„С Него сме!“

Сещате ли се за евангелската история за момчето, измъчвано от бяс, при което отишли Христовите ученици? Или по-скоро го отвели при тях и те… нищо не успели да направят?! Посланието на тази случка много ми допада, защото тя показва какво представлява човекът.

Учениците, както често се случва днес, обичали да казват:
– Ние сме Негови ученици! Ние сме Негови!
Там, където Христос извършвал някакво чудо, хайде и те… И на „снимката“ винаги излизали до Него. Там, където Христос бил прославян, те вървели след Него. Настъпил обаче час да се изпита тяхното дръзновение. Така става и с нас. Там, където Христос се прославя, ние първи отиваме и казваме:
– С Него сме!

Разбира се, когато е разпнат, изчезваме, но много преди Христос да бъде разпнат, тази Негова слава е съпроводена от проявата на сила. Божия сила, която не идва от някаква външна власт. Следователно там, където е Христос, там е силата в действие. При нас силата не е в действие. Това е важна „подробност“, защото принадлежността ни към християнската вяра трябва да се проявява по действен начин. Трябва не просто да седим по скамейките. Макар че за мнозина в това се изчерпва разбирането за живот във вярата – да си в храма и да наблюдаваш как Христос и светиите се борят и подвизават, а ти да аплодираш и да даваш тон на останалите кога да ръкопляскат. Това е много елементарна роля. Истината е другаде – необходимо е и ти да се включиш в битката…

И така, довели момчето, измъчвано от бяс, което направило за резил учениците. Те казали на беса:
– Излез!
– Да изляза? Защо да изляза? Добре съм си тук?
– Ама излез оттам!
– Добре съм си и кои сте вие да го искате от мен?
– Ние сме Негови ученици!
– Нищо не сте! Ще си седя тук и ще ви се присмивам! – бил отговорът.

И учениците станали за резил. И ние много пъти ставаме за резил, когато, подобно на Христовите ученици, се явяваме тук и там, но не успяваме да покажем силата на вярата. Ако тя не се проявява, няма стойност. За това ни говореха и старците. Старецът Паисий казваше:
– Икуменически диалог могат да правят само онези, които преживяват божествените неща.
Това е така, защото човекът, който се включва в икуменически диалог, се моли за другия. Нека не съдим с лекота, защото Христос казва: „Не съдете и няма да бъдете съдени“ (Лука 6:37). А ако с лекота осъждаш някого, той може да ти каже:
– Хубаво, ти православен ли си?
– Да!
– Къде е богословието на нетварните енергии в живота ти? Къде са чудесата? Къде е милостинята? Къде са добродетелите? Къде?
– Няма ги.
– И защо загуби толкова време? Да браниш мъртвата буква?

Нима фарисеите не са правили това? Внимавайте, защото ще бъдем съдени за това. Трябва да помним, че всички са деца на Бога. За Него сълзата и на испанеца, и на италианеца е пак сълза. Тя не е сълза с по-различно качество от моята сълза. И да не кажа, че много пъти тези сълзи имат по-голямо благословение, защото с немощно богословие и с наистина окаяна църковна ситуация, не като нашата, тези християни успяват да запазят вярата си и надеждата си в Бога. Не мислете, че това е малко, удивлявам се на мнозина от тях.

И така, настъпва час да покажем онова, което привидно няма нужда да се показва, а именно, че сме Христови ученици. Ние обаче нищо не показваме. Защо? Защото не сме реални ученици на Христа. Когато учениците попитали Господа, защо те не са успели да изгонят този бяс, Христос ги иронизира, като им казва: „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост.“ (Матей 17:21). Мнозина приемат тези Христови думи в смисъла на едно успокоение към учениците, че наистина мисията им е била трудна, и затова „Не се безпокойте!“. Не! Той казва тъкмо обратно – че те нямат дори молитва и пост. Ако беше трудно, Той би им казал: „Тоя род дори с молитва и с пост не излиза. Той излиза само чрез Мене“. Но той не им казва това.

