Пътищата към Бога

Божият зов

Вярата е път, по който Бог и човек вървят един към друг. Първата крачка прави Бог, Който винаги и безусловно вярва в човека. Той дава на човека някакъв знак, някакво предчувствие за Своето присъствие. Човекът сякаш чува тайнствения зов Божи и неговата крачка към Бога е отговор на този зов. Бог зове човека явно или тайно, осезаемо или почти незабележимо. Ала трудно е на човека да повярва в Бога, ако преди това не е усетил призоваването.

Вя­рата е тай­на и тайн­ст­во. Защо един човек откликва на зова, а друг не? Защо един, чувайки словото Божие, е готов да го приеме, а друг си остава глух? Защо един, срещайки Бога на своя път, веднага захвърля всичко и тръгва подир Него, а друг се извръща и отминава? «И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене… И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него. Оттам като отиде по-нататък, видя други двама братя, Якова Зеведеева и брата му Иоана… и ги повика. Те веднага оставиха кораба и баща си и тръгнаха след Него» (Мат. 4:18-22). В какво е тайната на тази готовност на галилейските рибари да захвърлят всичко и да тръгнат подир Христос, Когото са видели за пръв път в живота си? И защо богатият младеж, комуто Хри­стос също каза «ела и върви след Мене», не от­клик­на веднага, ами «си тръгна натъжен» (Мат. 19:21-22)? Дали причината не е в това, че онези бяха бедняци, а този притежаваше «голям имот», онези нямаха нищо освен Бо­га, а този притежаваше «съ­кро­ви­ща на земята»?

Всеки човек си има свои съкровища на земята — било то пари или вещи, добра работа или житейско благо­по­лу­чие. А Гос­под казва: «Бла­жени ни­щите ду­хом, защото тяхно е Цар­ст­вото Не­бес­но» (Мат. 4:3). В древ­ните ръкописи на Евангелие от Лука е речено още по-просто и директно: «Бла­жен­и ни­щите, защото ваше е Цар­ст­вото Бо­жие» (Лука 6:20). Бла­жени усетилите, че нямат нищо в този живот, блажени почувствалите, че никоя земна придобивка не може да им замени Бога. Блажени онези, които отиват и продават цялото си богатство, за да се сдобият с един скъпоценен бисер — вя­рата (Мат. 13:45-46). Бла­жени разбралите, че без Бога те са бедняци, ожаднелите и огладнелите за Него с цялата си душа, разум и воля.

Сло­вото за вярата никога не е било лесно за възприемане. Но в на­ше вре­ме хората са толкова погълнати от проблемите на земното съществуване, че много от тях просто нямат време да чуят това слово и да се замислят за Бога. Понякога религиозността се свежда дотам хората да празнуват Коледа и Великден и да спазват все още някакви ритуали само за да «не се откъснат от корените си», от на­цио­налните тра­ди­ции. Някъде пък религията изведнъж става «мод­на» и човек отива на църква, за да не изостане от съседа. Но глав­ното за мнозина е деловият живот, ра­бо­тата. «Де­ло­вите хора» — това е една особена ге­не­ра­ция на хората от XX век, за които не съществува нищо освен соб­ст­вената им функ­ция в някаква «работа», биз­не­с, който ги по­глъ­ща изцяло и не им оставя никакъв отдушник или пауза, за да могат да чуят гласа на Бо­га.

И все пак, колкото и да е па­ра­док­сал­но, сре­д шу­ма и врявата на случките, събитията, впечатленията хората чуват в сърцето си тайнствения Божи зов. Този зов може би винаги се отъждествява от тях с идеята за Божеството и субективно нерядко се възприема просто като някаква незадоволеност, вътрешно безпокойство, търсене. И едва след години човек осъзнава, че целият му предишен живот е бил толкова непълноценен и сакат тъкмо защото в него не е присъствал Бог, без Когото няма и не може да има битийна пълнота. «Ти си ни създал за Се­бе Си — казва бл. Ав­гу­стин — и се измъчва нашето сърце, докато не се успокои в Теб».¹

