Покров Богородичен… над мюсюлманска земя

Женската православна обител "Покров Богородичен" излъчва светлината на християнската вяра сред най-гъсто мюсюлманско обкръжение – в самото сърце на Централна Азия. Разположена на шестдесетина километра югоизточно от узбекската столица Ташкент, сякаш изоставена сред традиционния селски пейзаж на Изтока – безкрайни памучни и оризови поля, овощни градини – обителта на кротките православни инокини е привлякла любовта и уважението не само на християните, но и на местното население. По време на църковните празници тук се събират стотици хора от околните села.

Историята – земна и небесна

След присъединяването на тези земи към Русия през 60-те години на ХІХ век благодатният край е започнал да привлича доста преселници от Русия – най-вече бедни селяни от най- гъстонаселените губернии. Сред тях имало и хора, изпратени на заточение, а също и казаци и войници-ветерани, получили от правителството парцели земя като награда за службата им. Потокът от колонисти нараснал особено през 1890-е години след жестоката суша и слабата реколта в Поволжието и Воронежка губерния. Към началото на XX век в Туркестан* имало вече 120 руски села с население 700 хиляди души. Сред другите възникнало и "войнишкото" селище Солдатски – на мястото, където водите на река Ахангаран се вливат в могъщата Сър-даря.

Известно е, че сред първите грижи на руските колонисти, където и да са се заселвали те, е било да си построят църква и да поканят свещеник. Но генерал-губернаторът на Туркестанският край Константин фон Кауфман не бил твърде разположен към експанзията на православието по тези земи. Той смятал, че авторитетът на духовните водачи може да ограничи неговата власт. "Няма да търпя в Ташкент нито владика, нито жандарми", казвал на съратниците си гордият земеустроител, по чието настояване епископската катедра на Ташкентско-Туркестанската епархия, утвърдена с указ на императора още през 1871 г., останала чак до 1916 г. в град Верни (днес Алма-Ата).

Така се получило, че църквата в Солдатски (днес Дустабад) била осветена едва няколко години преди болшевишката революция, и просъществувала до 1936 г., след което била разрушена от войнстващите богоборци. Но в самия разгар на Сталиновия терор вярващите не позволили разрушаването на друга малка постройка и през 1942 г. я осветили като молитвен дом.

След 1990 г. от това "наситено с молитви" място започнала да израства манастирска обител. В началото тя била подворие на манастира "Св. Николай Чудотворец" в Ташкент, а през 1998 г. с благословение на Синода на Руската църква се превърнала в самостоятелен женски манастир. Първата му игумения била майка Епистимия, впоследствие преместена в Ашхабад (Туркмения). На нейно място дошла майка Манефа, изпълнявала преди това послушание от Ташкентско-Средноазиатския митрополит Владимир – да пътува и да събира за манастира пожертвувания от цяла Русия.

– Господ чу молитвите на християните след много десятилетия – казва матушка Манефа. – По благословение на владика Владимир ние събирахме духовни книги за обителта и днес те станаха опора за нас в нашия манастирски живот. Наставниците ни са далеч и невинаги могат да ни дадат съвет. Затова се учим на молитви по книгите.

Възстановяването на някогашния храм продължава с участието на спонсори и подкрепата на митрополита. Вече е почти завершена централната му надземна част, предназначена за богослужения. Остава да се завършат довършителните работи и да се издигнат куполите на храма.

Но храмът има и подземна част, с която е свързано… чудо. В околностите на Дустабад, на мястото на някогашните блата, пресушени от руските колонисти, подземните води са съвсем близо до повърхността на земята. Според проекта дълбокото подземие на сградата е трябвало да се засипе със земя на височина 1,5 метра. Ала изминала година след началото на строителството и станало ясно, че по всяко време на годината в подземието няма и следа от влага. Днес тук се планира създаването на вътрешен храм за утринни и вечерни молитви, а също и басейн, дълбок колкото един човешки ръст, в който тайнството кръщение ще се извършва с пълно потапяне…

Попитахме кога ще бъде завършено строителството. Игуменията спомена за "трудните времена", отразили се дори върху възможностите на спонсорите, но и отбеляза спокойно, че "всичко е във волята Божия".

– При освещаването на изкопа изведнъж долетя ято гълъби, и оттогава бели гълъби живеят под купола на строящия се храм. Ние вярваме, че това е знак за Божията милост към нас – каза матушка Манефа.

Манастирът и светът

Жилището, обитавано от смирените сестри, е съвременна триетажна постройка. Просторните светли килии са обзаведени с елегантни мебели, каквито няма да срещнете дори и във всеки ташкентски дом, а камо ли на село. По думите на игуменията, мебелите били докарани веднъж и монтирани от приятели на манастира – млади момчета от столична фирма, които помолили да не се споменават имената им. В библиотеката, освен шкафовете с духовна литература, има телевизор и видео, а също и компютър и принтер.

– Светът се променя и ние не бива да изоставаме – обяснява матушка.

Впрочем, в живота на монахините и послушничките няма и следа от лукс или мързелуване. Под етажа с килиите са шивашките, плетачните и обущарските работилници. Сестрите сами си шият дрехи и си правят обувки. Когато настава време за хранене, една от тях бие с голям дървен чук, свиквайки всички в трапезарията. Яденето е скромно дори и в непостни дни – варени картофи, малко туршия и чорба от риба, уловена от монахините или купена на рибния пазар в Чиназ. Хлябът също е направен собственоръчно – от брашно, смесено с трици. На масата никой не говори, всички слушат поредната глава от житийната литература, четена на глас от някоя сестра. По този начин дори и при вкусването на храната не се губи време – и то се включва в молитвеното трудене.

