Приумиците на нашия егоизъм



Покаянието е не просто важен елемент в духовния живот, а неговото начало и край. Покаянието не е някакво събитие, от което някой вече не се нуждае, защото вече се е осветил, а освещението е постоянно състояние на покаяние. Светостта не се измерва с количеството на нашата „безгреховност“, а с качеството на нашето покаяние.

Покаянието обаче има своите предпоставки. Защото много пъти ние слугуваме на приумиците на собствения си егоизъм и си мислим, че сме в състояние на покаяние. Първо, нужно е да видим какво е грехът и след това какъв е пътят на покаянието. Грехът е не просто нарушаване на Божиите заповеди, а симптом за нещо много по-голямо голямо. Конкретният грях е симптом на нагласата ми да отхвърля Бога от живота си и убеждението ми, че мога сам да го регулирам, тоест това е израз на моето автономизиране от Бога, да го кажем с други думи – това е желанието ми да стана бог без Бога. Ето какво е грехът – много повече от нарушаването на някакви норми, защото същността на духовния живот не е в това да станем единствено по-добри хора, а да срещнем Христос и Пресвета Богородица да стане наша Майка. Всъщност нарушаването на Божиите заповеди е последица от решението да отхвърля Христос от живота си и да следвам целите и плановете си без Бога. Когато Бог за мен не е моят живот, тогава и моят брат не ми е брат. От този дух на отделяне от Бога се определя и етосът на моето всекидневие. Ако животът за мен е Христос, тогава и Животът на Христос е моят живот. Кой е Животът на Христос? Това са Кръстът, Възкресението, Причастието… В свят, в който всеки иска да изяде другия, за да се чувства сигурен и силен, Христос дава друг дух – Той сякаш ни казва: „Не се страхувам да Ме изядете, а доброволно давам Себе Си, за да бъда вашата Храна за  живот“. Този етос идва от връзката на човека с Христос.

Затова ако човекът в своето всекидневие действа егоцентрично и гледа своя интерес – ако се засяга, когато е бил онеправдан, ако настървено защитава своите права, това означава, че няма Бога като средоточие на живота си и Христос му е безразличен, колкото и да се нарича християнин. Това, което наричаме грях, е последица именно от това, че в сърцето ни няма радост, че то не е вкусило Христос, и изобщо в живота ни няма духовно празненство. Отсъствието на радост (защото отсъствието на Христос е отсъствие на радост) – ме кара да се чувствам вечно негодуващ, онеправдан от другите, недоволен. Бихме могли да кажем, че това е грехът. Това е бягството от Бога и убеждението, че можем да „закрепим“ живота си със собствените си сили. Това е направил блудният син и именно в тази притча виждаме определението на греха като отдалечаване. Блудният син е избягал далеч, отишъл е в далечна страна, за да живее самичък. Съответно покаянието е определено като завръщане, като движение на сърцето към Бога, като възстановяване на връзката с Христос. Затова много е важно да различим добродетелта като резултат от някакъв формален морализъм, и добродетелта, която е плод на истинската радост от връзката с Бога – когато сърцето ни се изпълва от Христос и тази вътрешна радост поражда нова житейска нагласа. Често причина за нашите грехове е именно отсъствието на радост. Съвременният човек живее, потънал в своята меланхолия, изолация, самота, и тъй като не знае как да се справи тази самота, той търси всякакви начини да се освободи от нея, изпада до абсурдни положения и стига до провал.

Живеем в епоха, в която мярката за ценност е мощта, независимо дали тя се измерва чрез технологични постижения или чрез икономическа сила. В днешната епоха икономическата криза се възприема като негативно състояние. Това е валидно не само в обществените отношения, но и относно представата ни за идеален семеен живот. Смятаме, че в семейството ни всичко е наред, когато нямаме финансови проблеми, когато децата ни са успели и имат скъпоплатена работа. И се ужасяваме от потенциалната болка, която може да се появи в живота ни. Църквата обаче вярва в нещо друго. Тя вярва в съкрушението, в кеносиса, т.е. в опразването от нашия егоизъм и в кръста. Спасението на нашата душа не е постижение, а дар. Раят ни се дарява. Коя обаче е нашата отговорност? Да отвърнем на този дар, като се оставим… като се доверим на Бога. Мнозина от нас искаме Божиите дарове, но не искаме Бога, защото се страхуваме от Него. Мислим си, че Бог е враг на нашата радост.

