аморални прояви…“

Проф. Георги Каприев: „Погледнато в исторически план, в последните над 1600 години са се натрупали много сериозни различия между християнските църкви. Говоря за Православната и Католическата църква, а Протестантската – доброволно все повече се откъсва от тази традиция (и колкото по-нови църкви се появяват, толкова повече те се откъсват). Тези различия не са, че едните се прекръстват нялаво, а другите надясно, че едните се причастяват с квасен хляб, а другите с безквасен… Това са все проблеми, решавани още през Средновековието и решени между църквите. Ние обаче имаме и трудни за решаване проблеми – например догматически: изхождението „и от Сина“ на Светия Дух колкото и днес Католическата църква да е готова да го изтълкува по особен, нам изгоден начин, текстът си стои, самото включване на текста вече е така да се каже антицърковно – нямат право на това; да не говорим за еклисиологичните ни различия – за „примата на папата“, за „незаблудимостта на папата екс катедра“. Аз го казах в едно предаване: рано е и няма да стане в рамките на моя живот – да се обединим, така че да бъдем в евхаристийно общение едни с други, но ние ще бъдем в дълг към Своя Господ, ако не се опитваме да вървим натататък. Има една Православна църква, която е особено агресивна към всеки опит за диалог с Католическата църква или с евангелските църкви. Отказ от диалог – това според мен е грях от гледна точка на християнския начин на живот. Да се откажеш от какво? Да мисионерстваш, да отстояваш правотата си, да покажеш правилността на своето изповедание, да се скриеш като костенурка в черупката си… Ето това не е християнско. Така го разбирам аз икуменизма, а не да се грабнем сега, да се прегърнем, да се целунем – безкритично, административно. Както сме го правили с нулев резултат през 1274 на Лионския събор и през 1439 във Флоренция… Този горчив опит ние вече го имаме, но сме поумняли. Вече не искаме това, но искаме да изпълняваме думите на Спасителя…„

Дискусията е публикувана със съкращения. Вижте и записа от събитието.

 

Коментари

коментара

Близки теми: