Фарисейството – болест на духа

Днес ще говорим за болестта на духа – фарисейството, от която страдаме под различни форми и която влияе върху целия ни живот.

В неделя чухме притчата за митаря и фарисея и влязохме в Триода, в подготовката за великопостния подвиг. Първата стъпка в тази подготовка е да изясним кога имаме истинско покаяние, кой е здравият духовен път и борба през Великия Пост, която е борбата на нашия живот, духовната борба, за която се нуждаем от запаси. Началото в запасяването по правилния път е осъзнаването на нашата греховност като предпоставка за усъвършенстване и изцеление; признаването на нашата греховност, което означава нашето оправдание. В притчата, която Господ казва, нещата се изчистват – открива се истинският етос и ни се дава мярка за различаване, към която не сме привикнали. Нашето разбиране за това кое е правилно и кое грешно, кое е добро и кое е зло се изчерпва във външната страна, в поведението, в характера, във външното поведение и се затрудняваме да разберем това, което реално съществува в нас; това, което реално се определя като живот, здраве или болест.

И тъй, ние имаме такова разбиране за живота, при което за добро се счита това, което се вижда. За добро се счита външното спазване на закона. Не са малко случаите, при които в очите на Бога добродетелта се явява грях, а грехът – добродетел. Това е немислимо за човешката мисъл. Човек трудно може да приеме това, защото мярката, с която отсъжда и преценява нещата, представлява интелектуален процес и обяснение на неща и постъпки, чийто център е законът, пазенето на закона, пазенето на някакво правило. Законите и правилата обаче нямат лице и ние не можем да се задълбочим, да ги анализираме, да проумеем смисъла на закона, смисъла на правилото. Например, имаме Божиите заповеди, които съдържат живот в себе си. Те са указател, който препраща някъде. Законът и Божиите заповеди не са отделени от това, към което препращат, не са отделени от това, към което водят. Ние обаче не знаем пътя на заповедите – къде водят, към Кого препращат – и ги изолираме, изолираме заповедите от Този, към Когото ни водят и гледаме на тях като на нещо отделно от Него. Затова и не сме способни да преценяваме нашия живот въз основа на смисъла на заповедите и на целта, до която ни водят заповедите, а ги разглеждаме отделно. Казваме:

– Какво казва законът? Това и това. Нарушил ли си го? Грешен си. Не си го нарушил? Свят си.

Заповедите обаче не са живот сами по себе си, те са живот в степента, в която ми откриват и явяват живота. Например, казано е да не крадем, да не убиваме, да не прелюбодействаме – това са определени заповеди и не са дадени самоцелно, а трябва да ги пазим, за да бъдем добри. Те са дадени, за да разберем кога имаме и кога нямаме здраве, кога имаме и кога нямаме живот. Да не говоря лъжа не означава просто някакъв закон, който е отделен от целта на закона или на заповедта – т.е. аз не говоря лъжа, за да бъда истинен, за да се запази истинността на връзката, за да пазя заповедта за любовта, а не за да отбягвам (лъжата) и по един схоластичен начин да сверявам кога съм казал лъжа и кога не съм, без връзка с целта на тази заповед, която е изграждането на истинна връзка с другите хора. Ако изолирам заповедта и я спазвам, за да имам просто някаква връзка със себе си, за да се радвам на себе си, да се задоволявам със себе си, и да казвам:

– Колко добре направих! Никога не излъгах в живота си! – но не ме интересува причината, поради която не съм го направил – а причината е да опазя светостта на връзката с другия човек – ако изолираме заповедите от тяхната цел, стигаме до болен морализъм и постепенно до определен вид фарисейство.

И тъй, в очите на Бога понятието за заповедите означава нещо повече от това, което изглежда. Как обаче можем да разберем и възприемем съдържанието и целта на заповедите? Само ако сме вкусили какво е животът, Кой е Животът. Но ако не познаваме вкуса на живота – където знанието означава усещане за живота, а не анализ, разсъждение, теории или философски идеи и понятия? Всичко, което имаме – ум, сетива – са средствата, които помагат да имаме усещане за живота и трябва да ги използваме по начин, който да ни доведе до истинския смисъл на знанието. Без този опит от знанието, от това усещане за живота, т.е. от участието в Божията любов, човекът не може да оценява, зачита и преценява значението на личността и взаимоотношението. Тогава просто можем да разберем някои неща единствено на интелектуално, емоционално и психологическо равнище.