Бо­жият зов може да се оприличи на стрела, с която Бог като опитен ловец ранява душата на човека. Кървящата и незарастваща рана кара душата да забрави всичко друго и да търси лекар. Душата на онзи, което е усетил зова, бива обзета от силен копнеж за Бога. «И по­мислите на тази душа — пи­ше преп. Ма­ка­рий Еги­пет­ски — пламтят с духовна любов и неудържим копнеж към все по-славни и светли хубости на духа, горят от неудържима обич към небесния Жених и… копнеят страстно за най-възвишеното и най-великото, което вече не може да се изкаже с думи, нито да се познае с човешки разум… Ч­рез големи трудове, уси­лия, дъл­го под­виж­ни­че­ст­во и съ­вър­шена бор­ба… тези души са винаги пленени от небесните духовни тайнства и увлечени от разнообразието на Божията красота, търсейки с голяма жажда все по-доброто и по-великото. Защото в божествения Дух се съдържа разнообразна и неизчерпаема, неизречена и немислима красота, която се разкрива на достойните души за радост и наслада, живот и утеха, тъй щото чистата душа, копнееща всекичасно с безмерна и пламена любов за небесния Жених, да не се оглежда никога вече към земното, но да бъде всецяло обзета от копнеж по Него».²

Многообразието на пътищата

Хората идват при Бога по различен начин. Понякога срещата с Бога бива внезапна и неочаквана, понякога тя е подготвена от дълъг път на търсения, съмнения, разочарования. В едни случаи Бог «на­сти­га» чо­ве­ка, сварвайки го неподготвен, в други чо­векът сам намира Бо­га, сам се обръща към Него. Това об­ръ­ща­не мо­же да се случи рано или късно, в дет­ст­вото или младостта, в зре­лите години или старостта. И няма двама хора, които да са дошли при Бога по еднакъв начин. И няма такъв утъпкан друм, който някой да може да измине вместо друг. Тук всеки си проправя сам пътя, всеки трябва да измине целия път сам и да намери своя личен Бог, Комуто да каже: «Бо­же, Ти си моят Бог!» (Пс. 62:2). Бог е един и същ за всички хора, но Той трябва да бъде открит от мен и да стане мой.

Един от при­ме­рите за внезапен обрат е апо­стол Па­вел. Преди да стане апостол, той бил пра­во­вере­н юдеин и мразел християнството като пакостна и опасна секта: «ди­шайки заплахи и убий­ст­ва», той отивал в Да­маск, канейки се да стори много злини на Църк­вата. И ко­гато вече наближавал града, «изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш? А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш» (Де­ян. 9:1-5). Ос­ле­пен от божествената светлина, Савел изгубил зрение — три дни не виждал, не ял и не пил нищо. А след това се покръстил, про­зрял и станал апо­сто­л Хри­стов — станал онзи, комуто било съдено «повече от всички» да се по­тру­ди за про­по­ве­дта на Еван­ге­лието (1 Кор. 15:10). И веднага след кръщението си тръгнал да проповядва онзи Христос, Който се разкрил лично на него, Който станал негов Бо­г.

А ето един пример с наш съвременник — Сурожкия ми­тро­по­лит Ан­то­ний. През детските си години той бил невярващ. Онова, което бил чувал за Христос, не предизвиквало у него никакви симпатии към християнството. Веднъж, възмутен от проповедта на един свещеник, той решил да провери дали наистина християнството е толкова непривлекателно, както го изобразяват в сладникавите разкази. Той взел Новия Завет, избрал от четирите Евангелия най-краткото, за да не губи много време, и започнал да чете. «Докато четях Евангелието от Марк — разказва самият той, — ме­ж­ду пър­вата глава и началото на третата аз изведнъж усетих, че от другата страна на масата, на която седях, Някой стои невидимо, но абсолютно осезаемо. Когато вдигнах очи, аз нищо не видях, нищо не чух, никакви сетивни усещания не получих, и все пак имах аб­со­лют­ната уве­рен­ост, че от другата страна на масата стои Ии­сус Хри­стос… От този момент в мен започна да се извършва цялостен поврат… Аз усетих, че не мога да имам никаква друга задача в живота освен да споделям с другите онази преобразяваща живота радост, която ми се откри в познаването на Бога и Христос. И то­гава, докато бях още тинейджър, навреме и не навреме, зад училищния чин, в метрото, в детските лагери аз започнах да говоря за Христос, както Той се беше открил на мен: като живот, като радост, като смисъл, като нещо толкова ново, че то обновяваше всичко… Бих могъл да кажа заедно с апостол Павел: «Го­рко ми, ако не бла­го­ве­стя» (1 Кор. 9:16). Го­рко ми, защото да не споделям това чудо би било престъпление срещу Бога, Който извърши с мен това чу­до, и срещу хората, които жа­дуват по цялата земя живо слово за Бо­га, за чо­ве­ка, за живота…»³