Той постел, те не постили. Той постоянно се молил, те не се молили. Липсвали им тези „простички“ неща, тук не става въпрос за велики чудеса и подвизи на вярата. Той не им казал: „Нямате боговидение! Не ходите по вода!“, а „Нямате молитва“. Тоест какво? Най-елементарното от всичко, и пост нямат, тоест нямат възможност да обуздаят себе си. Той сякаш казва, че всъщност не принадлежат на Него. А още принадлежат на себе си, на стария човек, и именно затова не постигат нещо реално във вярата. Той Сам им дал власт и им казал: „Ще изгонвате бесове!“. Действеността на Неговата заповед е това, което изгонвало бесовете. Учениците Му обаче не могли да се задържат на онова основно равнище, което би позволило да се приложи Христовата заповед и бесовете да излязат от човека. С други думи, това, което им липсвало, в крайна сметка било нещо напълно елементарно. И понеже то им липсвало, те едновременно са, но и не са Негови ученици. Ученици са, тъй като искат да бъдат с Него, но още не са ученици в духовен и екзистенциален смисъл. Разбирате ли колко страшно може да бъде това? Въпреки че всеки от тях бил поименно призван, въпреки, че били избрани, те все още не са успели да станат Христови ученици.

В историята на Църквата това се наблюдава много често. Хора, които са лично призвани, каквито сме ние – какъвто съм и аз, който сега ви говоря (и каквито естествено сме всички, носещи расо), каквито сте и вие, се оказва, че не сме Христови ученици. Тоест тази наша принадлежност не се вижда в критичен момент. Не във всеки момент – за да се вижда във всеки един миг, човек трябва да е… старецът Паисий, да бъде в състояние на постоянно озарение. На това ние не сме способни, но в критичен момент при нас често се вижда едва ли не обратното. А именно едно говорим, друго мислим, трето правим и накрая излиза четвърто. Това е драмата на човека, който хем иска и в същото време не иска да бъде верен. С едното око гледа Христос, а с другото – хиляди други неща. Това води до вътрешен разрив. А когато си в такова състояние, как ще се молиш? Отците казват, че, за да се прояви реалната вяра в теб, трябва да имаш определени качества, ако ги нямаш, това не може да стане. Както казва старецът Порфирий, имаш радио, има и станция, която слушаш на еди-каква си честота и се чува сравнително добре, но малко по-нататък се чува още по-добре, а в даден момент я чуваш перфектно. Това са екзистенциални степенувания. Имаш дълбоко смирение, имаш себеосъждане, себеукоряване и ето – в един момент чуваш перфектно, Христос идва в теб и в един миг разбираш неща, които преди не си могъл да прозреш. Твоята молитва е силна и сърдечна. В онзи момент обаче се появяват страстите и ако си припишеш някоя заслуга на себе си, губиш връзката, по-късно си приписваш още повече и губиш напълно връзката… Превръщаш себе си в идол и накрая казваш: „Аз бях!“. Бил си наистина. Това е страшното, че някога си бил.

Авва Исаак казва, че тогава е налице оскъдно знание, нещо, което се е случило някога. Връзката с Бога става нещо, което е било в миналото. Но вече си на друга честота и не чуваш нищо. Въпреки това, когато си пребивавал в състояние на благодат, си успял и си станал свещеник. Станал си свещеник, защото в онзи момент е съществувала благодатта. От свещениците, които познавам, и младите, които са ръкополагани, всички те са ръкоположени в състояние на благодат. Малцина съм видял да се запътват към свещенството ей така, на шега, всъщност не съм видял нито един. Това означава, че в момента, в който се запътваме натам, благодатта съществува. Тази благодат обаче е динамична сила, защото Този, Който я дава, е Личност, и всеки от нас има лична връзка с Него. Ако аз потъпча тази лична връзка, се случва като в съпружеската двойка – съпрузите се нуждаят от вярност, за да може връзката да функционира правилно. Колкото по-силни са доверието и отдадеността помежду им, толкова по-дълбока става й връзката между тях. Ако единият започне да се отдалечава в духовен смисъл, връзката престава да функционира. Възможно е единият да се хвали външно за тази връзка, но в действителност тя да се е разпаднала, защото само едната страна проявява търпение и крепи другия до време. Така е при Бога. Бог очаква, Той винаги е губещ, Той е Този, Който остава до края и чака. В даден момент обаче аз правя стъпка назад, втора стъпка, трета стъпка. На първата година свещеникът има страх от Бога, от втората година нататък Бог има страх от свещеника. Е, може да не е на втората, а на десетата, и разбира се, това не важи за всички свещеници. Но ако духовникът не се грижи за тази връзка, няма да е изненадващо, ако той я загуби и не може вече да докаже, че е Христов ученик. Някога е вървял добре по духовния път, след това е бил победен от изкушенията, от едно, от друго…

Но не трябва да се скандализирате от това, което става в Църквата. Уверявам ви, че Църквата е много по-здраво тяло отколкото си мислите… Затова изкривено е разбирането, когато някой казва:
– След като това стана с него, аз вече няма да ходя на църква!
– Какво общо има това с моята лична връзка с Бога? Нима тя зависи от еди-кой си свещеник?
Подобни реплики са знак за незряло общество. Ако отидете в Англия и кажете нещо от този род, ще ви отговорят:
– И каква връзка има това с мене? Не ме интересува. Това си е негов провал.

