Навършват се 120 години от рождението на стареца Софроний (Сахаров)
На днешния ден точно преди 120 години е роден старецът Софроний Сахаров (1896-1993)– една от най-емблематичните личности сред православните духовници на съвремието, основател на православния манастир „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, Великобритания, и автор на множество вдъхновяващи книги за православния дух, сред които и на прекрасната история за живота на св. Силуан Атонски.
Преди година, в рамките на публична лекция на неговия племенник отец Николай Сахаров в Богословския факултет в София, бе поставен въпросът дали се очаква канонизация на стареца Софроний. „Дали отец Софроний ще бъде провъзгласен за светец зависи от съборния дух на Църквата. Тоест зависи и от всички вас!“, бе отговорът на отец Николай Сахаров.
Представяме ви откъс от последната книга на стареца Софроний, изляза на български от издателство „Омофор“, „Писма до Русия“…
За молитвата „Отче наш“.
За прощаването.
За последствията от неверието
в Христовото възкресение
The Old Rectory,
5 октомври 1968 г.
… Относно молитвата „Отче наш“[1]. Една жена в Париж преди няколко години ми каза, че не дръзвала да казва тази молитва след думите: „Да дойде Твоето Царство“… Тя така се боеше, че ако ЧЕСТНО каже на Бога: „да бъде Твоята воля“, то ще е длъжна да приеме „всичко връхлитащо“ в живота с готовност да го понесе безропотно, без малодушие и прочее. Неотдавна и някой друг ми бе казал същите думи, както и ти, относно „и прости нашите дългове, както и ние прощаваме на нашите длъжници“…
Самият аз смятам, че ако бихме казвали САМО ПЪРВИТЕ ДВЕ ДУМИ на тази молитва, тоест „ОТЧЕ НАШ“, възприемайки техния дълбок смисъл, целият ни живот във всичките му аспекти и проявления би се променил коренно. Щом аз съм СИН на безначалния Отец – значи смъртта няма власт над мене; значи не съм роб, а ГОСПОДИН, по образа на Господството на Самия Бог; значи съм истински свободен в същинския смисъл на СВОБОДАТА. Пребивавайки в такова състояние, човек възприема всеки друг свой събрат като син на възкресението, и този вече престава да бъде за мен „нищожество“ или „чужд, не свой“, а е мой вечен брат; как бих могъл да убия този брат? Нали аз ще се срещна с него във вечността, извън която е немислимо съществуването и самото време. Или, както старецът Силуан казваше, „Нашият брат – това е НАШИЯТ живот“ [2]. С такава нагласа човек лесно и естествено прощава на всички и всичко и действително обича враговете. Но подобно наистина евангелско състояние достигат само истински вярващите. Молитвата, произлизаща от такава „детска“ непосредственост на вярата, открива пред човека други хоризонти, пред които всичко останало бива лишено от смисъл…
* * *
Ако човек не вярва във възкресението, ако този кратък и жалък живот е единствен за него, след който човек отива в абсолютното нищо, то как ще може да прощава на онези, които ще му вредят в неговата нищета? Защитавайки се от удари, той ненавижда враговете, отвращава се от всеки насилник. Нещо по-лошо: в своята нищожност той иска да изпита себе си като властник и насилник и така попада в престъпно злодеяние над брата си. Оттук и безкрайните конфликти, братоубийствени и междуособни войни, които никога не престават. Според моето разбиране, единственият път към истински „здрав“ и истински „човешки“ мир – това е цялото човечество да се уподоби на Човека Христос Иисус… [3]
Бележки
1. Тук отец Софроний отговаря на писмо на Мария от 27 септември 1968 г.: „… Някога, отдавна, бях чела за оптинския старец Амвросий, който казвал: „Не лъжете, когато произнасяте думите „както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Тогава това ми направи такова силно впечатление, че не можех да казвам „Отче наш“. Но можеш ли да се откажеш от Господнята молитва?! Оттогава винаги изпитвам някаква боязън: дали не лъжа, казвайки „прощаваме на нашите длъжници“, а търся правдата“.
2. Архим. Софроний. Старец Силуан. С. 22.
3. Виж: 1 Тим. 2:5.
Превод: Венета Дякова