Не толкова внезапен, но не по-малко неочакван бил повратът към религията на френския яхтсмен Бер­на­р Моа­те­сие. Бидейки участник в кръгосветска надпревара с яхти, чийто победител щял да получи парична премия и световна слава, той уверено се движел към финала и имал всички шансове да разчита на победа — вече му подготвяли тържествено посрещане в Англия. Неочаквано за всички той променил маршрута и насочил яхтата си към бреговете на Полинезия… Едва след няколко месеца хората успели да разберат защо Бернар е излязъл от играта. Намирайки се дълго време насаме с океана и небето, той все повече се замислял за смисъла на живота и все по-малко привлекателна му се струвала целта, към която се стремял — парите, успехът, славата. В океа­на той усетил ди­ха­нието на веч­но­стта, по­чув­ст­вал при­съ­ст­вието на Бо­га и вече не искал да се завръща към обичайната светска суета.

Разбира се, повратът към Бо­га далеч не винаги е внезапен и неочакван: по-често човекът дълго търси, преди да намери. Блаженият Ав­гу­стин трябвало да мине през много заблуди и изпитания, за прочете множество философски и богословски книги, преди да разбере на трийсет и три години, че не може да живее без Бога. В на­ше вре­ме ня­кои започват да търсят абстрактната и отвлечената «ис­ти­на» ч­рез кни­гите, а стигат до откровението на Бо­га Лич­но­ст. Понякога хората стигат до християнството по заобиколен път — ч­рез източните религии и култове, будизма, йогата. Други идват при Бо­га, минавайки през някоя катастрофа: загуба на близък човек, скръб, болест, сгромолясване на надеждите. В не­щастието си човекът усеща своята нищета, разбира, че е загубил всичко и не притежава нищо освен Бо­га. То­гава той може да призове Бога de profundis — из дълбините (Пс. 129:1), от бездната на мъката и отчатанието.

Повратът към Бога може да се случи благодарение на среща с някой истински вярващ — све­щени­к, бла­го­чес­ти­в ми­ря­нин. Хри­стос ка­зва: «Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец» (Мат. 5:16). Ако християните сияеха с божествена светлина, ако в очите им се отразяваше божествената любов, то това би било най-доброто свидетелство за Бога и доказателство за Неговото съществуване. Един младеж решил да посвети живота си на Бога след като видял свещеник, който пред очите му се преобразил като Христос на Тавор и просиял с небесна светлина…

Има и един на пръв поглед най-естествен път към Бога: детето се ражда в религиозно семейство и пораства като вярващ. И все пак вярата, дори наследена от предците, трябва да бъде осмислена и изстрадана от самия човек, трябва да стане част от неговия собствен опит. Из­вест­ни са случаи, когато от религиозни или дори свещенически семейства са излизали атеисти: дос­та­тъч­но е да си спом­ним Чер­ни­шев­ски и Доб­ро­лю­бо­в, ко­ито про­излезли от свещеническото съсловие, но скъсали с вярата на своите деди… Човек не се ражда вярващ. Вя­рата се дава, но тя се дава благодарение на усилията и подвига на онзи, който я търси.

Философията търси Създателя на вселената

Откак човекът живее на земята, винаги му е бил присъщ стремежът да намери истината, да осмисли своето битие. В стара Гърция философите се занимавали с изследване на мирозданието и неговите закони, а също и на човека и на закономерностите на неговото мислене, надявайки се оттам да добият знание за първопричините на всички неща. Философите не само се отдавали на разсъждения и логика, те изучавали също и астрономия и физика, математика и геометрия, музика и поезия. Разностранните познания се съчетавали с аскетичен живот и молитва, без които не можеш да стигнеш до пречистване на ума, душата и тялото — до ка­тарзи­с.

