Ще се помоля!
Рядко ли се случва да даваме обещания, а след това да си блъскаме главата и да се чудим как да ги изпълним така, че да не ни излезе славата на (пък и да не се окажем наистина) лекомислени празнословци и още по-зле – измамници? Изглежда, че не много рядко. Това се случва най-вече тогава, когато наистина се отнасяме към нечия молба с голяма доза лекомислие и дори без да се вслушаме понякога истински в това, което се изисква или поне се очаква от нас, бързаме да отговорим:
– Разбира се! Ще направя всичко, не се и съмнявайте в това!
Е, а впоследствие, както казахме, търсим начини да реализираме това, за което сме дали дума, и далеч не винаги резултатът се оказва задоволителен.
И какво е най-удивителното: нерядко подобна ситуация можем да наблюдаваме, когато ни молят не за нещо свръхсложно или крайно необичайно, а за нещо просто и естествено: да се помолим.
Молят ни и ние веднага с готовност възкликваме:
– Разбира се! Непременно ще се помоля!
А след това… А след това човекът отива в храма и задава на свещеника въпрос, чийто отговор изглежда очевиден:
– Искаха от мен да се помоля, обещах – а как да го направя?..
И наистина как? Да споменаваме човека, който ни е помолил, сутрин и вечер в молитвите си, да правим за него поклони, да четем акатисти и канони, да присъединяваме прошения за него към четенето на Псалтира и Евангелието, да подаваме записки по време на проскомидия, на молебен? Навярно щеше да е най-правилно, ако, обещавайки да се помоли, християнинът вече си представяше как именно ще направи това.
Струва ми се, че въпросът: как да се моля? – се родее с един друг въпрос: как да определя степента на моето участие, когато ме молят за помощ на дело, например с пари? И отговорът на него се изгражда от същите компоненти: да участвам (да се моля) трябва, доколкото това е необходимо, докъдето стига моето усърдие, докъдето стигат възможностите ми, доколкото ми е близък човекът, за когото става дума, и, разбира се, докъдето стига любовта, която живее в моето сърце. И всичко непременно трябва да се прави с разсъдливост.
Като външен израз и като продължителност молитвата може да бъде много различна, но главното е тя да не бъде формална, да идва от сърцето ни и да се извършва с разбиране на това за кого и за какво се молим. В записките на преп. Силуан Атонски има такива думи: «Да се молиш за хората е все едно кръв да проливаш». И това е казано не само в смисъл, че молещият се чувства болката на другия човек като своя собствена.
Молещият се трябва да бъде готов да поеме върху себе си някаква част от товара, който влачи другият човек, да понесе тегобата му, да сподели неговата скръб: такъв е законът на духовното възприятие, за който говори преп. Марк Подвижник. Той обяснява, че това възприятие бива двойнствено – волно и неволно. Когато осъждаме даден човек, когато му причиняваме зло, Господ прави тъй, че да поемем върху себе си известна част от неговите изкушения и неприятности. Когато, напротив, обичаме този човек и се молим за него, Бог, виждайки в нас готовност за саможертва заради ближния, ни дава възможността да страдаме заедно с него.
Неслучайно, отговаряйки на въпроса на един свой ученик, преп. Варсануфий Велики е казал, че ще е достатъчно, ако, обещавайки да се помоли да някого, той каже един път: «Господи, помилуй еди-кого си!» и въздъхне от цялото си сърце. Нищо повече не му е по силите. Същия съвет можем да отнесем към себе си и ние – и на нас нищо повече не ни е по силите. А ако все пак искаме нещо повече, то уместно ще е да споменаваме човека повече или по-малко редовно по време на обичайната утринна или вечерна молитва – кратко, сред другите хора, за които се молим постоянно.
Но това безусловно е валидно в по-голяма степен за ситуациите, когато за молитва ни моли човек, когото не твърде добре познаваме. Друг въпрос е, когато става дума за някой, който ни е наистина скъп, когото обичаме, с когото ни свързва близко приятелство, особено ако този скъп за нас човек е изпаднал в беда или се е разболял тежко. Тук е необходим труд от съвсем друг вид: и просто усърдна молитва, и акатисти, и канони, и Евангелие с Псалтира, и споменаване по време на богослужението.
И, разбира се, същото може да се каже и за онези наши близки, които загиват, неспособни да овладеят страстите си, които не могат да се справят с алкохолната или наркотичната зависимост, пропиляват някъде последните си пари, живеят греховно, разпътно. В тези случаи може и трябва или да ги «измолим», да ги «изтеглим» върху гърба си, или, както се изразява един подвижник, поне да покажем на Господа изтритите си от поклони колене. А изкушенията, които ще трябва да изтърпим при това… какво пък, трябва да ги има – мъжественото им понасяне прави молитвата ни много по-силна, мъжествеността ни доказва, че ние наистина го обичаме, а молитвата, съпровождана от любов, върши чудеса.
Разбира се, разсъждавайки за молитвата ни за близките ни хора, аз си давам сметка, че готови, веднъж завинаги дадени «рецепти» по отношение на нея не може да има: животът е жив, и всяко правило изисква понякога корекция. Каква? Разбираме, ако сме живи като самия живот: сърцето подсказва, а здравият разум, разсъдливостта ни позволяват да се убедим в неговата правота. Просто се опитах да нахвърлям някакви общи принципи, знаейки от опит, че има насъщна необходимост от това.
Защото трябва да се молим непременно. И ако разбираме това, то молитвеният труд ще бъде и по-лесен, и ще донесе повече полза – и на ближните, и на нас самите.
Източник: Православие.ru