Когато обаче човек получи опит от живота, той може да разбере и какво е смъртта. Тогава той разбира, че тези заповеди имат тайно, дълбоко съдържание и ме закрилят от гибел, от смърт. Ако обаче ги пазя, без да съм получил опит от живота, без вкус от живота, тогава ги пазя просто, защото “трябва”, защото това е “правилното”, защото това ми казва съвестта, защото така ми е казано, защото това нарежда законът или дори Бог.

Това не е достатъчно. Например, когато в човека се открие радостта, Божията благодат, или той заподозре, че съществува нещо по-различно от това, което всеки ден живее, или дори – нека го кажем по друг начин – ако се е уморил от това, което живее и иска нещо друго, и тази умора е дълбоката умора от това, че е в тлението. Тогава човек има предпоставките да разбере нещата в друго измерение. Него не го интересува толкова, че е казал лъжи, колкото, че няма живот в себе си; не го интересува толкова, че е прелюбодействал, блудствал или откраднал, а защо е стигнал там и какво е загубил, стигайки дотам. Той е загубил не своето достойнство, а живота. Загубил е Божията благодат. Той не е загубил картината, която има или е имал досега за себе си, а е пропилял Божиите дарове. Това, което го интересува е, че е стигнал дотам, защото е нямало къде другаде да стигне; не е имал къде другаде да се хване; не е имал нещо друго, на което да се зарадва.

Това, което всъщност представлява проблем за всеки от нас, а и за всички наши системи, е, че говорим за етиката, без да имаме опит от живота. Говорим за законите, за заповедите, за греховете, за закононарушенията, без предварително да сме открили причината, поради постоянно говорим за тези неща.

Тази причина е търсенето на живота. Следователно, без (да имаш) живота, какво те интересува дали си нравствен или безнравствен? Какъв смисъл има това? Какъв смисъл има дали си добър или лош? Ако това, че си добър, не е плод от радостта, която имаш; ако това, че си добър и се подвизаваш да бъдеш добър не е опит да опазиш съкровището, което си намерил, което пък е свързано с личната връзка? Следователно това е опит за самоудовлетворяване, т.е. усещане за самоудовлетворяване, за това, че:

– Успях! Добър съм! Опазих закона, съвестта ми е спокойна и не изпитвам вина!

Тази духовна немощ и болест на фарисейството е свързвана с откриването на вътрешната беда да не се обърнем към живота, а, уплашени и несигурни за това, че нямаме живот, да се опитваме да създадем лъжлив свят и картина за себе си. Че това е лъжливо, се вижда от факта, че се отвръщаме от другите в опит да спасим себе си и да не се изложим на риск. Кога се отвръщаме от другите? Когато чувстваме, че сме изложени на риск, когато чувстваме, че другият е опасен, че може да се окаже по-добър от нас. Отвръщаме се от другия, за да се затворим в себе си и да се чувстваме силни.

И тъй, нашият стремеж да се отвръщаме от другите е болест, заболяване на нашата душа. Това е фарисейството. Ако можем да обобщим фарисейството, събирайки всички елементи на фарисейския тип, то би могло да се нарече “отвръщане от другия”. Отвръщаме се от другия. Но словото на нашия Господ ни насърчава да умъртвим това чувство на отвръщане и презрение към ближния. Нека видим някои неща, които са последица от това отвръщане.

Фарисейският тип човек няма опит от живота, няма къде реално да се закрепи. Неговите нозе не стъпват здраво, той няма сигурност, не чувства безопасност в Божията любов и се опитва да се облегне на себе си, създава собствен начин на мислене, собствена етика. Тази етика е свързана с един друг доминиращ елемент – понятието за съблазняването (скандализирането). Какво казват фарисеите за Господа? Те се съблазнили поради Христос, те попитали: „Защо вашият Учител яде и пие с грешници и митари?”.