Изу­чавайки видимия свят, философите стигнали до извода, че във Вселената няма нищо случайно, че всеки детайл си е на мястото и изпълнява някаква функция, подчинявайки се на строги закони: пла­не­тите никога не се отклоняват от своите орбити и спътниците не напускат своите планети. Всичко в света е толкова хармонично и целесъобразно, че древните хора го нарекли «кос­мо­с», т. е. кра­со­та, ред, хармония, в про­ти­во­по­лож­ност на «хао­са» — безредието, дисхар­мо­нията. Кос­мосът бил за тях един огромен механизъм, в който действа единен ненарушим ритъм, необъркващ се никога пулс. Ала всеки механизъм трябва да е създаден от някого, все­ки ча­совник трябва да бъде конструиран и навит. Тъй философите стигнали по диалектичен път до идеята за един Уст­рои­те­л на Все­лената. Пла­тон Го наричал Твор­ец, Оте­ц, Бо­г и Де­ми­ур­г — по­след­ният тер­мин означавава «Майс­то­р». «Всичко възникнало се нуждае от някаква причина за появата си — пи­ше Пла­тон. — Разбира се, не е лесно да открием Създателя и Оте­ца на тази Все­лена, а дори и да Го открием, не можем да разказваме за Него на всички… Кос­мосът е пре­кра­сен и неговият Де­ми­ург е добър… Кос­мосът е най-прекрасното от всички неща, а Де­ми­ургът е най-добрата от всички причини… Би­дейки благ, Той се погрижил за всички видими неща, които пребъдвали преди това не в покой, а в нестройно и безредно движение; Той ги вкарал от безредие в ред».⁴

Пла­тон живял в страна, в която господствал тотален политеизъм: хората обожествявали стихиите и силите на природата и се кланяли на тях. Формално философията не отхвърляла боговете, но признавала един висш Разум над тях. В космологията на Платон боговете имат функции, подобни на функциите на ангелите в монотеистичните религии: Демиургът ги е създал и властва над тях, а те служат на Неговата воля. Когато пожелава да създаде хората, Творецът се обръща към тях: «Бо­гове на боговете! Аз съм вашият Де­ми­ург и Отецът на всички неща, а възникналото от Мен ще пребъде неразрушимо, защото такава е Моята воля».⁵ След това Той им дава първичната материя и им нарежда да създадат от нея хора… Фак­ти­че­ски ан­тич­ната фи­ло­со­фия в ли­цето на най-добрите си представители се доближавала до истината за единия Бог.

Фи­ло­со­фите говорели също тъй и за Ло­го­с (гр. logos означавава «сло­во», «ра­зум», «мисъл», «за­кон»), който пър­во­на­чал­но се възприемал като някакъв вечен и всеобщ закон, на чиято основа е устроен целият свят. И все пак Логосът не е само абстрактна и отвлечена идея: той е и божествена съзидателна сила, посредник между Бога и сътворения свят. Тъй учел Фи­лон Алек­сан­д­рий­ски и не­оп­ла­то­ниците. При Плоти­н, пред­ста­ви­те­л на шко­лата на не­оп­ла­то­ниците, философията почти се превръща в религия — той подчертава трансцендентността, безпределността, неограничеността и непознаваемостта на Божеството: ни­ка­кви оп­ре­де­ле­ния не мо­гат да Го изчерпят, никакви свойства не могат да Му се припишат. Би­дейки битийна пъл­но­та, Едното (тъй Плотин нарича Бо­га) по­ра­ж­да всички други видове битие, първи от които е Умът, а втори — Световната Ду­ша; отвъд пределите на Световната Душа се намира материалният свят, т. е. Вселената, на която Душата вдъхва живот. По този начин светът е сякаш едно отражение на божествената реалност и носи белезите на красота и съвършенство. Едното, Умът и Душата заедно съставляват божествена Триада (Трои­ца). Ч­рез пречистването-катарзис чо­векът може да се извиси до съзерцание на Бо­га, и все пак Бог пак си остава непостижим и непристъпен, остава си тайна.

