Оставете всичко друго в ъгъла
Кога се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава. (Кол. 3:4)
Нямате никаква надежда да се явите сега в слава. Нашият живот е Христос. Когато Той се яви, тогава ще се яви и вашата слава. Това ни казва свети апостол Павел и то е много важно – нямате надежда тук, защото вашият живот е Христос, а не нещо друго. Тогава и вие ще се явите с Него в слава. В слава, тоест в истина – ще се яви онова, което действително сте, което действително желаете; това, което представлявате отвътре, и това, което действително очаквате. Когато поставиш някого, който има в съзнанието си възвишена картина за живота, на място, в което се вършат непочтени неща – има кражби, измами и лицемерие, този човек няма да се чувства добре. Той не може да открие себе си там, а ще скърби. Ако го поставиш обаче на място, където се прославя това, което той уважава, там този човек ще покаже реално самия себе си, ще се разкрие.
И тъй, умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот и користолюбието, което е идолослужение. Заради тия пороци Божият гняв иде върху синовете на непослушанието, сред които и вие някогаш се движехте, когато живеехте в тия пороци. (Кол. 3:5-7)
Вижте, сякаш не стига всичко това, ами по-нататък апостолът ни призовава: „…не се лъжете един други, след като съблякохте ветхия човек заедно с делата му“ (Кол. 3:9). Св. ап. Павел винаги навлиза надълбоко в нещата, не остава на повърхността.
Користолюбието – желанието да вземаме все повече и повече от живота всъщност е идолослужение. Разбирате, че ако Христос е твоят живот, ако държиш нещо велико в ръцете си, тогава оставяш малкитe неща. Оставяш ги, защото нямаш нужда от тях. В противен случай не можеш да оставиш нищо от другите неща, които реално представляват твоята идентичност във всекидневието. Затова морализмът няма бъдеще. Грешката е наша – и на свещенослужителите, и на вас, миряните, които сочите с пръст и казвате на другия: „Не прави това, не прави онова!“, но ако се откажеш от нещо, значение има какво ще поставиш на негово място. Любовта към нещо определено се нуждае от по-голяма любов, за да може да се преодолее. Какво означава това? За да се освободиш от блудните мисли, изисква да намериш истинския ерос; за да се пребориш с алчността, изисква да намериш самодостатъчност в любовта, гневът не изисква да спреш да се гневиш, а да спреш да се гневиш на другите. Това, което сме казвали и друг път: страстите не се унищожават, а се преобразяват, променяме обекта – това е много важен духовен принцип. Трябва да сложим нещо наистина стойностно на мястото на онова, което ще заменим. Родителят отива при детето и му казва: „Спри да слушаш рокмузика!“. И какво да слуша? Не разбрах! Какво?…
Сам Бог приема с разбиране бавните темпове на нашето духовно развитие. Дълго време човекът в духовен аспект е младенец – не е способен нищо друго да прави, освен да лази като едно малко дете. След това той вероятно ще преживее някакво по-силно духовно преживяване и ще остави някой порок. По този начин бавно, стъпка по стъпка човек може да стигне някъде. Но не и рязко. А ние, от своя страна, изискваме от другите да бъдат съвършени и така нанасяме огромни духовни вреди. Виждаш в отношенията между двама съпрузи например как единият изисква от другия да се държи по определен начин. Въпросът е ти какво му даде, за да се промени? За да се променя аз, трябва да зная, че другият ме обича, че е направил жертва заради мене… Когато даваш, можеш да очакваш нещо от другия. Така прави Бог – Той ти дава Кръщението, Миропомазанието, Евхаристията, Изповедта, прошката даром; дава ти утеха, благодат, различни дарове и след това ти казва: „Виж, това е твоят живот, няма ли да оставиш някои от другите неща в ъгъла?“. Не съществува някакво сухо „Трябва!“ или „Внимавай!“, а съществува реалният дар от страна на Бога и след това идва човешкият отговор спрямо дара – като приятелство и благодарност към Бога, казва св. Николай Кавасила. Цялото мое съществуване е дар. Моята промяна идва като знак на любов и благодарност.