Това отношение говори за липсата на индивидуална позиция, тоест за общество, в което още действа механизмът на масата. Всички заедно „За“, всички заедно „Против“. Това е психологията на тълпата. Гръцкият народ е незрял, ако действа в този дух.
Смеят се хората, цяла Европа ни се смее, и се смее не на владиците, а на нас. В Америка общо 4000 римокатолически свещеници бяха уличени в педофилия, и те са безбрачни, но имат ужасен проблем. Нямат аскеза, нямат молитва…

В Париж учих заедно с римокатолически свещеници. Млади хора, между 25 и 30-годишни, с които станахме приятели. Добих впечатления от ежедневието им – излагаха се изцяло на външния свят, без никаква грижа, без духовно ръководство, дори расо не носеха. И така, те ставаха лесна жертва за изкушенията. Разговарях с тях и те ми казваха:
– Това безбрачие ни съсипа, разкъса ни на парчета. Какво да правим, отче? Какво да правим?

Молитвата им продължаваше пет минути, службата – десет минути (от 7:00 до 7:10 ч.). За закуската отделяха повече време – трийсет минути. По този начин как душата да се нахрани? Лицемерно е да искаш от един човек от нищото да преодолее цели стени, защото говорим наистина за дебели зидове…
Веднъж присъствах на ръкоположението на един дякон, католик, който ме покани за почерпка в дома му по-късно същия ден. По време на ръкоположението той държа слово, в което по традиция се засяга темата за целибата (не девство, а целибат – казват, че има значение). Когато същия ден отидох в дома му, заварих атмосфера, съвсем различна от очакваното… Влизам и чувам отвътре да звучи някакъв хард рок, да се вдига такава олелия. И всички танцуваха, начело с дякона. Озадачен, го питам:
– Какво правиш тук?
– Е, какво да правя? Нали сме съвременни хора?

В това отношение римокатолицизмът се е отдалечил много и „създава“ хора, които имат доста проблеми. Как при това положение същите тези хора да полагат пастирски грижи?!
Веднъж влязох във фоайето и забелязох един свещеник да гледа непристойно предаване по телевизията късно вечерта. Само като ме чу, че идвам, той се преби да смени канала. Казах му:
– Не се притеснявай, не съм такъв! Но нали си безбрачен? Какво правиш?
А той ми отвърна:
– Дадох обет за целибат, а не за девство!

Но други са виновни за проблемите на тези млади хора, виновни са тези, които има създават прегради. Стени, които те не са способни да прескочат…

 * * *

Същественото е, че не можем да покажем по екзистенциален начин това, което е вътре в нас и затова не можем да запазим състоянието, при което в нас се проявява Божията благодат.

Някой може да е станал епископ. След това обаче у него се надига вътрешна драма. В такъв момент някои се оттеглят. Познавам такива хора и уважавам решението им, защото те са добри и вярвам, че ще получат благодат от Бога в часа на Съда, защото не са искали да обременят Църквата със собствения си проблем. Има други обаче, които не правят или не могат да направят това. Ако някой свещеник се оттегли енорията си, той ще си тръгне без да това да се усети сериозно, но когато заемаш някаква висша позиция, това има голям отзвук.Това обаче не е повод да се скандализираме, защото е естествено състояние и може да се случи на всеки. Ако някой духовник по някаква причина изпадне в сложно душевно състояние и стигне до безизходица, той наистина може да загуби това, което някога го е вдъхновявало. Не защото Бог иска той да погине, а защото Той самият не е могъл да го задържи от определен момент нататък. Затова, ако някои ви казва критично:
– Ето, виж какво правят владиците!
Можете да го попитате:
– Кои владици? Мен какво ме засяга, че еди-кой си духовник е това, което е? Мене засяга ли ме?

Старецът Паисий казваше, че подобни отрицателни примери дори помагат, защото ни карат да разбираме, поучаваме се от тях и ставаме по-сериозни в това, което правим. Някой не е внимавал в едно, друг – в друго. Когато обаче пламъкът на покаянието изгасне в теб, не можеш да го запалиш от нищото. Когато имаш макар и частица чувство за покаяние в себе си, то непосредствено се увеличава, разгаря се, но ако нямаш нищо и огънят е угаснал, какво и да стане, не можеш да запалиш светлината.