И така, покаянието не е нравственото усъвършенстване на личността, а възстановяване на връзката с Бога. Какво значи това? Някой може да е добър човек, да полага усилия, но тези усилия да имат демоничен корен, защото тяхната цел е укрепването на самолюбието. Тогава тези усилия не водят към Божията любов и благодат. Такъв човек може да има добро поведение, да е последователен, да е почтен, но в същото време да е коравосърдечен. Защото той е повярвал, че онова, което е постигнал, се дължи на собствените му сили, а не на Божията благодат. За съжаление, има много такива хора в Църквата и може да се окаже, че самите ние сме такива. Именно това наричаме себеоправдание: полагам аскетични усилия, но по каква причина? За да покажа какъв герой съм или за да се смиря и да искам да приема Бога в живота си? Според това какъв отговор даваме на този въпрос зависи и отношението ни към другите хора. Когато сме наясно със собствения си хал, с немощта си, тогава в нас се ражда дух на милосърдие и снизхождение спрямо другите. Затова е нужно много внимание, когато човек прави първите си стъпки в Църквата, внимание да не бъде обхванат от фанатизъм и да не стане коравосърдечен към своите близки хора. Това често се случва и е израз на факта, че този човек не търси по-дълбок духовен смисъл в християнството и неговото поведение е резултат от духовни недъзи и психологически конфликти. Нужно е да се научим да различаваме реалния духовен живот от психологическите похвати и приумиците на нашия егоизъм. Когато имам здрава връзка с Бога, това се вижда и в етоса на моето ежедневие, тогава ставам не просто по-добър човек, а нов човек с нов ум, ново сърце, нови чувства, ново възприятие. Това е обновеният човек.

Да се обърнеш към Бога, да се изпълниш с Неговото присъствие, да вкусваш от Неговата благодат – това е покаянието. И ето, Той те променя. Ние сами не можем да се променим – ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите.И понякога, колкото и да се опитваме сами да стигнем до промяната, все нещо върви наопаки – причината за това често се оказва скрито в сърцето ни тщеславие. Най-лошото блудство са тщеславието и гордостта. Затова Бог понякога допуска да съгрешим, да се унижим, за да прогледнем за собствения си хал и да осъзнаем, че сме безсилни без Христос в живота си. Тогава оставяме Бог да работи в нас и Неговата благодат да даде плод.

Повечето изповеди на хората разкриват истории, пълни с горчивина, оплаквания, безизходици, неосъществени желания и очаквания, вини. Рядко човек истински се покайва за нещо и когато се изповядва, често го прави с искането да му се разреши някакъв проблем или търси да се разтовари от някакви вини, да изрази свои недоумения и горчивини,  и в крайна сметка да разкаже историята на живота си. Това обаче не е покаяние. Всичко това са „изпаренията“ от нашия егоизъм, проекции на нашето желание да се оправдаем, да получим облекчение или разрешение на някакъв проблем, но не и да намерим Бога. Рядко човек е разтърсен от жаждата за Бога. Покаянието обаче не е решение на нашите проблеми. Много пъти молим Бога за помощ, а Той още повече ни изоставя. Понякога обаче богоизоставеността е по-голямата помощ. Да останем сами, да се озовем в безизходица, за да разтърсим душата си, да започне някакво движение в душата ни, да излезем от нашия измамен уют, в който се чувстваме в безопасност. Затова трябва да помним, че Божията мяра е една, а нашата – друга.

Същността на покаянието е копнежът по Бога. Колкото и да не познаваме Бога, копнежът по Него е заложен в нас, защото нашият произход е от Бога. Ето защо всеки човек носи в себе си нуждата от търсенето на Бога. При някой тази нужда може да се проявява като чувство за празнота, като досада и депресия, като отсъствие на радост и смисъл в живота, при друг – като появата на непреодолими проблеми… Всичко това са състояния, които ни провокират да тръгнем по нашия истински път. Мислим си, че животът ни ще се промени само ако постигнем някое желание или ако се разреши някакъв проблем. Често се случва да постигнем целта си, да осъществим желанието си, и пак да не се чувстваме добре. Проблемът ни се разрешава, но пак не сме добре. Дори и всичко да ни е наред, има едно нещо, което продължава да ни ужасява – смъртта. Тоест в нас тлее една тревога, едно търсене за нещо, което ни превишава. Ние често заравяме тази тревога под купищата занимания и задължения от нашето всекидневие; занимаваме ума си с какво ли не с идеята да се самозабравим. Дори в Църквата често се концентрираме във формалностите, за да забравим най-важното. Постих без олио, правих поклони, причастих се, но не ме е грижа дали имам живо общение с Бога. И така, потъвайки във формалностите, се чувстваме в безопасност. А реалното търсене на Бога е покаянието. Затова в центъра на изповедта трябва да поставяме главния въпрос – как да се съединим с Бога, как да намерим покой? Да се вайкаме за някои грехове не означава, че истински се покайваме. Зад вайкането от греха често се крие егоизмът. Понякога, когато не сме се отнесли добре с наши близки, приятели, колеги или началници, се чувстваме зле не защото сме направили нещо, което съвестта ни не приема и сме похулили и онеправдали Божията икона, какъвто е другият човек, а се притесняваме какво ще си кажат другите са нас. И особено когато сме хора от Църквата, често си казваме: „Какво ще кажат за мен, който съм член на Църквата, пък съм такъв човек?!„. Тревогата за собствения ни имидж поражда вина и води до себезатваряне. Това обаче не е покаяние, а приумица на нашия егоизъм. Покаянието означава силният копнеж за възстановяване на връзката с Бога със съзнанието, че си похулил тази връзка, че си се отнесъл с неблагодарност към Божиите дарове, но искаш тази връзка отново, защото без нея не си жив. Това е процесът на покаяние. Без жаждата и очакването на Бога никоя добродетел няма смисъл. Но ако нашата перспектива е Бог и имаме истинско покаяние, тогава грехът не е смърт. Ако нямаме за основа помненето на Бога, добродетелта не просто не принася полза, а става демонична. Спомнете си тази „подробност“, че сатаната е ангел на светлината, който е паднал от гордост. Затова основата и същността на нашия грях е гордостта. Ако аз имам някаква добродетел и се гордея с нея, за мен тя не е път към Бога, а се превръща в опасност за душата ми…