Ан­тич­ната фи­ло­со­фия се доближава по пътя на диалектиката плътно до истините, които ще бъдат окончателно разкрити от християнството — за единия Бог, Създател на света, за божествения Ло­го­с — Си­на, за Светата Трои­ца. Неслу­чай­но ранно­хри­стиян­ските автори наричали философията «хри­сти­ян­ст­во преди Христос». «Макар елинската философия да не съдържа истината в цялото ѝ величие… тя все пак проправя път към Христос», казвал Кли­мент Алек­сан­д­рий­ски.⁶  Мно­зина от­ци и учители на Църк­вата стигнали до християнството чрез изучаване на философията или най-малкото се отнасяли с голямо ува­же­ни­е към нея: свещеномъченик Ю­стин Фи­ло­соф, Кли­мент Александрийски, бл. Ав­гу­стин, св. Гри­го­рий Нис­ийски, св. Гри­го­рий Бо­го­слов. В при­тво­ра на древнохристиянските храмове заедно с мъчениците и светиите били изобразявани Со­крат, Пла­тон и Ари­сто­тел като пред­те­чи и пред­въз­ве­стители на ис­ти­ната…

Богооткровената религия

Повечето народи, обитавали дохристиянския свят, пребъдвали в мрака на многобожието. Дори и да се намирали отделни светли умове, по­доб­ни на гръцките философи, способни да се изтръгнат от плена на политеизма, техните прозрения за единия Бог си оставали най-често догадки на спекулиращия разум и Богът Творец изглеждал далечен и абстрактен. Някои дори смятали, че Бог само е устроил Вселената, само е задвижил, тъй да се каже, механизма, и повече не се меси в хорските работи, предоставяйки всичко на волята на съдбата.

Имало обаче един избран народ, комуто Бог доверил съкровеното знание за Себе Си, за сътворението на света, за смисъла на битието. Древните евреи познавали Бога не от книги и не от разсъждения на мъдреци, а от собствен многовековен опит. Те съставили една велика Книга — Биб­лията, която не била измислена от хора, а дадена свише чрез непосредствено откровение от Бога. Ной, Ав­ра­ам, Иса­ак, Я­ков, Мои­сей, Илия, мнозина  пра­вед­ници и про­роци не про­сто раз­миш­лява­ли за Бога, не просто Му се молели — те Го виждали с очите си, беседвали очи в очи с Него. «…И Господ се яви на Аврама и му рече: Аз съм Бог Всемогъщий, ходи пред Мене и бъди непорочен; и ще сключа Моя завет между Мене и тебе… Тогава Аврам падна ничком, а Бог продължаваше да говори с него и рече: Аз съм — и ето заветът Ми с тебе: ти ще бъдеш баща на много народи… за да бъда Бог на тебе и на твоите потомци след тебе» (Бит. 17:1-4,7). Ев­реите наричали Бога «Бо­г на бащите ни», т. е. Бо­г на предците, и пазели свято завета, даден на техните бащи.

Всички от­кро­ве­ния на Бо­га в Стария За­ве­т имат личностен характер. Бог се разкрива на човека не като абстрактна сила, а като живо Съ­ще­ст­во — го­во­рещо, чуващо, виждащо, мисълещо, помагащо. «И рече Гос­под на Мои­сея: ето, Аз ще дойда при теб в гъст облак, за да чуе народът как ще говоря с теб и да ти повярва завинаги… На тре­тия ден, при на­стъпването на утрото, имаше гръмотевици и мълнии и гъст облак над планината, и тръбен звук твърде силен; и затрепери целият народ… А планината Синай цялата димеше, защото Господ бе слязъл върху нея в огън; и дим се дигаше от нея като от пещ, и цялата планина силно се тресеше; и тръбният звук ставаше все по-силен… Мои­сей говореше, а Бог му отвръщаше с глас… И рече Бог (на Моисей) всички тези слова, казвайки: Аз съм Гос­под, Бог твой… да нямаш други богове пред лицето Ми… И стоеше (целият) на­род отдалеч, а Мои­сей влезе в мрака, дето е Бог» (Изх. 19:9, 16, 18-19; 20:1-3, 21). Мракът и об­ла­кът в този случай означавават тайната: макар Бог да се явява на човека, Той все пак си остава тайнствен и непостижим. Ни­кой човек не трябвало да се доближава до Синай, «за да не ум­ре» (Изх. 20:19), защото «чо­век не мо­же да види Бога и да остане жив» (Изх. 33:20). Това означава, че, макар Мои­сей и да е ви­дял Бо­га, същността Му остава недостъпна за човешкото разбиране.

