Пътят към вечния живот
Да видиш Бога както си е
Православното учение за виждането на Бога, формулирано догматически от св. Григорий Палама и неговите привърженици по време на няколко Поместни събори в периода 1340 — 1360 г., почива върху многобройните свидетелства на Светото Писание и творенията на светите отци. В систематичен вид то е изложено от Владимир Лоски в книгата му «Боговидение» (1).
Лоски отбелязва, че още в Библията има две поредици от текстове, които сякаш си противоречат взаимно: едната отрича възможността Бог да бъде видян, другата, напротив, твърди, че това виждане е върховното предназначение на човека. Към първата редица, в частност, спадат думите на Бога, казани на Моисей: «Лицето Ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив» (Изх. 33:20; срв. Съд. 6:22, Ис. 6:5, Йоан 1:18). Към втората поредица спадат старозаветните и новозаветните разкази за срещите на Бога с хората, в частност думите на Яков «аз видях Бога лице в лице, и се запази душата ми» (Бит. 32:30), разказът за Моисей, който видял Бога «лице в лице» и беседвал с Него «като някой с приятеля си» (Изх. 33:11), и думите на Иов, който твърдо вярвал, че ще види Бога: «Но аз зная, Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят» (Иов 19:27), и пак неговите думи в края на книгата: «Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат» (Иов. 42:5). Тук спадат също и думите на Христос «блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога» (Мат. 5:8). Апостолите Йоан и Павел пишат за окончателните плодове на нашето осиновяване от Бога, когато «ще Го видим както си е» (1 Йоан 3:2) и то не през мътно огледало, а «лице в лице» (1 Кор. 13:12) (2).
В творенията на светите отци също присъстват двата мотива: утвърждава се невидимостта и непристъпността на Бога и заедно с това се говори ясно, че Той може да бъде видян. Преп. Симеон Нови Богослов, например, горещо полемизира с онези, които виждат в думите на апостол Йоан «Бога никой никога не е видял» (Йоан 1:18) подчертаване на невъзможността да видим Бога. Той пише, че когато идейните му противници чуват, че ще видим Бога, те «тозчас променят израза на лицето си и се извръщат, сякаш са чули нетърпимо богохулство. След това, приемайки кротък вид… отговарят: «И кой ще посмее да каже, че е видял някога или всецяло е съзерцавал (Бога)?.. Та нали е речено: Бога никой никога не е видял». О помрачение! Кой е казал това, отговори ми? — «Единородният Син — говори, — Който е в недрата на Отца, Той Го яви». Истина казваш, и свидетелството ти е истинно, само че то е против собствената ти душа. Защото ако аз ти покажа, че Същият Син и Бог казва, че това е възможно, то какво ще кажеш тогава? А Той говори: Който Ме е видял, е видял Отца (Йоан 14:9). И това е рекъл не за виждането на Своето тяло, а за откровението на Своето Божество» (3).
Твърдението, че е невъзможно да видим Бога, преп. Симеон нарича най-лоша ерес, побираща в себе си всички други ереси (4). Въз основа на личен опит той твърди, че Бог се открива на човека и става видим, и то не в бъдещия живот, а вече тук, на земята: «Откъде знаех, че Ти се явяваш на онези, които идват при Теб, бидейки все още в този свят?.. Откъде знаех, Владико, че Ти, бидейки невидим и невместим, ставаш видим и се поместваш в нас?.. Защото когато чувах как Твоите проповедници говореха по този въпрос, аз смятах, че това ще се случи в бъдещия век и след възкресението, и не знаех, че то става и сега» (5).
По какъв начин невидимият Бог може да бъде видим? Как можем да общуваме с Непристъпния? Без да отстранява изначалната антиномичност на проблема за виждането на Бога, св. Григорий Палама го решава посредством различаването на «същността» (ousia) и «енергията» (energeia — действие) на Бога: «божествената Същност е приобщима не сама по себе си, а в своите енергии» (6). Той пише: «Божията Същност е несподелима и в някакво отношение споделима. Ние се приобщаваме към божественото естество и заедно с това ни най-малко не се приобщаваме към него. И тъй, трябва да се придържаме и към едното, и към другото твърдение» (7). Божията същност остава цялостна и неизменна, а божествената благодат не е изливане на Божията същност, а проява на Нейната енергия. И човекът, който съзерцава Бога, не се слива със същността на Съзерцавания, а става причастник на Неговата енергия.
В този контекст се разбира разказът за Моисей, който не можел да види Лицето на Бога, но можел да види «Бога изотзад»: «(Моисей) каза: покажи ми славата Си.