Фарисеинът се съблазнил. Защо? Защото осъжда грешниците, тъй като са грешни, но осъжда и Господ, Който приема грешниците. Какво означава тук “съблазнявам се”? Тази дума сама по себе си е проблемна. Съблазних се, защото чух, видях как някой е направил нещо, което превишава моята мярка за греховност – нима не е именно това? Какво друго може да означава? Това означава, че притежавам някяква добродетел, а другият е по-грешен от мене. Това означава, че нямам покаяние, нямам съкрушение, нямам съзнание за това кой съм или имам съзнанието, че в крайна сметка не съм толкова окаян, а другият е по-окаян от мене и дори толкова окаян, че чак умът ми не го побира.

Следователно, съблазняването означава свръхосъждане, коравосърдечие и неразкаяност, а не съзнание за това кои сме. Това, че съм се съблазнил, показва първо, че не съм здрав. Защо съм се съблазнил? Защото „ял с митари и грешници”. Фарисеино, ти се съблазни от това, че другият е толкова грешен! Защо не оставяш другия да се изцели? Не само се съблазняваш, но и си коравосърдечен; не искаш другия да се изцели! Учителят го доближава – но не за да съгрешава заедно с него; Той отива да ги изцели, а ти се съблазняваш, че го изцелява? Какво? Съблазняваш се от това, че Учителят ще се оскверни от грешника?

Вижте колко проблеми има тук, а ние слушаме простия евангелски разказ и си казваме – така е. Така обаче правим в нашия живот – ако се погледнем честно, ще видим, че живеем в това всеки ден. Фарисеят се съблазнил, защото другият е грешен; съблазнил се, защото Учителят се занимава с грешни хора.

Добре, нека приемаем, че си се скандализирал; нека приемем, че си по-добър от другите. Защо тогава не приемаш изцелението на другия човек; защо не даваш надежда на другия да бъде изцелен? Следователно, това е не само съблазняване, но и омраза към брата; не съществува любов. Господ отговаря:

– Здравите нямат нужда от лекар, а болните; идете и се научете, що значи: „милост искам, а не жертва“ (Мат. 12:13).

Ако тези думи влязат в нашето сърце, биха се решили много проблеми – и лични, и междуличностни, но и във връзката ни с Бога. Ако не само слушахме тези думи, а те се отпечатваха в сърцето ни и ставаха съзнание, опит, бихме имали различно развитие на всички равнища. Какво означава това? Не здравите имат нужда от лекар, а тези, които са болни. Сякаш Той ти казва:

– След като смяташ, че си здрав, значи Аз, Учителят, Лекарят – не съм за тебе. Лекарят е за болните.

Сякаш Господ казва:

– Ти, който избираш тази позиция, автоматично избираш отделянето от Мене; веднага се отделяш от Мене.

Наистина, човекът, който вярва в личното си достойнство в смисъл на добродетел, автономно от Бога, автоматически става неспособен за взаимоотношение. Той се отделя от Бога, отделя се от всеки друг човек и не може да създаде истински и съществени взаимоотношения. Затова:

– След като обвиняваш другите, че са болни и обвиняваш и Мене, Който имам съприкосновение с тях и се занимавам с тях, тогава казвам на тебе, който считаш себе си за здрав – „Аз не съм за теб, а за болните”.

Ако искаме Господ да бъде и за нас, трябва да заемем нашето реално място, мястото на болните. Ако сметнем себе си за здрави и силни, нямаме връзка с Бога. Този, който чувства потребността от милост, е много близо до Божията милост. Кой чувства потребност от милост? Съкрушеният, този, който има съзнание за себе си, който има съзнание за своята греховност. Господ казва:

– След като не разбирате това и Ме обвинявате за него, идете и научете какво значи “милост искам, а не жертва”. Не искам вашите жертви, не искам вашите приношения, не искам вашите наредби, искам любов.

Съдържанието на заповедите, ако може да се каже, етосът на Бога, отношението на Бога спрямо човека, е любовта.

Това искам – милост, а не жертва. И тъй, човече Мой, ти Ми казваш „а” или „б”, говориш ми за твоите права, добродетели, претенции, протести, реакции. Казвам ти, остави тези приказки. Аз искам едно: милост, а не жертва. Дойдох да призова не праведници, а грешници към покаяние.

Когато твърдя и всеки ден се опитвам да покажа, че съм праведен, сякаш всеки ден се опитвам да се откъсна от Бога. Когато се опитвам да покажа и да чуя, че съм праведен, това означава, че всеки ден се опитвам да се откъсна от Бога. И тъй, неосъзнаването на моята греховност и на моето аз, както и усилието ми да докажа, че съм силен, има своите странични ефекти: откъсване от Бога, безсилие да създам връзка с другия човек и лична и индивидуална шизофрения. Според това разбиране всяка правда, всяка аскеза, всяка добродетел, която не е съпроводена с любов, а с осъждане спрямо ближния, е фалшива и лицемерна.

