Слово за Задушница
Благочестиви християни, отци и братя, днешният ден е чудесен повод да поговорим за душата. Та нали това означава и думата “Задушница” – ден, отреден за душата, спомен за нашите – напуснали този свят близки, защото именно в това е смисълът на днешните служби. Инак Задушница би ни задушила както с неотменността на смъртта, така и с нашата безпомощност пред тази неотменност.
Само че душата е безсмъртна и нашето последно “сбогом” е винаги предпоследно. Изричайки тази дума, ние признаваме, че “сбогом” означава не раздяла, а пожелание за добър и благодатен път; благословение за едно божествено – в най-буквалния смисъл на думата – пътешествие, защото душата тръгва в своето далечно и славно пътуване към Бога и ние, с думата “сбогом”, не можем да не ù пожелаем, Онзи, Който е Път, Истина и Живот, да бъде неин спътник. От което, с необходимост следва, че щом душата пътува, тя не може да не е жива…
Ще попитате: “Каква е тя и как изглежда?” Трудно ми е да опиша една безплътна и неописуема природа, но представете си празен съд, в който някога е имало превъзходен парфюм. Вдъхваме полъх от вече изчезнало благовоние, но въпреки това, дори и чрез отсъствието си, то ни разкрива божествената есенция на духа. Наш и Божий едновременно. Мисля, че това е искал да каже цар Соломон в “Песен на песните”, когато чрез устата на влюбения, описва възлюбената като “разлято миро”. Излишно е да припомням думите на св. Григорий Нисийски [1]: “…не говоря за Соломон от Вирсавия, който принесе на планината жертви и се оскверни с блудници. Не! За друг Соломон е речта ми, за онзи, който е роден по плът от семето на Давид и чието име е мир, за истинския цар на Израил говоря, за строителя на Божия храм, за Онзи, чието знание е безгранично и чието съществуване е мъдрост и истина”.
Видно от тези думи на светеца е, че ако Бог е любещият, то душата человеческа е любимата. Затова в божествената “Песен на песните” възлюбената, или душата, казва за себе си: “Аз съм цветето на равнината, аз съм лилията на долините”. И това е – продължава чудното си тълкувание св. Григорий, защото равнината е образ на човешката природа. Нарича я още долина, заради гледната точка от небесното устроение, но и за да покаже, че нищо не пречи в тази долина да се отгледа едно прекрасно цвете. Сравнява го с лилия, защото нейният стрък, подобно на тръстика, си проправя път нагоре и достигайки върха си, тогава разлиства цвят, на немалко разстояние от земята; за да може тази красота да остане чиста на високото, незамърсена от съприкосновението си с калта. Затова и душата человеческа в този живот е като лилия, посред трънака, сестрица-невеста, както я нарича Възлюбеният. За да покаже, че тя е и тук, в плът, на земята, но и високо в небето, при своя Жених, Писанието я сравнява с гълъбица. Душата е тук и я няма. Затова, освен гълъбица, тя е и “кобилка във фараоновата колесница” [2], и “шатри кидарски”, и “соломонови завеси” [3]. С две думи – тя е всичко онова, което не може да бъде, с една дума – тя е тайна; явена от Бога тайна. Затова и хорът в първа песен ù казва: “Ако не знаеш това, о най-хубава между жените, то върви си подир овцете и паси яретата си покрай планинските шатри”.
Мисля, че това е част от смисъла на днешния ден. Да припомним на живите и на мъртвите какво е душата, а после с молитва, доколкото и както можем, да отворим скални проломи и каменни заслони [4], за да може тази чудна гълъбица – душата человеческа, да излети високо в небето.
Бележки
1. В четвърта реч от коментара на “Песен на песните”.
2. Песен на песните 1:8.
3. Песен на песните 1:4.
4. Песен на песните 2:14.