Отговори (Господ на Моисея): Аз ще направя да мине пред тебе всичката Ми слава и ще провъзглася името на Иехова пред тебе; и който е за помилване, ще го помилвам, който е за съжаляване, ще го съжаля. И после каза: лицето Ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив. И каза Господ: ето място при Мене: застани на тая скала. И кога минава славата Ми, Аз ще те туря в пукнатината на скалата и ще те покрия с ръката Си, докле отмина; и кога Си сваля ръката, ти ще Ме видиш изотзад, а лицето Ми няма да бъде видимо (за тебе)» (Изх. 33:18-23). «Лицето на Бога» — т. е. Неговата същност, която е невидима и непристъпна, а «да видиш изотзад» означава да се приобщиш към Неговата енергия. Впрочем, виждането на Бога в Стария Завет е било частично и непълно, в Новия Завет то е по-пълно и по-ярко: хората виждат Лицето на Христос, въплътения Бог. Затова апостол Йоан говори: «Бога никой никога не е видял; Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го яви» (Йоан 1:18). Това означава, че Божият Син е разкрил Бога на хората, направил Го е видим.
В житията на светиите и творенията на отците на Църквата са описани много случаи, когато по време на молитва умът на човека е бил «издигнат» в друг свят, съзерцавайки Бога, ангелите, Царството Небесно. Апостол Павел пише: «Да се хваля, не ми е за полза, а при все това ще мина към видения и откровения Господни. Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори» (2 Кор. 12:1-4). Преп. Исаак Сириец пише за съзерцанията и откровенията, които спохождат светиите по време на молитва: «Когато свещеникът се приготви, застане да се моли, омилостивявайки Бога, молейки се и събирайки ума си в едно, тогава Светият Дух слиза върху хляба и виното, предложени върху жертвеника. И на Захарий по време на молитва се явил ангел и възвестил раждането на Йоан. И на Петър, който по време на шестия час се молел в горницата, се явило видение… И… първосвещеникът веднъж в годината, в страшното време на молитвата… влизал в Светая Светих, и падал по очи, и слушал Божиите слова в страшно и неизречено видение. О, колко страшно е това тайнство, на което е служел на друг, а самият първосвещеник! Тъй и всички видения, които се дават на светиите, се дават по време на молитва. Защото кое друго време е толкова свято и поради светостта си тъй подходящо за приемането на Божии дарове, както времето на молитвата, когато човекът беседва с Бога? В това време… човек… се потапя мислено в единия Бог, и сърцето му е изпълнено с Бога, и затова той разбира непостижимото… и умът бива поразен и погълнат от изумлението… и се оказва извън този свят… И не с молитва се моли тогава умът, а е в състояние на екстаз, на съзерцание на непостижимото — на онова, което извън пределите на света на смъртните. И тогава той занемява, не познавайки нищо тукашно. И тъкмо това незнание се зове най-добро познание. Тъкмо за това незнание се казва: блажен придобилият незнание, неразлъчно с молитвата» (8).
Опитът на виждането на Бога е толкова личен и съкровен, че малцина измежду светиите са говорили подробно за него. Апостол Павел се ограничава с няколко фрази за неизказаните думи, които «човек не може да изговори». В този смисъл изключителен и единствен в цялата светоотеческа литература е преп. Симеон Нови Богослов (XI в.), който в творбите си с невиждана дотогава откровеност разказва за своите срещи с Бога, за тайните на съзерцанието, за многобройните видения и откровения, които е имал. Често по време на молитва той съзерцавал Бога като светлина:
Що за чудо е туй, що за дивна поличба?
Грешен, Бога аз виждам, съзирам лика Му.
Страх ме е да го кажа, камо ли да напиша!
Как езикът ми тленен, как перото ми слабо,
как устата греховни тайната ще изкажат?..
В полунощ, в глуха доба, в тъма непрогледна
с изумление, с трепет аз Господа виждам.
Небеса се отварят, при мене Той слиза
със Отеца Си вечен, с Духа пребожествен.
Той е Господ един, но в три Лика познаван:
Трима, що са Един, Триединство свещено,
три слънца във едно, сяй триогнен едничък,
озаряващ душата по-светло от слънце,
просвещаващ, изгарящ човешкия разум…
Той дохожда при всички, които Го любят,
що в сияние вечно Тримата съзерцават.
Всеки, който е зрящ, вижда Духа Светаго,
който Него пък вижда, Сина съзерцава,
а комуто Синът се открие във слава,
в Него той и Отеца предвечен ще види.
Всичко туй, както казах, със мене се върши!