Някой казва – ама извършвах благотворителност. Въпросът е да вършим благотворителност като излизане от себе си, а не за да утвърдим собствената си картина, че съм добър човек, който върши добри дела. Добрите дела трябва да бъдат истинната връзка с другия човек и, за да бъде такава връзката с другия, трябва да имам съзнание за своите недостатъци, за своите падения, за своята греховност.

Когато имаме вътрешната нагласа на превъзходството, дори любовта към другия става проблем. Виждаме хора, които правят толкова добри дела, помагат толкова много на хората, но тяхното сърце не се насища; те имат коравосърдечие и може да правят толкова много неща, но никога нямат истинна връзка с другия. Защо? Защото другите са само една добра възможност да покажа, че съм добър – да го докажа и на себе си, и на другите, затова искам похвала, искам награда, искам признание.

В миналото човек се срамуваше да каже, че е добър. Сега това се рекламира и е задължително да се рекламира. В миналото се срамуваха да го покажат, а сега всеки излиза със своя декларация, за да покаже своите добродетели, харизми – колко е важен; без срам, и без да се изчервява. Това показва, че лицемерието е влязло в нас и се тревожим, ако не получим похвала и признаване. Сещам се, че в миналото, ако кажеш на някой “колко си добър!”, той се изчервяваше. Сега аз се изчервявам, за да го накарам да ми каже, че съм добър. Това е епохата на рекламата, която е навлязла на всички равнища, а ние използваме като предлог това, че казваме добро, за да могат хората да вземат пример. Намерихме хубав предлог, за да рекламираме себе си.

Трябва да скриеш твоето добро аз. И колкото повече го криеш, толкова повече се вижда. Когато се тревожиш, искайки да го покажеш, това означава, че то не е истински добро. Когато Църквата се тревожи как да покаже благотворителната си дейност, съществува проблем – тя не е истинска добра, има своите вини и комплекси и в дълбочина – някакъв недостатък, който не иска да се вижда. Колкото Църквата е по-безразлична към показването на благотворителна дейност, толкова по-здрава е тя е и толкова повече това ще се вижда. Затова истории от рода: “Ама кажете ми, отче, какви дела прави Църквата, за да научат хората какво прави Църквата!” са голяма безсмислица.

От фарисейството правим наука. Обиждаме евангелското слово. Изтъкването на нашите добродетели, успехи и доброта е симптом за нашето падение. Ако имахме малко разсъдливост, бихме разбрали, че човек се тревожи за това как да се покаже, че е по-добър, по-праведен, по-добродетелен от другите. Водим конкуренция кой ще бъде по-добър от другия, което показва колко сме празни и каква вътрешна суша таим. Нашата тревога да се самоизтъкваме и експлоатираме другите хора като поле за изразяване на нашата доброта днес е добър пример за нашето фарисейство и лицемерие. Затова, когато добротата, която всеки миг демонстрираме, изисква лична цена, ние бягаме. Нямаме търпение. Тя съществува само докато се демонстрира, оттам нататък нямаме възможността да понесем тежестта на другия човек, защото сме напълно празни; себе си не можем да поправим, слепи сме, а искаме да водим другите.

Можем да кажем, че фарисеят пази формата, но зарязва същността; той пази формата с особена педантичност, за да защити себе си от това да не би случайно да не се окаже добър.

На едно друго място Господ казва: Ако знаехте какво значи „милост искам, а не жертва”, нямаше да осъждате другите. Ако знаехте какво е милостта, а именно, че искам любов, а не жертва, не бихте осъждате другите хора.

Ние се опитваме да спазваме някакъв външна форма, за да можем да се любуваме на себе си. Не познавам реално себе си и не искам да го науча, познавам се на външно равнище, което има връзка с моите постъпки и с това дали пазя определени неща или не. Ужасява ме фактът да видя подбудите на своите дела, подбудите на своите действия; ужасява ме възможността да видя какво реално съществува в мене и дали съм добре или не. И тъй, без да познавам себе си, нямам възможност за съкрушение и покаяние.