Днес в манастира живеят двайсет и пет сестри, но само седем от тях са в трудоспособна възраст – останалите са възрастни жени или момичета. Откъде идват сестрите за тази обител в сърцето на една мюсюлманска страна? За това е необходимо благословение и най-различни хора молят за него. Някои жени са дошли от другите страни на Централна Азия – Туркменистан, Киргизия, Таджикистан. Преди е имало проблеми с чуждите поданички, но митрополит Владимир уредил с местните власти въпроса за техния статус. Послушнички стават и жени, които идват от Ташкент, а също и от дълбоката провинция. Сестрите са от различни нации – има и рускини, и татарки, и смесени…

– Преди идваха съвсем млади момичета, както се казва – изпаднали от обществото, но те не се задържаха дълго – разказва игуменията. – Ние ги и лекувахме, и в училище ги пращахме, но въпреки това те пак… се връщаха на улицата. Някои после идваха пак при нас. И пак си тръгваха. Ако дяволът е набелязал плячката си, той просто така няма да я пусне… Нужна е дълга борба… Когато вярващите идват в манастира по благословение на своя свещеник, те остават тук завинаги. Но има и хора, които просто няма къде другаде да отидат. Веднъж посред зима дойде една бабичка – нейният пияница-съсед я заплашил с нож и я изгонил от дома й. Нямало кой да се застъпи, двамата с мъжа й просили милостиня и нощували по автобусните спирки. Накрая дядото замръзнал и умрял…

С труд и молитва

Манастирът обработва десет хектара земя. На тях сестрите гледат домашни животни, сеят пшеница, от която правят хляб, смилайки зърното с воденични камъни. Отглеждат и царевица, маш**, ориз. Доскоро оризът, прочут в цялата околност с високото си качество и богата реколта, е бил отглеждан върху пет хектара. Сега площите са ограничени по искане на районните власти, загрижени за екологията. Но монахините пак не униват. Грижат се за градината с плодни дръвчета и строят оранжерии. Лозето им носи червено манастирско вино, което те използват за причастие. А в рекичката, която тече през полето, ловят сомове, вадейки ги с голи ръце от водата.

– Помага ни и владика Владимир – казва игуменията. – Не ни изоставя. Ту плат за дрехи ще ни прати, ту захар. Каквото има, това праща. И ние продължаваме да споделяме каквото можем с женския манастир в Ташкент и мъжкия в Чирчик. И те ни помагат – кога с икони, кога с утвар. В началото храмът ни беше много беден. Сега, слава Богу, имаме всичко необходимо. Пенсиите си даваме доброволно в общата каса. Плащаме за тока, за газа… Ето така живеем, с молитви и смирен труд.

Голямото стопанство изисква постоянно присъствие и затова най-работоспособните сестри живеят в къщичка на края на полето. Когато настъпва време за обработка на почвата, матушка наема трактористи-миряни. Но те си имат свои семейства и грижи. Една от сестрите – Надежда, завършила някога Ташкентския политехнически университет със специалност инженер-технолог, планира да овладее техниката и да стане трактористка…

Благодатно място

– Моят син изкара на крака грип и получи усложнение, което доведе до изтъняване на кръвоносните му съдове. Занимаваше се със спорт. Молих го да не ходи на тренировки, но той не ме послуша, и когато веднъж вдигаше щангите, спука му се съд в белия дроб. Той умираше в ръцете ми. Лекарите казаха, че е безнадежден. Тогава, от безизходица, аз отидох на църква. Стоя там и плача. Изведнъж виждам моята началничка, която беше и партиен секретар на нашето учреждение. Беше през 1988 г. Но именно тя ме запозна със свещеника… Отецът започна ревностно да се моли за сина ми и му измоли живота. След това аз два пъти ходих на изповед, а третия път отецът каза: "Изповядай се, свали от него греховете си, които си натрупала през твоя живот". Здравето на сина ми започна да се оправя. Бяха го освободили от казармата като инвалид, но той сам отиде при военните, мина лекарската комисия и изкара армейската си служба… Така открих вярата. Скоро ми се случи да замина на служебна командировка в Петербург. Там отидох в параклиса на бл. Ксения Петербуржка и една монахиня ме насочи към Пюхтинския манастир в Естония. Гостувах там три дни. Това е знаменит женски манастир, и след като видях монахините, поживях с техния живот, в мен съзря решението да отида и аз в манастир. Духовният ми отец в началото не ми разреши, но след това ме благослови за в манастира "Св. Николай" в Ташкент, където се и замонаших… Ето как започна моят монашески живот – разказва матушка Манефа, днес игумения на манастира "Покров Богородичен" в Дустабад.

– Това е удивително, благодатно място. Винаги съм живяла в големите градове, никога не съм мислила, че ще се заселя в провинцията, на село. В началото беше гладно, трудно. Но сега душата ми се е сраснала с това място. Някой път отида, постоя малко в Ташкент и усещам: тегли ме към дома. "Към кой дом?" – усмихва се владиката. "Към Солдатски" – казвам аз. И сега мечтая костите ми да намерят покой в тази земя.

* Туркестан – старо име на Централна Азия (използвано от руснаците през ХІХ и началото на ХХ в.). Завоюван от руските войски през 60-70 години на ХІХ в. Столица на Туркестанския край е бил Ташкент, който остава и до днес най-големият икономически, промишлен и културен център на региона. Понастоящем на територията на бившия Туркестански край се разполагат Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Киргизия и Таджикистан – държави, богати не само с древна култура, но и с големи запаси от петрол и газ, което привлича към тях все по-голямото внимание на световните фактори. – Прев.

** Култура, отглеждана в Централна Азия – вид много дребен фасул (с големината на леща). – Прев.

Превод: Андрей Романов