Страшният съд

А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен. (Мат. 25:31-46)

Когато говорим за Страшния съд, знаем, че при Второто Си пришествие Христос ще е Онзи, Чиято божествена същност вече не можем да поставим под съмнение. Защото Той идва в славата Си, а не в образа на раб, дошъл без дори да знаем. При Първото Си пришествие Той не ни налага Истината, а я предлага. Ако искаме, Го приемаме. Който иска – да ме последва, гласят Господните думи. Разбира се, който иска, ще се отрече от себе си и ще вземе кръста си. Човекът по принцип иска да избегне кръста, да натовари някой друг с него… Все ни се иска някой друг да плаща цената, която ние дължим…

„Да вземеш кръста си” означава да си готов да разпнеш собствения си нарцисизъм и да заявиш: „Аз съм егоистът, аз съм виновният!“. Можем да бъде сигурни обаче, че през кръста ще минем така или иначе, разликата е в това кой ще ни разпне. Ако си готов да вземеш кръста си, да признаеш пред себе си и пред другите егоизма си, ти променяш духовното си състояние, придобиваш Божията благодат. Ако кажеш: не съм аз, другият е егоист, тогава създаваш предпоставки той да те разпне на кръст. Няма да се отървем от кръста в този живот! Светите отци казват, че двамата разбойници от двете страни на Христовия кръст са образ на цялото човечество – накрая ще се окажем или отдясно, или отляво.

Великата благодат идва чрез покаянието, а не чрез заявяването на претенции. Покайващият се човек носи в себе си изключителна любов и смирение, но той е и обичан от всички, а преди всичко Бог го обича и лека полека му дава много дарове и му поверява много отговорности.

При Второто пришествие ще ни бъде потърсена отговорност – защото сме разумни същества, защото сме Божи образ. Това е Съдът. Каква отговорност е поел всеки един от нас. Поел ли е реално своя кръст, защото поемането или непоемането на кръста има последици. Когато поемам кръста на покаянието, тогава се научавам да обичам другия. Който няма покаяние, няма любов.

***

Дори и невярващият може да се впечатли от това какво познание за душата се съдържа в Евангелието. Казвам ви го като човек с академични познания в областта на психологията. Във факултета, в който преподавам, водя курсове по психоанализа. И ви казвам искрено, че много пъти в тези курсове съвсем естествено стигаме до Евангелието. Светият старец Порфирий казваше това на нас, които следвахме психология: „Ще видите, един ден ще открият тези неща, които са казани в Евангелието, по други пътища и тогава ще ги повярват!“.

Пример за това е обяснението на нарцисизма от известни психиатри. Един от белезите на нарцистичното лично разстройство според специалистите по психология е липсата на емпатия. Превръщам другия в обект, не го слушам, не го гледам, реално съм сам и имам нужда от другия дотолкова, доколкото да се облягам на него, но без да ме интересуват неговите нужди. Има нарцистични мъже, които използват жената до себе си по този начин – искат да е хубава, да притежава други впечатляващи качества, но не й отдават реално значение като на личност. Нарцистичният мъж има нужда от нея, за да бъде той онзи важен човек в собствените си очи или в очите на света. Това е драмата на нарцистичния човек. Драма, защото другият до него не е безгласен, той е личност със своите нужди и проблеми, и рано или късно – било чрез ропот и кавги, или ясно, с пълен глас ще заяви: „И аз съм тук! И аз съществувам!“. Отношенията на нарцистичния човек с неговите деца също са проблемни. Разбира се, в даден момент децата му ще го разпнат, изключено е да не стане така, когато влязат в пубертета. Ще дойде ден, когато ще му кажат: „Никога не ми отдаде значение!“ И тогава нарцистичният човек ще се изненада – та той винаги е бил доволен от децата си, били са добри ученици, не са му „създавали грижи“, бил е доволен от тях. Другите обаче дали са доволни от теб – това е главният въпрос!