Всички светии са имали дълбоко покаяние. Православието скандализира с това, че не иска от светеца да бъде безгрешен герой, който е превъзмогнал своята природа. Не. За Църквата светец е този, който е съгрешил, но живее в трайно състояние на покаяние. Това можем да видим и при св. ап. Павел, и при св. ап. Петър… Кого Христос е сложил пръв в рая? Той не е сложил някое добро дете от неделното училище, а един разбойник, който казал: „Съгреших!„. Тук някой би казал – да внимаваме да не би с думите си за истинската добродетел да не отслабваме нашата съвест и да узаконяваме греха? Ако някой търси Бога по автентичен начин, той не влиза в тази рамка. Ако някой влезе в тази рамка, неговият проблем е, че не оценява Бога като съкровище на живота си и това е симптом, че се намира в проблемно състояние.

Някой казва: „Все падам в един и същи грях!“. А какво ни казва за това св. Йоан Златоуст – колкото пъти съгрешим, толкова пъти и да се покаем. Да не слушаме помисъла, който ни нашепва, че това е дързост, именно защото егоизмът означава отчаяние и крайно себеосъждане. По-лесно е да укоряваме себе си, да хленчим и да се вайкаме, отколкото да се вдигнем веднага след като сме съгрешили, да отправим молитва, да потърсим Неговата милост. Ако някой каже: „С какво лице ще отида в храма, аз, който правя такива неща?„, това не е смирение, а егоизъм. Ще отида на църква с другите хора, колкото и да съм окаян, и ще участвам в тайната на Църквата, за да открия себе си пред другите хора.

Човек се опитва да намери успокоение чрез себеосъждането, себебичуването, а не чрез Кръста на нашия Господ и Неговата милост. Така той клевети и похулва Божията любов. Някой е паднал грях, и ако е църковен човек, се чувства неприятно. И какво прави? Започва усилено да се подвизава или се изолира, за да умилостиви Бога, но това не е покаяние, а егоизъм. Изолацията е израз на човека, в когото няма покаяние. Вместо да се изолираш, ще отидеш там, в тялото на Църквата. Да склониш глава, да се смириш и да потърсиш Божията милост. Не ни спасява наказанието, което си налагаме, то е хула срещу Този, Който ни спасява. Всички вече сме изкупени – дългът ни за всеки грях, който сме извършили, е предплатен – с Кръста на нашия Господ. Какъвто и грях да сме направили, който правим или ще направим, вече е изкупен от Христовия кръст. Грехът не се прощава, понеже човекът полага някакво аскетическо усилие. Не. Прошката е Христовият кръст, но коя е моята собствена отговорност? Да повярвам в Кръста на Христос, да повярвам в Неговата милост, в Неговата любов и да потърся тази любов. Тогава с аскетическите усилия, които полагам, нямам за цел да умилостивя Бога, а да се утвърдя в правилния път, който Бог иска, в Неговата воля. А не за да се простят греховете ми, защото те се прощават от милостта на нашия Господ. Полагам аскетични усилия, за да се утвърдя в пътя на добродетелта, на Божията любов… За да се усили Божията благодат в мене, за да укрепне и „възрасне“ Христос в мен и и тогава да вкусвам от неизразимата сладост на живота в Бога…

Превод: Константин Константинов

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...