Прошката

О. Стивън Фрийман

Прошката е една от най-трудните стъпки напред. На психологическо ниво усещането е преди всичко за опасност. Срамът, породен от всяка понесена обида или душевна рана, ни кара да се чувстваме уязвими и нашата инстинктивна реакция е да се защитим. Трябва да разберем, че това не е грях, а вътрешен импулс, който е дар от Бога.

Примерът на Христос, който „лицето Си не скри от поругание и заплюване” (вж. Ис. 50:6), е пример и за това колко трудно може да се окаже да постъпим именно по този начин. В Гетсиманската градина Христос с кървава пот на челото агонизира пред лицето на предстоящото страшно изпитание.

Мисля, че проблемът при прошката се състои на първо място в нашето усилие да избегнем чувството на уязвимост. Има ли начин да простим и да останем в безопасност? Краткият отговор е „не“. Да простиш означава да свалиш щита си и да пристъпиш напред незащитен. Неприятелите ти получават нова възможност да те разпнат. Ученикът не стои над своя учител, щом Той е бил разпнат нищо и никой не може да ти гарантира, че и теб няма да те сполети същото. Прошката не е безопасно нещо.

А ние искаме да сме в безопасност. Когато се убедим, че другият съжалява за това, което ни е причинил, започваме да вярваме, че вече сме в безопасност. Страхуваме се да простим на онези, които не проявяват съжаление, или не са се покаяли за действията си спрямо нас. И е добре да се страхуваме – това е напълно понятна инстинктивна реакция. Но този страх всъщност ни казва какво представлява прошката и какво иска Христос от нас.

„И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.“

(Лук. 6:34-36)

Прошката, която ни повелява Иисус Христос, не се „надява да получи назад“. Тя ни прави уязвими и в никакъв случай не е обещание за добър изход от ситуацията. Даваме я „без да очакваме нещо“. Всъщност какво наистина можем да очакваме, ако простим на „неблагодарните и злите“? Едва ли благодарност, по-вероятно нещо неприятно в замяна.

Прошката в християнския смисъл означава себепринасяне. Тя е доброволен акт на глупост – действаме по начин, който противостои на срама и болката в нас. Проумяна по този начин, прошката е частица от бремето на самия Кръст. От първостепенно значение е осъзнаването, че Христовата прошка е изречена именно от Кръста и това е единственото място, откъдето може да бъде дадена.

Има няколко неща, които трябва да се отбележат относно прошката. Преди всичко това трябва да е действие без принуда – обратното би било пагубно. Бог не ни налага тази жертва, капките кървава пот по челото на Христос свидетелстват Неговото собствено страдание. Никой не би могъл да удостои подобно приношение повече, отколкото Самия Бог. „Заповедта“ за прошка трябва да се разбира като призив за съкровено действие в единение с Христос, Който принесе Себе Си на Кръста, „като презря срама“ (Евр. 12:2).

Светите отци ни учат, че трябва да прощаваме на всички за всичко. Само в това можем да бъдем „като нашия Небесен Отец“. Но не се заблуждавайте – да простиш е плашещо и трудно, без обещание за безопасност или награда.

„Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам.“

(Иоан. 14:21)

Това е Неговото обещание.

Източник: Glory to God for All Things