И тук се изкушавам да ви кажа няколко думи за митаря и фарисея – евангелска история, която ни говори именно за такъв нарцистичен човек. Какъв е фарисеят? (Защо всички плюем по негов адрес? Тоест себе си плюем.) Той бил нарцис, който превръща и Бога в обект. „Благодаря Ти, Боже, че съм съвършен! Благодаря Ти, че съм изключителен! Не съм като този безумен, този глупак и митар тук! Колко прекрасно“! Ето как тук Бог се явява обект на неговия нарцисизъм. Фарисеят в онзи момент не пита: „Боже мой, ако съществуваш, със сигурност си нещо много по-съвършено от мене, как виждаш моето състояние? Аз мисля, че съм направил нещо добро, но дали наистина е така?“ – това би казал, ако търсеше общение с Бога като с Личност.

Разликата между митаря и фарисея е, че единият вижда, тоест има съзнание за Бога, а другият – не. Ако фарисеят имаше съзнание за Бога, щеше да казва: „Моята правда, Господи е като просешка дрипа пред Твоята правда! И ако не ми беше помогнал в това, и ако не ме беше просветлил в онова, и ако не беше изпратил помощ, какъв щях да бъда сега?“. Човешката правда е правда винаги в границите на нарцисизма. Това е правдата на политиците, но не само на тях, а и на мнозина от нас.

Фарисеят вижда един хълм, облян в светлината на бляскава слава, на чийто връх стои самият той. Затова , когато идва часът на Христос, именно фарисеят ще Го разпне. На фарисея не му харесва да слуша Господните думи, изцяло различни от етоса, на който той е построил битието си. Думи като тези: „Блажени бедните духом… Блажени кротките… Блажени гладните и жадните за правда… Блажени милостивите…“. Какви са тези неща? Това е ново учение! Да Го премахнем тогава!

Изключително важно е да мислим за тези истории от Евангелието като за валидни за нашия живот днес, а не като думи, изречени и останали в миналото. Евангелието е вдъхновено от Светия Дух, това означава, че то е настояще; нищо драстично не се е променило от новозаветното време насам по отношение на човека, защото дълбинните пластове на човешката природа си остават същите, както казва Тукидид.

***

Основният грях на всички „кози” е именно нарцисизмът; и това се доказва непосредствено от следващите думи на Христос, които са странни за всички нас, благочестивите. Защото, както казва един отец на Църквата, бихме очаквали Христос да ни попита неща, които са по-близо до онова, в което ние си мислим, че се изразява християнската идентичност. Бихме очаквали да ни пита: казваше ли си Господнята молитва всеки ден? А Акатиста към Света Богородица? На църква ходи ли? Той обаче няма да пита нищо от това. Светият Дух се интересува от плода на вярата, както казва св. Максим Изповедник – за всяко нещо, извършено от нас, Бог гледа вътрешния мотив, поради който го правим. Имаш Бога пред себе си, а не някой човечец, който можеш да излъжеш да гласува за теб – за да изпиташ задоволството, че за малко си капитан на Титаник, който потъва? Но във всеки случай капитан! Не, не е такъв случаят, защото имаш не друг, а Самият Бог пред себе си. Затова не можеш да си кажеш – аз едно говоря, друго правя и никой не ме вижда!

Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.

Този текст ни говори за великата тайна на Боговъплъщението – Бог, ставайки Човек, снизхожда, влиза в човешкото затруднение и се отъждествява най-вече със страдащите. Защо със страдащите? Както казва светият старец Паисий, страдащите са любимите деца на Бога – защото са отхвърлени от системата. Защото са тези, които ние отхвърляме. И почти винаги зад тези отхвърляния стои и социална неправда, и духовна, и дори биологична неправда. „Кой е съгрешил – този или неговите родители, за да се роди сляп?“, спомняте ли си този въпрос от Евангелието?! Нашият свят създава страдащи хора, на всички равнища. Колко хора страдат от неправилно хранене или от преяждане? Колко хора страдат от психосоматични болести, понеже някои друг буквално ги съсипва? Колко хора страдат от условията на живот, в които живеят? Колко хора страдат от наследствени болести, отново без да са отговорни за това? И колко страдат от болести, заради които самите те са отговорни? Христос се отъждествява с нуждаещите се именно защото този свят е несправедлив. Много несправедлив. А ние сме призвани да търсим неправдата и да я поправяме. Тя не е нещо, на което можем да махнем пренебрежително ръка и да обърнем гръб, да зарежем и да си тръгнем по пътя.