Съкрушението е свързано с начина, по който познавам себе си. Когато познавам едно фалшиво свое аз и моето покаяние е фалшиво, нямам дълбочина, нямам истина. Ако не познавам своето истинско аз, и покаянието ми не е истинско. Покаянието ми истинско, ако познавам истинското си аз, ако изкарам на повърхността реалните подбуди на своите дела, които може да не са толкова добри; които дори може да бъдат много лукави. Само когато познавам своето реално аз, т.е. своята вътрешна грозота, получавам възможност за истинско покаяние и за събаряне на това фарисейско укрепление, което е формата, законовите наредби, които използвам, за да обграждам себе си. Следователно, доколкото познавам своето окаяно положение, дотолкова разбирам, че съществува един-единствен изход – Божията милост. Какво се казва – Богу са приятни не каденията и жертвите, а съкрушеното и смирено сърце.

Затова и най-лошите неща в света да извършим и дори да чувстваме, че сме такива, не трябва да се ужасяваме. Лекарството съществува – това е Божията милост. Едно ще ни спаси – Божията милост. Това не е ли свобода? Това ни изкарва от нашия страх, от нашите натрапчиви идеи. Едно е нужно, както се казва в псалма – дойдете да се поклоним и паднем ничком, което означава да съберем цялото свое аз, да съсредоточим всички наши помисли, чувства и емоции, да паднем ничком и да потърсим Божията милост. Едно ни спасява – независимо дали сме много или малко лоши, много или малко грешни, много или малко добродетелни – едно: Божията милост. Сърцето съкрушено и смирено ни дава надежда и ни освобождава от системата на човешките мисли и етика, където етиката не може да влезе в тази рамка, не е възможно.

За човешката логика важи математиката – колко е съгрешил единият, колко другият, колко се е променил единият, колко другият. Какво добро е извършил единият, какво другият. Тук всичко може да се преобърне, ако имаме сърце съкрушено и смирено, защото това сърце казва:

– Не мога сам! Не е достатъчна моята сила! Не мога сам да намеря радост! Искам нещо друго! Обръщам се в друга посока! Тебе търся, Боже!

До какво води това? До съприкосновение с Бога. Кой е Бог? Бог е живот. Следователно, с Кого общувам? С живота. В противен случай общувам със себе си, но аз не съм живот сам по себе си. Моето аз не е живот само по себе си. Има ли някой, който сам със себе си да се чувства вечно щастлив? С нашето усилие обаче, което е отделено от Бога, с нашата етика, която е далеч от Бога, ние се опитваме да кажем:

– Сам по себе си, с моята добродетел, ще успея и ще бъда живот! Ще бъда радостен, ще бъда жив, ще съществувам.

Другата етика води до друга реалност – до сърце съкрушено и смирено. Какво правим обаче – не чуваме, не влизаме в себе си. Всеки казва:

– Бре, какво ти сърце съкрушено, този и този направи това това и това! Вече е станало и не може да се промени!

Това показва доколко сме духовно зрели.

– Бре, детето ми, колкото и да ми се покайва – той е белязан, направил го е!

За Бога обаче този начин на мислене не съществува. Защото покаянието означава: Не го е направил! – въпреки, че го е направил.

От момента, в който не можем да видим по този начин човека, който е извършил най-тежкото престъпление и дори като стоящ по-горе от този, който не го е направил, поради неговото съкрушение, това означава, че изобщо нямаме Бога в себе си и сме затворени в етиката на света.

Следователно, можем ли да приемем вътрешно факта, че човек, извършил хиляди престъпления, може да стане по-добър от този, който не е направил нищо? Може ли да излезе от ума ни идеята за табелката „Виж какво направи!”?

Ако тази табелка, това съзнание не излезе от нас, тогава – независимо дали знаем, че се покаял или не, защото това няма значение; ако не се е покаял, утре може да се покае – тогава не даваме надежда на този белязан човек, че може да се изцели, че може да се окаже по-горе от този, който не го е направил, или да стане по-добър, отколкото преди да го направи. Тогава нямаме опит от тайнството на Божията любов.

