Неделя след Рождество Христово
Когато възкръсналият Иисус се явява на двама Негови ученици по пътя за село Емаус и търпеливо изслушва техните вайкания, че били едва ли не измамени от Галилейския чудотворец, Той им отговаря с лек укор: „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, шо са казали пророците! Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?” (Лук. 24:25-26).Юдеите трябва да са свят народ, който да е отделен от другите народи и да е посветен на Бога по начин, който няма нищо общо с езическото суеверие. Това ново прозрение е записано от един от най-великите поети не само в Библията, но и в историята. Името му остава забулено от пелената на забравата. В науката той е известен като Девтеро-(Втори)-Исайя, защото неговото произведение се намира в един и същ свитък с това на пророк Исайя, живял два века преди него. Свитъкът е намерен в пещерите на Уади Кумран до Мъртво море и сега се пази в специална сграда, наречена Светинята на Книгата, до Израелския музей в Йерусалим. Посланието на Девтеро-Исайя е изразено с неповторима поетична сила и блясък в глава 40:1-5, 9-11. Тя започва с думите: „Утешавайте, утешавайте моя народ, казва вашият Бог; говорете на Йерусалим, що му е по сърце…” Главите 40-55 в книгата на Исайя са наречени „Книгата на утешението на Израиля”. Девтеро-Исайя насърчава хората да не губят надежда и мистично провижда един благовестител на Сион или буден страж по хълмовете около Йерусалим, който радостно приветства връщащите се от плена. За поета-пророк това е нов изход, по-велик и по-съдбоносен от Мойсеевия в древност. Той възклицава радостно, че Сам Господ бди над Своите, както пастир бди над стадото си.
Темата за благовестителя, който обявява на хората в Юдея: „Ето вашия Бог!” (40:9), е подхваната и продължена от св. евангелист Марко (1:1-8). Той свързва тази титла или по-скоро призвание с личността на св. Йоан Кръстител, при когото отиват жителите на Йерусалим и околностите, готови да се покаят за греховете си. Но има и една съществена разлика. Облеченият в кожи и дъвчещ скакалци Йоан не се колебае да нарече слушателите си „рожби ехиднини” и мрачно ги предупреждава, че дърво, което не дава плод, бива отсичано и хвърлено в огъня, а плявата се изгаря с неугасим огън (Мат. 3:10-12). Девтеро-Исайя обаче е изпълнен с благост и сравнява Бог с пастир, който пасе своето стадо, взема малките агънца на ръце и ги носи на гърдите си (40:11). Според него вече настъпва новото царство на Господа, но в него първи ще влязат бедните и унизените, а не богатите и силните на този свят.
Тази пасторална идилия е свързана по необикновен и изненадващ начин с т.нар. „Песни на страдащия Раб Господен”, чийто връх е изключителната 53-та глава на Исайя. Защо те изненадват? Защото авторът им живее 500 години преди Христос по време, когато вярата във възкресението почти не съществува и царува убеждението, че добродетелта се възнаграждава с успех и щастие на земята. Но Девтеро-Исайя изобразява праведния Раб Господен, Който, въпреки че е невинен като Агнец, е избран от Бога да претърпи отхвърляне, унижение и страдание, увенчани от позорна смърт.
Цялата драма на спасението не се разиграва въпреки волята на Страдащия. Той доброволно се принася в жертва от името на грешниците, чието беззаконие и вина поема върху Себе Си и чието прощение изпросва с кръвта Си. Неговата награда е вечното изкупление на човечеството. Господният Раб ще озари със светлина онези, които живеят в тъмнина и смъртна сянка. За вярващите, които очакват изкуплението, предсказанието за страдащия Раб онагледява това, което ще преживее Месията и това, което ще бъде постигнато с цената на Неговите страдания. В целия Стари Завет няма подобно проникновено прозрение в същността на страданието. Но преди да дойде, Месията се предшества от рошавия съжител на дивите зверове, от духовния глашатай на покаянието – св. Йоан Кръстител. Този пустиножител неслучайно напомня и цитира Девтеро-Исайя (40:3-4), когато призовава своите сънародници да приготвят Божия път и да изгладят „всяка планина и хълм”, т.е. да измолят прошка за греховете и прегрешенията си (Мат. 3:3). Ако апостол Петър сравнява дявола с „рикащ лъв, който обикаля и търси кого да глътне” (1 Петр. 5:8), Йоан Кръстител може да бъде наречен „лъв на пустинята”, чийто зов оглася Юдея и подготвя хиляди хора за настъпващото Царство Божие. Затова лъвът е символ на евангелист Марко, чието Евангелие се чете на литургията в днешната неделя. Колкото и да са различни по своя характер и служение, Йоан и Иисус, лъвът и Агнецът, действат и се жертват за една и съща цел – настъпването на Царството Божие. Онова нетленно Царство, което няма да има нищо общо с дивите животински инстинкти и ще примири дори страшния лъв и кроткото агне (Ис. 11:6-7).
Но Йоан отдавна е заклан, последните лъвове в Юдейската пустиня са избити от кръстоносците, християните масово напускат Палестина и над целия Близък Изток надвисва все повече сянката на войната и смъртта. Дали „денят Господен е близък” (Ис. 13:6)?