Човекът все се опитва да избегне кръста, но не може. Хитлер, който разпна цялото човечество за известен период от време, накрая самият бе разпнат, страната му бе разпната, защото съществува духовен закон. Историята е духовен закон. Бог не оставя напълно развоя на историята в случайни ръце, последната дума е Негова и ще видите какво ще се случи с онези, които са станали източници и съучастници на мракобесието в историята. Те ще се окажат в голямо затруднение – защото Бог гледа и се отъждествява с онеправданите.

Днешната система, по която е устроен съвременният свят, ни казва, че страдащите страдат справедливо, получават това, което са си заслужили. Казва ни и че онези, които са придобили богатство, са си го заслужили сами и никому не са длъжни. Така ли е наистина? Ако притежаваш богатство в ръцете си, ти си длъжен – за да не те изгори това богатство – да го споделиш. Защото не си го придобил сам, приятелю! Да не говорим за неправдите, които евентуално си извършил. Може и да не си извършил, но пак си длъжен да споделиш изобилието си с другите. Кой те крепеше? Не мислиш ли, че можеше да си парализиран на легло и да нямаш дори една супа да изядеш? Не разбрах. Кой е Този, на Когото дължим онова, което имаме? Не го ли дължим на Бога? Той ни крепи, съдейства на делата ни, и ако Той ни е съдействал, не трябва ли и ние да направим същото за другите?

В днешната ситуация цари безумие, в европейските държави днес хората се тъпчат взаимно пред олтара на печалбата, живеят за парите… Къде са християнските ценности? Къде е на дело това „In God We Trust“? Ако етосът на Евангелието действително се следваше на дело, щяхме да имаме друг вид щастие. Старецът Паисий казваше: „Когато ми дават нещо и го взимам, това е естествена радост, но когато давам, това е небесна радост – защото Бог се радва и ти дава още повече.“

Тайната на кръста отхвърля всяко високомерие, тя е в смиреното сърце, което иска да се раздаде за другия, да му помогне да стъпи на краката си. Спомняте ли си за онзи банкер* от Бангладеш, който спечели преди години нобелова награда. Той давал заеми само на бедни хора. Давал малки кредити – за да отвори някой магазин, за да си купи кола или да направи нещо друго. И всички връщали заемите, отговаряли на щедростта и доверието с честност. Вижте една благородна идея, която не била на загуба за този, който я е измислил. Този дух не е утопия, а е духът на ранните християнски общности, това е духът на братолюбието, на безкористието спрямо другия. Но този дух не може да се задвижи в сърцето на човека без покаяние. Без усещане за собственото несъвършенство. Ако ми липсва това усещане, тогава инвалидът, измъченият, бедният ми напомнят за нещо, за част от мен самия, с която не искам да имам нищо общо, за неща, което искам да забравя и неусетно започвам да изпитвам презрение към тези хора! Докато човекът, който има покаяние в себе си, знае, че лесно може да се окаже на мястото на страдащия. Той живее със съзнанието, че не е сключил договор за съвършен живот с Бога. Тъкмо обратното, трябва да имаме разбирането, че Бог ни търпи…

Веднъж един много богат човек чу моя проповед за бедните и страдащите. Дойде плахо след службата и ми каза:

– Отче, това, което казахте, много ме докосна! Затова и аз реших да се променя.
– Добре, ще Ви съставя един списък с крайно бедни студенти, които нямат дори едно евро за автобус и ходят пеша. Има такива младежи, да им помогнете!
– Да, но ще бъдем ли сигурни, че наистина са крайно бедни?!
– Сигурни? Разбира се.
– Да, но трябва да знаем, че тези хора са на ръба на оцеляването!
– Я чакай – казах му, – ти колко пъти на ден се храниш; или ядеш само когато си на ръба да не умреш от глад…
– Е, не!
– Колко пъти на ден ядеш?
– 5 пъти.

Накрая ситуацията се разви по глупав начин, както и очаквах. Той даде своето „нищо” и аз му казах: „Виж, моите финансови възможности са една хилядна от твоите. Но това давам и аз! Извинявай, че ти го казвам, но това е истината!“. След това той не се появи. Сега се е разболял от сериозна болест, от стрес. Той нямаше да си изпати така, ако нямаше такава връзка със своето богатство. Хора, които имат финансови възможности и помагат, не пропадат. Познавам хора, които насред кризата разшириха и преуспяваха в бизнеса си. Защото това бяха църковни хора, истински християни – милостиви на дело. Всичко, което имаме, можем да задържим само ако го даваме. Това, което имаш даром, ще го задържиш, само ако го даваш. Нямаш ли тази любов? Внимавай, далеч си от царството Божие. Можеш да правиш и да говориш каквото си искаш, но Бог не те познава.

Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме?

Човекът, който се покайва, е смирен. Той искрено се учудва – какво толкова съм направил? Другият не прави нищо и претендира, че е направил всичко. А смиреният човек прави велики неща и се чувства сякаш нищо не е направил, убеден е в своето недостойнство.

А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.

Защото Аз ги обичам, защото те са Аз – това ни казва Господ тук. И след това ще се обърне към другите, които чакат, надути като нас… Първите са смирени. Ето го парадокса – стоящите отдясно очакват осъждане. Смятат, че са недостойни. И Христос в онзи миг ги възвеличава. А другите – надутите фарисеи и книжници, там ще видите и царе, цели династии, и министри, патриарси, папи, епископи. Той ще се обърне и ще ги смрази…

…идете от Мене, проклети…

Страшно нещо. Тук виждаме, че няма място за компромис, няма място за преговори, дискусии, да кажеш нещо в свое оправдание в последния момент… На твърде малко места в Евангелието срещаме тази дума – проклети. Това е единственото място в Евангелието, в което Христос използва тази дума. Затова и я разбираме буквално.

…в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели…

Адът е приготвен от дявола. Адът е царството на дявола и в това царство не съществува милост, нито покой. Всеки там е затворен в своето нещастие, в своята вина, угризения, безизходици, объркване и омраза срещу всички. Това е едно царство на хора, по-скоро на същества, които се мразят дълбоко помежду си. И демоните се мразят помежду си. Не си мислете, че се обичат. Имаме потресаващи преживявания, разкрити в светоотеческите текстове, за взаимната омраза между демони.

Следователно, къде искаш да живееш, ако ще живееш вечно? В една общност, в която са старецът Паисий, старецът Порфирий, св. Максим Изповедник, св. Дионисий Олимпийски? Представете си колко е хубаво! Или искаш да бъдеш в едно общество – да не казвам имена, но например с Хитлер и Сталин? И с демоните? Това е адът – мястото, където принудително се събират враговете на Бога. И те са създали за себе си едно състояние, което се нарича ад. Не Бог създава ада, това е учението на Църквата, защото адът е неучастие в Бога, според св. Йоан Дамаскин.

Бог не праща в ада. Нима изпитва злоба срещу теб? Бог не е злобен. Тогава защо казваме, че Бог наказва? Бог не наказва, а както казва един отец – заради справедливостта не попречва на това, което ще стане. Когато си се скарал с десетима и си им навредил, защо Бог трябва да възпрепятства да възтържествува тяхната справедливост? Следователно, ти си виновен за това, което става. Нима Бог е виновен? Това твърдим днес – че Бог е виновен за кризата. Бог ли ти каза да вземеш 500 пъти повече пари, отколкото можеш да върнеш? Бог ли ти каза да се поквариш толкова много? Бог ли води днес тези, които те поробват? Не Бог е виновен… Дяволът създава ада, и ние също го създаваме тук, този живот с помощта на дявола. Дяволът си играе с нашите страсти и така сме готови да се избием помежду си. Това става между народи, между общества, между семейства.

…защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?

Веднага искат да се оправдаят. Първите се смиряват, а вторите се оправдават. Тогава не Те видяхме, Господи! – е тяхното оправдание. Но ако не Го приемеш в Неговото понизяване, няма да Го приемеш и в Неговата слава…

И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен.