Не може ли в сърцето на всеки да влезе това, което да промени нашия ум, нашия навик, нашата мисъл; да влезе това, че никой не е отхвърлен, никой не е погинал, а нашият морал е за изхвърляне? В християнството не съществува морал, както го знаем. В християнството съществува живот или смърт, болест или изцеление, или съществува само Божията любов. Това не е ли свобода, не е ли преобръщане? Всичко друго е фарисейство. Мнозина нямаме силата да отидем близо до Бога, защото имаме тази пречка:

– Какво направи светът!? О, какво нещастие съществува! О, светът погина! Олеле, антихристът!

И не гледаме какво прави Христос, Който всеки ден ни променя, ако го искаме. Това има практическа стойност във всекидневния живот. Когато човекът е до мен, го характеризирам и казвам: такъв е, край! Или: той направи това, загубен е!

Ако това не изчезне, т.е. тази картина, която имаме за другия човек, и не му отдадем това, което може да му даде надежда, и ако нямам съзнанието, че мога да стана по-лош от него; че той ще се поправи, а аз ще се разболея, тогава не мога да имам мир с другия. Сърцето ми никога няма да намери мир и винаги ще имам колебание по отношение на другия. Винаги ще бъда в спор, в раздор, в разногласие, в конфликт. Следователно конфликтът не е последица от това, че нервната ми система е опъната. Конфликтът има и духовна причина. Това, че влизам в конфликт с другия, означава, че атакувам другия, защото ме е приземил, развалил е представата, която съм имал за себе си, преобърнал е ценностната система, която съм имал, оскърбил е моя морал, който съм имал толкова време в своето съзнание. Сега виждам, че този човек е опасен и трябва да вляза в противоборство с него; трябва да се конфронтирам. Това конфронтиране с другия също има духовна основа.

Защо обаче да се конфронтирам с другия? Какво ми е оскърбил? Моите права, самочувствие, морал? Какво ми е оскърбил? Способен ли е някой да ме оскърби с нещо, след като съществува възможността за изцеление, съгласно думите на Господа: “сърце съкрушено и смирено Бог няма да презре”? И когато нашият Господ всеки ден става Учител на болните, с които е ял заедно – с митарите и грешниците; когато отива в дома на фарисея, а той не проявява уважение към Него, но идва грешната жена и с миро помазва Христовите нозе. Къде? В дома на фарисея. Това, което фарисеят не прави, прави грешникът. Добре, ти не го правиш, фарисеино, но защо осъждаш грешника? И защо осъждаш Господа, Който приема тази постъпка на грешника? Във всеки случай, за тази етика в нашата цивилизация казват:

– Това е от попа, от Църквата, от Господа; това са духовни неща. Ние имаме своя система и с нея работим.

Светската система, законът, правилото за поведение. Духовният живот или възприема целия човек или не го възприема. Фарисейството съдържа голямо осъждане.

При фарисея има два доминиращи елемента. Единият е неговата схоластичност, чрез която той изследва закона, за да отбранява себе си, а другият – злобата, злото разположение, отрицанието, жестокостта. Колкото повече разбираме и проумяваме, че имаме нужда от Божията милост, толкова по-голяма милост проявява нашата душа към ближния.

Друга истина: колкото повече проумявам своята нужда от Божията милост (което означава, че познавам своите немощи и греховност), толкова по-голяма милост, човеколюбие, милосърдие изпитва моята душа към ближния. Ако душата ми е корава и нямам милост към своя ближен, това означава, че не съм влязъл в етоса на търсенето на Божията любов и милост – защото смятам, че не съм направил нищо ужасно.

Въпросът не е дали сме направили нещо много или по-малко ужасно, а дали имаме живот в себе си. Какво означава, че не сме направили никакво зло, след като в сърцето ни няма мир, няма утеха, няма радост, няма светлина? Когато сърцето на човека не чувства нужда от просветление, от живот, от отговор, от случайна среща с Бога, той не може да има милосърдие. Когато обаче душата познава своята безпомощност, безсилие, опасно положение, трагичност, колебливост, толкова по-силно тя чувства нужда от Божията милост; толкова по-милостиво става това сърце. Не системата или законът ни нареждат да даваме милостиня. Всички неща имат тайна връзка помежду си. Колкото повече търсим Божията милост, толкова по-милостиви ставаме спрямо другите. Ако спрем да търсим Божията милост, бихме станали жестокосърдечни.

Превод: Константин Константинов

Коментари

коментара