От срам към слава
В началото Бог създаде човека и го увенча със слава и чест. Той му дари по неописуем начин да съзерцава Неговия Лик, за да може човекът да познае своя Създател, да Му подражава и да израства в любовта и благодарността си към Него. И макар Адам и Ева да бяха голи, те бяха облечени в нетленна духовна дреха „и не се срамуваха“ (Бит. 2:25).
Дори след падането в греха на неблагодарността и неподчинението, човекът не запълзява по земята като змия, макар разумът му да е увреден и вече да не е способен да съзерцава „невидимото“ и „вечното“ (2 Кор. 4:18). Създанието, изваяно по Божи образ, се засрамва, защото е пропаднало в бездната на видимите и временните неща (2 Кор. 4:18) и така се превръща в най-голямата рана върху снагата на видимото творение. Тогава първосъздадените хора „разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листа и си направиха препасници“ (Бит. 3:7). Тоест, те се облякоха в дрехата на срама и „се скриха от лицето на Господа Бога“ (Бит. 3:8). С други думи, човекът изпаднал в заблуда и изгубил от погледа си Божиите пътища.
Накрая обаче, за да не се погуби предвечнато Божието предназначение на разумното създание на Неговите ръце, в неизказаното си състрадание и неизследима мъдрост, Бог промисля спасителен път. Той смирено се въплъщава в човек и поема върху Си нашия срам. В славата Си, „която няма петно, или порок“ (Ефес. 5:27), Той не ни оставя и следа от онзи срам, защото, както казва Писанието: „Хулите на ония, които Те хулят, паднаха върху Мене“ (Рим. 15:3). В желанието Си да ни изцели и спаси, Христос не пожалва Себе Си. „Заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама“ (Евр. 12:2). С други думи, понасяйки срама на кръста, Христос отми нашия срам и ни спаси. Той начерта смирения си земен път, за да може всеки, който го следва, да бъде напълно изцелен. Разбира се, Сам Христос призовава всички грешници и „болните“ към покаяние (Мат. 9:12). И все пак, покаянието, водещо към изцеление и спасение, е неразривно свързано със срама.
Христос дава Себе Си като лекар и изцелител на душите и телата ни. Ние приемаме Неговото изцеление най-вече в тайнството Покаяние и Изповед.
Защо изцеляващата благодат на Бога се дава именно в това тайнство, чрез което вярващият преодолява страстите и греха? Мисля, поради две причини, които правят човека истинен и го водят по пътищата Божии.
Първо, ние изповядваме истината.
Апостолът казва: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда. Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец, и словото Му не е в нас“ (1 Йоан 1:8-10). Затова, когато се изповядваме пред Бога, ние най-вече признаваме великата и всеобща истина, че цялото Адамово поколение е паднало. Можем да кажем, че ако има изобщо миг, в който човекът е непогрешим, особено в Божиите очи, този миг е именно когато човекът изповядва греховността си. В този миг човекът казва истината; той е пределно истинен. В тази своя истинност той привлича Духа на Истината, Който дава на вярващия дълбоко осъзнаване на неговата духовна падналост; на свой ред това го води към покаяние. Същият Дух Свети дарява едновременно изцеление и оправдание.
Второ, ние смирено понасяме срама на нашето падение.
Покаянието и изповедта са нашият отговор на Божия призив. В резултат на нашето признание на греховете, ние смирено понасяме кръста си и тръгваме след Бога. Изповядваме Христа като Бог и Спасител. Изповядването на Христа, особено в един свят, който „лежи в злото“ (1 Иоан. 5:19), предполага срам. Именно за това ни предупреждава Господ, казвайки: „Който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си“ (Мат. 8:38). Иначе казано, който отрича срама заради Господа, няма да бъде спасен. На друго място Бог потвърждава: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен“ (Мат: 10:32). Ясно е, че който се изповядва и заедно с това преживява срам, получава достъп до Небесния Отец и бива спасен. Срамът и унижението, което изпитваме в този живот, носейки кръста Христов, водят до разпознаването ни от страна на Бога и ние биваме преобразявани чрез Неговата спасителна сила.
Защо изповедният срам се преобразява в духовна сила и как това преобразяване поставя човека на пътя на живота?
Изповедта поставя човека на смирената пътека на Бога. Христос ни е спасил, като е понесъл кръста на срама. Кръстът е израз на Неговата „по-голяма“ любов, заради която Той се предаде в жертва за Своите „приятели“ (Иоан. 15:13). Но в желанието си да устрои живота си според Божия Дух, вярващият смирено и доброволно се изповядва. Той понася кръста на срама, откривайки своите грехове пред Бога и пред църковния служител. Той застава на пътеката на Бога. Бог приема неговия малък или голям срам в изповедта като жертва и в замяна му дава Своята благодат за обнова на духа. Който стъпи на този път, като доброволно понесе срама си, намира до себе си Бог като спътник, защото Той е пътят, както Бог Сам е казал. И този път е и истина, и живот. Затова и вярващият, който смирено тръгне с Бога, получава в дар благодатта и състоянието на своя Велик Спътник. Казано накратко, чрез доброволния срам на изповедта, ние избягваме принудителния срам на Страшния Съд и получаваме вечна прослава от Бога.