В живота на израилския народ Бог взема живо и дейно участие. Когато Моисей извежда народа от Египет в Обетованата земя, Сам Бог в огнен стълб крачи пред народа. Бог пребъдва сред хората, общува с тях, живее в дома, който те изграждат за Него. Когато цар Соломон завършва строителството на храма, той призовава Бога и Го моли да живее в него. «…Об­ла­к изпълни дома Гос­по­ден; и свещениците не можеха да вършат служението си поради облака, защото славата Господня изпълни храма Гос­по­ден. То­гава Соломон рече: Гос­под е казал, че Той благоволи да обитава в мъгла; Аз построих храма като Твое жилище… Наистина, Бог ли ще живее на земята? Не­бето и не­бето на не­бесата не Те побират, та камо ли този храм, който Аз построих… Но чуй молитвата на Твоя раб и неговото про­ше­ние… Да бъ­дат очите Ти насочени към този храм ден и нощ, към това място, за което си казал: “Моето име ще бъде там”… при вся­ка мо­лит­ва, при вся­ко про­ше­ние от който и да е човек в твоя народ Израилев, когато те усетят бедствие в своето сърце и прострат ръцете си към този храм, чуй от небето, от мястото на Твоето обиталище, и ги помилуй» (3 Цар. 8:10-13, 27-29, 38-39). И Бог, Ко­йто обитава в мъгла, сиреч в тайна, Който не може да бъде побран от небето и земята, т. е. от видимия и невидимия свят, слиза при хората и жи­вее там, където те искат Той да живее, където те са Му отредили мя­сто.

Това е най-поразителното в богооткровената религия: Бог си остава скрит под булото на тайната, остава неведом и заедно с това е толкова близък до хората, че те могат да Го наричат «нашият Бог» и «моят Бог». И тъкмо в това е пропастта, която ляга между Божието откровение и всички достижения на човешката мисъл: Богът на фи­ло­со­фите си остава абстрактен и мъртъв, докато Богът на откровението е жив, близък и личностен. И единият, и другият път водят до разбиране на това, че Бог е не­по­сти­жим, че Той е тайна, но фи­ло­со­фията оставя човека в подножието на планината и не му позволява по-нататъшно изкачване, докато религията го води към върха, където Бог жи­вее в мра­ка, тя го въвежда във вътрешността на об­ла­ка, т. е. отвъд всички думи и разсъдъчни умозаключения отбулва пред него тайната на Бо­га…

*   *   *

Вижте каква тай­на: има ду­ши, кои­то са по­зна­ли Гос­по­да; има ду­ши, кои­то не са Го по­зна­ли, но вярват; а има и такива, които не само не са познали, но и не вярват… Не­ве­рието идва от гордостта. Гор­де­ли­вият човек иска да познае със своя ум и знание всичко, но той не успява да познае Бога, защото Бог се открива само на смирените души… И на не­бето, и на земята Гос­под се познава само чрез Светия Дух… И душата на езичниците е усещала, че има Бог, макар те да не знаели как да почитат истиния Бог. Но Светият Дух нау­чил светите про­роци, подир тях апо­сто­лите, а подир тях и светите отци и епископи наши и тъй вярата стигнала и до нас… О, хора, тво­ре­ния Бо­жи, по­знай­те Творе­ца. Той ви обича. По­знай­те Христовата лю­бов и жи­вей­те в мир… Об­ърнете се към Него, всички земни народи, и отправете молитвите си към Бога; и мо­лит­вата на цялата земя ще се издигне към небето като тих облак, озарен от слънцето… По­знай­те, на­ро­ди, че сме създадени за слава Божия на небето и не се привързвайте към земята, защото Бог е нашият Отец и ни обича като Свои скъпи деца.