Какво означава вечна мъка? Защо адът да е вечен? Някои са казвали, че адът не може да е вечен и в даден момент, след като тези клети същества ще се мъчат в ада няколко хиляди години, трябва да излязат оттам. Да, но там не съществува време, вечността не може да бъде измерена с нашите понятия за време, няма хиляда, няма десет хиляди години, това е напълно друго усещане за времето. Не знаем какво е вечността. Вечността е духовно състояние. Това е първото. И второто е, че ако не зная как да живея в рая, ще се озова в ада. Бог не ме наказва. Той в даден момент ще възкреси мъртвите, защото е сътворил съществата за битие. Създал ни е да съществуваме вечно. Той не се „разкайва” за Своето творение и иска то да бъде вечно. Всички ще възкръснем, но с преобразено вечно тяло. Бог не може да промени произволението. Едни ще живеят тази вечност като рай, а други – като ад, т.е. от нас зависи. Бог иска всички да се спасят и да стигнат до познание на истината. Но понеже свободата е Божият образ в нас, затова Бог не може я да наруши, не може да те спаси насила, защото би те превърнал в предмет. Бог не иска да ни превръща в обекти. Ние сме подобни Нему в свободата; свободни да Му казваме: „Не, не искам, не зная, не разбирам!“.

Любовта е свобода, целият този урок не се научава насила. Мога ли насила да ви променя с това, което говоря тук. Не! Едни от вас ще си тръгнат оттук, казвайки си: „Боже мой, животът ми се променя с това, което сега чух.“ Други ще кажат: „Ами добре говори този, но това са идеали, от един друг свят… А аз имам конкретни задачи и цели да върша сега“. Трети пък, когато си отидат у дома, напълно ще забравят за какво сме си говорили тук, след това ще им се случи някакво изкушение и тогава може да си го спомнят. Случвало ми се е безброй пъти – при мен да идват хора, особено мои студенти, дори десет години след някоя беседа, и да ми казват – помня, тогава бяхте казали това или онова… а самият аз вече нищо да не помня. Веднъж една монахиня дойде при мен и ми каза:

– Знаете ли, станах монахиня благодарение на Вас!
– Така ли? Аз не ви познавам! Как стана това?

От една проповед, която съм произнесъл, когато бях млад – 30-годишен, в един храм. Какво е това? Красотата на човешката свобода. Бог не иска да ни грабне, а само да ни придърпа. Бог гледа на нас като равни Нему, гледа ни и ни казва: „Елате, тук е хубаво!“, но нищо повече.

Казвал съм ви много пъти думите на стареца Паисий по повод на свободата: „С благодатния дар, който имам, мога да отида в една казарма, да открия всичко на войниците, да ги взема на Света гора начело с генерала им и всички да станат монаси. Бог обаче не иска това!“. Понеже любовта на Бога е велика, на Него подобават нежността и благородството. Светият Дух, както се казва в един текст от първите векове на християнството, е нежен и честен. Не иска в никакъв случай да сграбчи човека. Дяволът иска да те сграбчи и не те оставя. Бог прави противоположното. И когато види, че реално Го искаш и няма да насили твоята свобода дори с една хилядна, тогава идва при Теб. Към свобода сте призвани.

Църквата е царството на свободата. Ако вършиш нещо със свобода, ще го обикнеш, ако го научиш със свобода, пак ще го обикнеш. Веднъж, когато бях млад учител, старецът Паисий ми каза нещо, с което искаше да ми даде пример как да уча младите хора. Примерът бе следният: ако трябва да задържиш едно хлапе на върха на една скала, какво ще направиш? Само по един начин, каза ми той – като оставиш сладкиши на върха. Така детето никога няма да си тръгне оттам. Ние всички сме деца. Така и духовният живот иска тази сладост. Бог не прилага друг начин, освен убеждаването.

Катастрофите, които стават около нас – ние сме причината за тях. Земетресенията? Сигурни ли сте, че не ние сме причината? Днес имаме средствата да строим домове, които са достатъчно устойчиви, че да не падат. Но кой прави така, че да падат? Човешката печалба.

Е добре, за някои злини наистина изглежда сякаш човекът не носи вина. Но те също са част от общото зло. Хората освирепяват, освирепяват и стихиите на света. Но когато има светии, които с молитвата си мога да разсеят гръмоносните облаци и внезапно изгрява слънце, или при суша завалява дъжд… Не сме ли ние отговорни за това, че се случва някакво бедствие и никой не е достатъчно свят, за да измоли избавление от Бога? Не исках да го казвам, но баба ми, милата, беше свята душица, както много баби тук, сигурен съм, и помня, като малък, че щом започваха светкавици, гръмотевици, страшна буря, всичко се тресеше, тя вземаше кадилничката, правеше кръст в четирите посоки на света и всичко спираше, утихваше. Ако кажеш тази история на някой съвременен рационалист, ще ти каже: „Хайде сега! Небивалици!“. Но това са реалности. Може за някого да звучи парадоксално, но Бог гледа сериозно на нас. И когато един човек има проста и дълбока вяра, Бог не го пренебрегва, не му казва: „Ти си незначителен! Няма да те чуя!“.