Родителите искат да променят децата чрез строгост. Детето обаче трябва да усети, че му се посвещаваш, че му даваш пространство да диша, възможност да разполага със себе си. Разбира се, трябва определена доза строгост, но не може постоянно да казваш на детето: „Направи това! Не прави онова!“. Всички съпрузи се оплакват един от друг, но колко често се замислят какво те самите са дали на другия? В Лествицата св. Йоан Лествичник казва, че послушанието всъщност е любов. Обикновено читателят иска примери, за да разбере. „Ето пример“ – казва той, – отидох в един общежитиен манастир и поисках да науча какво е послушание. Игуменът ми каза: „Нека ти покажа послушание!“. Той извикал при себе си един от най-възрастните монаси, който тъкмо бил седнал на трапезата. Монахът веднага изоставил яденето и застанал до игумена. От своя страна, игуменът не му казал нищо, а продължил да води своя разговор с другите. Минало известно време, храненето приключило, казали молитвата, а този възрастен монах не могъл да се нахрани, но не казал нищо. Когато всичко свършило, игуменът му казал, че вече може да си отиде и да седне. „Ето това е послушанието – казал той, – това, което той направи.“ Чуйте сега продължението, което е много важно. „Аз – казва св. Йоан – исках да науча повече, отидох при този стар монах и го попитах: „Кажи ми, ти как се чувстваше, докато стоеше до игумена? И защо стоя толкова време прав? Без да ядеш, а си стар човек?“. Тогава старецът отвърнал: „Аз зная, че игуменът ме обича и ми е помогнал изключително много. Този човек е моят живот, ето защо трябва да има някоя блага причина, за да направи това!“.
Така се гради истинска връзка. Тоест значение има ти самият какво даваш на другия. Ако не си принесъл нещо от сърце на другия, той е в затруднение да принася от себе си. И това негово затруднение е справедливо. Начинът да го накараме да се промени и да започне да дава от себе си е не като го сразим с обвинения, а като погледнем дали ние сме дали достатъчно от себе си. Това е валидно и за връзката между съпрузите, и в отношенията на нашето работно място. Нека се вглеждаме в нашата собствена настройка. Ако съм разположен да давам любов и внимание, не след дълго ще видя, че хората се приближават към мен и променят отношението си.
Наскоро четох статия за един англичанин, експерт по маркетинг, който споделя няколко свои съвета за маркетинг подхода към гърците. Неговите съвети предизвикаха в мен усмивка, защото в онова, за което говореше той, открих голяма доза православно богословие. Ето какво казва той: „Ако искате бизнесът ви да се развива успешно, трябва да гледате на служителите си като на основни клиенти. Да се стараете да направите така, че вашите служители да се чувстват сякаш бизнесът е техен, че участват в него и неговото благополучие зависи и от тях; да се чувстват нужни…“. Или както казваме в Православието – да гледаш на тях като на личности, а не като на обекти в някаква конкурентна, корпоративна среда; да се отнасяш към тях с любяща загриженост. Грижете се за любовта между служителите и работодателите, казва този англичанин. Смях се, защото си помислих, че след всичко онова, което човечеството е претеглило, то ще стигне до Евангелието. Това е светоотеческо богословие – ако четете Патерика и Добротолюбието, там, където великите отци пишат за общежитийния живот, се казват именно такива неща. Ако искаш да помогнеш на някой в манастира, не му давай заповеди и наредби, а бъди пример за него. Искаш да поучиш другите на саможертва? Игуменът пръв трябва да направи саможертва. Отците никога не са знаели друг начин. Отците ни казват още, че благата дума и злия прави благ, както и злата дума и добрия прави зъл. Сигурно всички сте изпитали това. Някой се отнася към теб по лош начин, и докато в началото имаш желание да му помогнеш, накрая се обръщаш срещу него. Родителите – спрямо децата, децата – помежду си, съпрузите –помежду си.
Искам нещо от теб, очаквам го, но знам, че няма да го направиш и с реакцията си влошавам нещата: правя го пет пъти по-трудно за теб да го направиш. Същото се случва и с реакцията ни спрямо децата, когато им казваме: „Зная, че няма да ме послушаш, станал си хулиган. Зная го!“. Или: „Зная, че си ленив!“. Бог прави точно обратното, казва ни: „Ленив си, но зная, че всъщност не си ленив!“. Такъв е подходът на Бога към човека. Защото ако гледаше само в греховете ни, нямаше да ни приема нито в Изповедта, нито в другите Тайнства.
От голямо значение е какво даваме от себе си на другия – това предизвиква неговата вътрешна промяна. Защото има вариант промяната да е само външна, да се изчерпва в едно външно съобразяване като резултат от наложен емоционален натиск. А ако има натиск, в един момент балонът ще се спука. Това съобразяване с другия ще трае няколко години, но някой ден ще стане голям взрив и тогава този, който понася последиците от взрива, ще попита неразбиращо: „ Но какво направих? За какво съм виновен? Всичко ти дадох!“. Обичайните думи – всичко ти дадох! Даваш всичко на другия, но не му даваш онова, което той всъщност иска. По някой път онова, което другият иска, е много по-малко от всичко, което си мислим. Случва се да разговарям със съпрузи, между които има огромно напрежение и след като говоря с всеки от тях поотделно, виждам, че в действителност реалната причина за тяхното неразбирателство е нещо много дребно, но и двамата са построили висока стена помежду си и връзката им се разпада. Много малко съпрузи се развеждат по съществени причини. В миналото не е имало толкова разводи, а сега има. Защо? Човекът ли се е променил? Не. Просто хората са се затворили повече в себе си, не отдават внимание един на друг, имат взаимни претенции и искат другия да бъде едва ли не светец – от св. Василий нагоре! Не се смейте, защото това е истината. „Ако беше направил всичко това, за което говориш“ – казах веднъж на една жена, – мъжът ти щеше да бъде св. Исаак Сириец! Лично аз щях да те зарежа по-рано от него!“. И след като построим една висока стена, една огромна кула пред другия, му казваме: „Изкачи се, ако ме обичаш!“. И дори да ни обича, той ни казва: „Не мога да се се изкача.“.
Същото става и с децата. Веднъж, когато отидох в едни град да проповядвам, при мен дойдоха няколко жени, за да се оплачат и да потърсят съвет. ”Детето ми не е добре!“, каза ми едната от тях, а когато я попитах какво конкретно има предвид, тя буквално ми отвърна: „Чувствах, че имам добър кон, но го претоварих!“. За да постигне всичко онова, което тя изисквала от него, детето стигнало до психиатър. Зад този начин на мислене се крият личните неуспехи на родителя – аз не успях да постигна нещо, или мисля, че не съм постигнал нещо, което съм искал, и затова си го изкарвам върху детето. Но този натиск няма да продължи дълго без последствия, в един момент детето ще реагира по неочакван начин. Знайте, че повечето душевни проблеми са решения… Те са решения, които се дават, защото другият не издържа. Те са механизъм, чрез който другият успява да претърпява трудната ситуация, в която се намира.
Когато обаче осъзнаеш даровете, които ежедневно получаваш от Бога в живота си, ставаш друг човек и вече не чувстваш раздразнение и гняв спрямо другия, нито пък изпитваш завист заради неговите пари или заради друго негово притежание, защото усещаш присъствието на нещо много по-велико. Това, което Христос ни дава, е велико: вътрешна светлина, увереност и утеха. Човекът постепенно престава да бъде увличан от греха. Това не означава, че напълно е лишен от страсти; всеки в определен момент може падне, дори много пъти Бог позволява човекът да бъде увлечен от някоя страст и не го избавя от нея, въпреки молитвите към Него, за да може този човек да се смири и да не смята, че е постигнал всичко в своя духовен път, защото това е много по-опасно.
Тоест когато човек е придобил духовен опит, той по естествен начин спира да чувства нужда да греши. Първоначално е добре да имаш страх от Бога в стремежа си да не грешиш, но страхът е въвеждащо състояние, след това човек постепенно започва да придобива любов и осъзнава, че иска да бъде не роб, а дете на Бога. И когато той чувства това синовство по благодат, тази връзка с Бога се превръща в най-същностната за живота му. И като естествен резултат на тази връзка той оставя сребролюбието, защото е идолослужение. Ако поставиш един Божи човек сред лукс, сред скъпи автомобили и пищни палати, е много вероятно той да се почувства потиснат. Но дори и да използва тези материални блага, той пак няма да се обвърже с тях. Имало е царе, които са разполагали с огромно богатство, и светци, които са се разпореждали с големи имоти, но не са попадали под тяхната власт. Старецът Епифаний Теодоропулос казваше:„Аз да построя манастира, а другият да гладува?!“. Докато върволица от нуждаещи се минавала през килията му и той раздавал пари, хората го питали: „А за манастира, геронда?“. „Бог ще построи манастира! Аз няма да оставя милостинята!“, отвръщал той. Веднъж го видях с хиляда драхми в ръка, които щеше да даде на някакъв човек в нужда, помня какво ми каза той тогава: „Виждаш ли ги? За мене са като листа!“, тоест не ги смятам за нищо. „И единствената разлика, която осъзнавам, е, че с листата не можеш да отидеш да си купиш хляб, докато с тези можеш.“.
Никой не е казвал на стареца Епифаний, че „така трябва да се постъпва“, това не е въпрос на морализаторстване, на някакъв нравствен императив, а е плод на духовно състояние, в което човек знае, че в ръцете си държи нещо много по-велико от всяко земно благо. Както когато пред себе си имаш блюдо с прекрасно ястие, а някой ти предлага стар сандвич. Естествено е да си кажеш: „Защо да ям боклуците?“. Естествено е, както пред себе си да имаш бърз автомобил и да кажеш: „Ще оставя магарето!“…
В този смисъл свети апостол Павел казва, че ще се явите в слава и Христос ще бъде всичко у всички. Ще бъдете богове по благодат… Затова оставете всички други неща в ъгъла…
Превод: Константин Константинов