Преп. Си­лу­ан Атон­ски

 

Фи­ло­со­фията… е очевиден и въплътен отпечатък на истинското учение, дар, изпратен на елините от Бога. И тя не ни откъсва от вярата… напротив, ние се ограждаме с философията като с някакъв як стожер, откривайки в нея съюзник, заедно с когото ние обосноваваме нашата вяра… Преди идването на  Гос­по­да фи­ло­со­фията бе необходима на елините като средство за достигане на известен вид праведност… Тя бе за елините също такъв ръководител, какъвто бе Законът за евреите, и ги водеше като деца при Христос (Гал. 3:23-24)… Няма съмнение, че пътят към Истината е един, но в нея се вливат ручеи — ед­ни от едната, други от другата страна, съединявайки се в ложето ѝ в една река, която вече тече към вечността.

Кли­мент Алек­сан­д­рий­ски

 

Чете­нето на книгите на платониците ме подбуди да търся безтелесната истина: аз видях «не­ви­ди­мото, разбрано чрез тво­ре­нието», и, отблъснат назад, усетих, че поради тъмнината на душата ми съзерцанието е невъзможно за мен. Аз бях сигурен, че Ти съществуваш, че Ти си безкраен, но не и разпръснат в пространството… И тъй, аз се захванах с жадност за почтените книги, продиктувани от Твоя Дух и преди всичко за посланията на апостол Павел… Започнах да чета и разбрах, че всичко истинско, прочетено от мен в книгите на философите, се казва и в Твоето Писание… (Но в кни­гите на фи­ло­со­фите) го нямаше онова бла­го­чес­тие, онези сълзи на изповеданието… онова «сър­це съ­кру­шено и сми­рено» (Пс. 50:19), нямаше нито дума за спасението на народа, за «г­ра­да, ук­расен като невеста»  (Откр. 21:2), за «за­ло­га на Све­тия Ду­х» (2 Кор. 1:22), за Ча­шата, която ни е изкупила. Ни­кой там не възпява: «нима не на Бо­га е по­ко­ре­на моята ду­ша? От Не­го е моето спа­се­ние…» (Пс. 61:2). Ни­кой няма да чуе там призива: «Елате при Мен, страдащи». Те (фи­ло­со­фите) пре­зри­тел­но ще се извърнат от Онзи, Което е «кро­тък и сми­рен по сър­це» (Мат. 11:25-28).

Бл. Ав­гу­стин

 

 …Всичко съдейства за благото на онези, които обичат Бога и са призвани по Негова воля. Защото които Той е предузнал, тях е и предопределил (да бъдат) по­доб­ни на образа на Неговия Син… а които е пре­до­пре­де­лил, тях е и при­зовал, а които е при­зовал, тях е и оп­рав­дал, а които е оп­рав­дал, тях е и про­сла­вил. Е, какво да кажем за това? Ако Бог е за нас, то кой е про­тив нас?

Апостол Павел 

 

Вя­рата в Христа е но­в рай. Затова Бог е предузнал преди създание-мира всички, които са повярвали и трябва да повярват в Него, които Той е призовал и няма да престане (да при­зовава) до свършека на света, които е прославил и ще прослави, които е оправдал и ще оправдае, явно показвайки ги подобни на образа на славата на Своя Син чрез светото Кръщение и благодатта на Светия Дух, правейки ги тайнствено синове Божии и възстановявайки ги от стари в нови, от смъртни в безсмъртни…

Преп. Си­ме­он Но­ви Бо­го­слов

 

Бележки

¹ Ав­гу­стин. Из­по­вед 1, 1.

² Ма­ка­рий Еги­пет­ский. Но­вые ду­хов­ные бе­се­ды. М., 1990. С. 49-50.

³ Митрополит Сурожский Ан­то­ний. Бе­се­ды о ве­ре и Церкви. М., 1991. Сс. 3 от об­лож­ката и 308-309.

⁴ Пла­тон. Ти­мей 28с-30b.

⁵ Пла­тон. Ти­мей 41а.

⁶ Кли­мент Алек­сан­д­рий­ски. Стро­ма­ти 1, 1-1, 5.

Из книгата „Таинство веры“. Москва, 2006 г.

Превод: Андрей Романов