Евангелската истина става пределно ясна, когато разгледаме случая със Закхея. Този забележителен човек понася своя срам, за да види Господа, промислително заставайки на тайнствения път Господен, който в този момент водел към кръста на срама. Затова и Господ го забелязва, посещава дома му, изцелил го, „четворно“ му се отплатил и го спасил в същия този ден. Думата „четворно“ подсказва за тайната на Христовия кръст, от който извира всяко благодатно въздаяние – и в дълбочина, и на височина, на ширина и дължина. Промислително Закхей се оказва на Божия път. Така виждаме как Закхеевият срам се преобразява в сила и го повежда към изобилен живот и възрастване в благодатта.
Пътят Господен е закрилян от Духа Господен. Духът носи откровение, защото отваря ума и сърцето, разкрива пред човека неговия грях в неговите метафизически измерения като престъпление срещу божествената Отческа любов. Както ни казват отците, съзерцаването на греха е по-ценно от виждането на ангелите. В това съзерцание човек придобива пророческо самопознание и смирение. Благодатта, която получава, вдъхновява човека със съвършеното дръзновение да носи духовната си немощ и със синовна решителност непрестанно да отдава всяка справедливост и слава на Бога, всяка вина – на себе си. Така човекът става не просто ученик на кръста, но и ученик на Неговата благословеност. Той застава в светото Божие присъствие. Той започва да очаква вечното „днес“ на идното Царство. „Днес стана спасение на тоя дом… понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото“ (Лук. 19:9, 10).
Когато се изповядва, целият рай и всички светии го подкрепят в това есхатологично пътешествие. Бог ни уверява: „Такава радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник“ (Лук. 15:10). Затова и изповядващият свещеник приема изповедта на каещия се с огромно внимание, уважение и страх. В молитвата си той се опитва да предаде покайното напрежение на човека, коленичил пред него, за да не препятства действието на благодатта, а като добър пазител на Божиите тайнства, да съдейства, макар и скромно, за чудото на новото раждане.
Думата „изповед“ има две значения в Светото Писание и в химнографията на Църквата. Първото й значение е „славословие“, „поклонение“, „благодарение“. Другото значение е „признание“, „покаяние“, „моление“.
Следователно изповедта е непрекъснато действие и определена житейска нагласа. Тя ни казва да вървим по Бога в благодарение и молитва и в „свети дела със страх Божий“ (1 Кор. 7:1, вж. 1 Тим. 4:4-5). Изповядвайки се, признаваме Бога за автор на нашето спасение и Му благодарим. Заклеймявайки греха си, смирено признаваме, че единствено ние носим вината за него, Бог остава нашия вечен подател, благословен во веки. Именно заради това, когато Дух Свети слязъл над апостолите на Петдесетница, те узнали как да живеят едновременно в молитва и благодарение, в покаяние и поклонение. Църквата изповядва: „Срещу Тебе съгрешихме, Христе Боже, но пред Тебе само се покланяме“.
В деня на Второто пришествие на Господа всички ние ще застанем „пред съдилището Христово“ и „всеки език ще изповяда Бога“ (Рим. 14:10, 11). С други думи, в този ден ще бъде открита искреността на всеки човек. Бог ще съди „тайните на човеците“, според Евангелието на Сина Си (Рим. 2:16) и нищо „тайно“ или „скрито“ (Лук. 8:17, 12:2) няма да остане неосветено или неразкрито. Дори тайните желания на сърцето ни ще бъдат извадени наяве (вж 1 Кор. 4:5). Тогава ще получим окончателната и всеобща присъда.
Но Бог не осъжда два пъти. Ако още сега чрез покаянието непрекъснато се съгласяваме да бъдем съдени в светлината на Неговите заповеди, то, по Неговото истинно обещание, Той ще ни даде „уста и премъдрост“ (Лук. 21:15), които никой враг няма да може да ни отнеме. Чрез нашето доброволно самоосъждане в изповедта и покаянието, ние ставаме прозрачни и истински. Получаваме Духа Свети и с Него – възможността да очакваме неизбежната присъда в онзи страшен ден, и да се надяваме да бъдем оправдани от Бога.
Проповед, произнесена на гръцки православен младежки семинар на тема „Светите тайнства“, декември 2005 г.
Превод: Пламен Сивов