С други думи, трябва постоянно да се грижим за връзката си с Бога. Това е покаянието – то не означава човек да хленчи постоянно, все да е обхванат от депресия, а вътре в себе си да има жива връзка с Бога. Ако тази връзка не е жива, той трябва да види какво се е случило. Да се разрови в себе си, да потърси причината, защо се чувства духовно мъртъв. Споменах, че това е като връзката между съпрузите. Както когато жена ми не ми говори, аз се питам какво е станало, с какво съм я притеснил или наранил. Ако не направя това, връзката загива, нали?!

Разбираме колко мъдри са били отците. Именно поради това бил уставен периодът на св. Четиридесетница. Нима християнинът не трябва винаги да има покаяние? Да, това е животът ни. Но Църквата е установила Великия пост като специален период, за да може връзката да остане жива, за да може покаянието да се разгори толкова силно, че огънят му да е жив и през останалите дни на годината. Затова в тропарите се говори постоянно за покаяние. Постът води до особено състояние, до глад, който провокира по-задълбочен размисъл – умът се очиства, тялото също, чувстваме още по-голямо вътрешно облекчение и непосредствено започваме да търсим Него. Ние се посвещаваме на Бога колкото можем. Това не става по законнически причини, не защото е лошо да ядеш.А става, защото в даден момент превъзмогваш себе си, което е необходима свобода, не го правиш насила. Затова, доколкото е възможно, намелете у дома времето за телевизията, всичко, което ви разсейва от връзката с Бога, особено през Страстната Седмица. Не защото тези неща са лоши. Бог не те лишава от нищо, това е истината. В подходящия момент обаче Той ти казва:
– Сложи тази чаша с чешмяна вода малко настрана, за да можеш да се обърнеш към небесната вода… малко повече към духовните неща!

За съжаление, докато сме с пълен стомах и потънали в комфорта на материалното, нямаме много благодат. Това не означава, че ако си материално богат, нямаш шанс да получиш благодат. Имаме примери с хора в Светото Писание, които са имали доста: Авраам, Исаак… Те притежавали хубави земни блага, но сърцето им постоянно било в покайно състояние. Нашият митрополит ни казваше, че по време на окупацията една жена имала само една лира, но тя до такава степен я обожествила, че други хора, които имали хиляди лири, не били така обсебени като нея.Има хора с много имоти, но не се интересуват толкова от материалното, а има хора, които притежават много малко и то е всичко за тях, залагат на него толкова, че сякаш го превръщат в бог.

И така, никой от нас няма да бъде съден, че не е имал боговидение и не е направил шейсет чудеса, а ще бъдем съдени за основни неща и те именно водят до великите подвизи. Например изповедта – има хора, които не са се изповядвали през целия си живот, съзнателно бягат, за да не попаднат под епитрахила на свещеника. Или ако не се причастиш, как Божията благодат ще подейства в тебе? Хората не се причастяват, не се молят. А това е най-естественото нещо – както цветето се обръща към слънцето, така и човек се обръща към Бога. За тези основни неща ще имам проблеми, не за великите. С други думи, Бог иска от човека прости, насъщни неща, затова Христос казва: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“ (Матей 11:28-30). Той не казва ще ви натоваря още повече, а ще ви успокоя. Бог ни лишава от много малко неща, привидно лишава човека от нещо, но му дава изключително много. Св. Макарий Египетски казва нещо, което ми направи голямо впечатление, когато преди двайсет години го прочетох в „Духовни слова“:
– Когато видим благата, които Бог приготвя за онези, които Го обичат, тогава всеки от нас би пожелал да понесе най-големите мъчения от началото на света до края безспир, и пак ще чувства, че не е дал абсолютно нищо от себе си в сравнение с това, което му се дава.

Това са страховити думи и нека сериозно помислим върху тях. Ние днес си казваме колко е хубаво да имаме едно автомобилче, една хубава къщичка… Представете си обаче онези, небесните придобивки! Нещо поразително по-бляскаво, радостно и наистина непредставимо. Отците казват, че не могат да опишат това, което са видели. Старецът Паисий казваше: „Сърцето ти ще се пръсне само за миг, ако ти кажат за тях“. Помислете за „онова, което Бог е приготвил“ и как можем да стигнем до него не с някакви огромни, велики подвизи, а с елементарни стъпки във вярата.

Превод: Константин Константинов

Коментари

коментара