Непрестанно се молете, казва св. ап. Павел, за това говорят и светите отци. Казва ни го сам апостолът, който е бил мисионер. Не е написал тези думи от нямане какво друго да прави. Непрестанно се молете и за всичко благодарете. Ако човек прави това, отсега живее рая. Бог не окачва от нас съвършенство, а да полагаме труд в този процес. Казах ви, че съзнанието за несъвършенство е разликата между митаря и фарисея. И двамата са грешни. Единият го знае, другият намира начин да го игнорира и да постави и Бога сред обектите на своя нарцисизъм.

***

Адът е състояние, което ние избираме. Виждали ли сте човек, който страда от тежка депресия? Няма по-голямо страдание. Ако го попитате как се чувства, ще ви каже, че се чувства сякаш е във врящ казан. Адът е състояние на пълно отсъствие на благодатта. Внимавайте, царството Божие не е царство на нематериални същества. Ние сме материални същества и душата също има материален елемент. Човек ще възкръсне и ще има материя.

Бог знае кои ще отидат в ада. Не правете тази грешка да гледате човека срещу вас и да си казвате: „Този е за ада, а аз съм за рая!“, не правете тази грешка. Не можем да знаем това, защото нямаме очи да видим произволението в сърцето на човека. Св. Максим Изповедник казва, че произволението е това, което ще реши. Ти обаче не знаеш какво произволение има всеки дълбоко в себе си. Бог гледа най-вече произволението в човешкото сърце.

Бог не иска да погуби никого. Просто Той в даден момент вижда, че някой сам е избрал гибелта и се оттегля. Тоест не Бог решава да те погуби. Не съществува абсолютно предопределение. Това е погрешно учение, зародило се на Запад от едно погрешно разбиране за Бога, което отъждествява енергиите на Бога с Неговата същност. Има разлика между същност и енергии у Бога.

Ако човек започне да влиза в пътя на покаянието, постепенно ще му се открият много неща. Чрез изповедта, чрез четенето, чрез молитвата и светите Тайнства ще види неща, които преди не е забелязвал в себе си. Ще види и раните, които са му попречили да напредне. Така благото произволение ще се задълбочи. Ако кажем за някой човек, който е понесъл много удари в живота и тепърва прави първите си стъпки във вярата, че има зло произволение в сърцето си, това е грешно. Бих казал, че и произволението е нещо, което се открива и се упражнява постепенно. При добри условия, каквито са условията на църковния живот, ние постепенно напредваме духовно и разбираме какво е грехът. Мнозина днес не знаят какво е грехът. Минават години, докато научиш какво е грях. Ако отидеш и говориш с някой случаен човек на улицата, той ще ти каже: „Аз съм си наред, никого не съм убил! Добър човек съм!“. Но ако същият човек започне да навлиза в един духовен процес, не след дълго ще каже: „ Какви неправди съм вършил! Колко съм недостоен!“. За да се случи това обаче, той трябва да влезе в Божията любов, да узнае постепенно благодатта на Тайнствата… Например Изповедта – отиваш да се изповядваш и казваш едни и същи неща, и въпреки това всеки път си тръгваш оттам щастлив…

* Мухамад Юнус от Бангладеш е носител на нобелова награда за икономика през 2006 г. Неговата банка „Грамийн банк“ отпуска кредити на „най-бедните сред бедните“ в селските райони на Бангладеш, без да изисква каквито и да е било гаранции. „Микрокредитите на „Грамийн банк“са ефективно оръжие за борба с бедността, което служи за катализатор на цялостното развитие на социално-икономическите условия на бедните, държани досега настрана от банковото кредитиране под предлог, че са бедни и не удовлетворяват изискванията на банките“, се казва в съобщението на Нобеловия комитет от 2006 г.
Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Константин Константинов

Коментари

коментара

Близки теми: