Ние – тези от Томина неделя
От две хиляди години вървим ръка за ръка през изпитанията на света заедно с Тома, но не ни е напълно ясно защо са му казвали Близнака. Може би защото с него си приличаме. Защото той е нашият брат по вяра и съмнения, по опасения и очакване, той си остава наш двойнствен образ и израз на нашата немощ да приемем Радостта изведнъж и без никакво съмнение. Налице е не само драма на страданията, но и една по-силна драма – тази на Възкресението, която завладява душата на Тома. Драмата, която се случва в неговото сърце, се развива в три етапа: той научава за Възкресението, но не може да повярва; с очите си вижда живия Христос и все още се съмнява; сам се бори със себе си и побеждава.
Всички тези нюанси са истинско откровение за нас. Тома не е невярващ изначално, а по-скоро е от типа хора, които си казват: „Прекалено е хубаво, за да е истина!“ Това не означава, че той има каменно сърце… Той не отрича вярата; него го вълнува виртуалната му вяра. Феноменът на Възкресението му се струва нещо колосално. Може би той е единствен измежду учениците, чиято интуиция му подсказва за космическите измерения на това събитие. Тома знае, че истината съществува като такава, но се моли за повече яснота, така че тя да стане негова лична истина. И десетимата апостоли му казват: „Аз видях Господа“. Той не се съмнява в това, което казват, а подлага на съмнение остротата на техните очи, да не би да са се подвели. Затова решава да се опре на най-материалното от петте сетива – осезанието. И Тома наистина вижда Господа. Въпреки всичко се съмнява в това, което вижда. Не вярва на собственото си зрение. Той много добре знае какво е видение, халюцинация, оптическа илюзия или масова хипноза. Дори е подготвен за това. Още повече, че не е първият, изгарящ от съмнения. Та нима Петър не се усъмни, че може да ходи по вода? Нима пак Петър не се съмняваше в божественото естество на Този, Когото биеха?
Тома стои пред Христос с човешкия си товар – товара на всички съмнения от Стария и от Новия Завет. Господ познава Тома по-добре, отколкото той сам себе си познава и още преди да изкаже молбата си, Иисус протяга ръце към него и му показва следите от гвоздеите в дланите Си, а след това и раната от забитото копие в ребрата Си … Ето това също е чудо! В Евангелието не е казано, че Тома е докоснал с пръст Господните рани след Христовите думи към него: „Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми“. Самият жест на Христос да се подчини на желанието му разбива съмненията на Тома и той пада на колене пред Господа. Тома постига вътрешна победа: Божиите рани стават и негови рани, Господ принадлежи и на Тома.
Словото говори на Тома… От този момент нататък вярата на Тома не е „триумф на опита”, не сетивата удостоверяват реалността на Възкресението. Той вече знае, че дори да беше пипнал с пръст раните Христови, това не би разрешило дилемата, от която няма рационален изход. Неговата вяра, премахването на съмнението, е плод на срещата между човека и Бога – в момент, когато единият Го търси, а Другият му се явява. Нека отново си спомним за росата, която не може да напои цветето, ако самото то не се разтвори…
Наскоро Плащаницата от Торино отново беше изнесена на показ* и стотици учени отново я изследваха с лещи, камери, пинсети, електронни микроскопи, всякакви видове лъчи… много повече от всички пръсти на Тома, докосващи раните Иисусови. Техните изводи са впечатляващи, но те нас не ни впечатляват. Една част от света продължава да иска чудеса. Но ние – тези от Томина неделя, знаем, че Чудото всеки ден е с нас, въпреки съмненията и в зависимост от нашата готовност да отворим сърцето си за Бога”. | bartolomeuanania.blogspot.bg
*Беседата датира от 1979 г. През 1978 г. се състояло едно от най-мащабните поклонения пред Плащаницата, по случай 400-годишнината от пренасянето на плащаницата от Шамбери в Торино.
Беседата е публикувана със съкращения
Превод: Сандра Керелезова