Чудо дивно и страшно, едва го разбирам,
дивен блясък поемам с очи ослепели,
пребожествени гледки изгарят очите…
Ужасен, цял треперещ, в отмала пропадам,
този блясък безмерен аз веч не издържам
в тази нощ, тъй изпълнена с усети дивни… (9)
В своите «Химни» преп. Симеон говори за онзи опит на виждането на Бога, за който апостол Павел не е можал или не е поискал да каже нищо:
Ето пак се отваря, разтваря небето,
светлина в полунощните доби изгрява…
Светлината небесна при мене дохожда,
както съм на земята, при Бога ме грабва.
Тялом ли, аз не знам, но съм там и пребъдвам,
светлината където сияе безвидна,
с нея ставам и аз прост, безвиден и вечен. (10)
В учението на преп. Симеон няма нищо, което да не е било известно на светите отци от предишните векове; той не е създал «ново богословие» в смисъл на догматични новости: новото в неговото богословие е в това, че той е огласил и изяснил съкровения опит на виждането на Бога, за който никой преди него не е дръзвал да говори открито. Божествената светлина, която е съзерцавал той, няма нищо общо с обикновената земна светлина: това е нетварната светлина, която, както ще учи три столетия след Симеон св. Григорий Палама, е енергия на Божеството. Тази светлина е озарила апостолите на Тавор и пак тя е била показана на Моисей на Синай и наречена «мрак». Ако Синайският мрак и Таворската светлина са по природа едно и също — и едното, и другото са Божия енергия — то разликата между тях е в «интензитета» на божественото присъствие: ако старозаветният праведник е бил покрит от десницата Божия и не можел да види Лицето на Бога, а Го виждал само «изотзад», то апостолите съзерцават сияйното Лице на Христос. Преп. Симеон почти никога не пише за мрак, а винаги за светлина: той е съзерцавал Бога очи в очи и е общувал с Него без никакви прегради.
Преображението на човека
Латинската дума «религия» (religio) означава според Лактанций «връзка» или «възстановяване на връзката» (от religare — «свързвам») (11). Много религии си поставят за цел възстановяването на живата връзка на човека с Бога, но нито една от тях не познава такава пълнота на богообщението и приобщаването към Божеството, каквато е възможна в християнството. Бог, Който става храна за човека, Когото ние не само търсим, жадуваме, но и вкусваме — такъв Бог познават само християните. Христос е «Хлябът на живота» (Йоан 6:35), «Хляб насъщен» (Мат. 6:11), «който слиза от небето и дава живот на целия свят» (Йоан 6:33). Истинският живот, «животът в изобилие» (Йоан 10:10) е възможен само в Христа; извън Христос има само непълнота на живота, увяхване, умиране. «За мен животът е Христос и смъртта е придобивка», казва апостол Павел (Фил. 1:21).
Целта на християнската религия е да стигнем до такава пълнота на общуването с Бога, при която ние по най-тесен начин ще се приобщим към Божеството. В Евхаристията човекът се съединява с душа и тяло с Бога, в молитвата той се издига с ум и сърце при Бога, в опита на виждането на Бога съзерцава Божеството с вътрешните си очи. «Бог е огън», казва Библията (Втор. 4:24, Евр. 12:29), който «пояжда» и изтребва всяко зло и грях, осветлява всяко добро и го прави още по-светло. Всяка среща с Бога е докосване до огън: за едни това е смъртоносен допир, а за други спасителен.
В молитвите преди и след Причастие този огнен опит е изразен с особена сила: «Като огън и като светлина да ми бъдат Твоето Тяло и пречистата Ти Кръв, Спасителю мой, изгарящи греховното вещество, изпепеляващи тръните на страстите и просветляващи ме изцяло…». «Ето, пристъпвам към божественото Причастие. Създателю, да не ме изгориш с приобщаването; защото Ти си огън, изгарящ недостойните; но ме очисти от всяка сквернота». Огънят на Тялото и Кръвта Христови просветлява целия душевно-телесен състав на човека: «Ти, Който си ми дал по Своя воля Своята плът като храна, си огън, изгарящ недостойните. Да не ме изгориш, Създателю мой, но мини във всички мои членове, във всички тъкани, в утробата, в сърцето. Изгори тръните на всичките ми прегрешения, очисти душата ми, освети помислите ми… та като от огън да бяга от мен всеки злодей, всяка страст». Това просветляване с божествения огън е приобщаване към Светлината, съединение с Бога, обожение на човека: «Виждайки боготворната Кръв, ужаси се, човече; защото Бог е огън, който изгаря недостойните. Божественото Тяло ме обожествява и ме храни: обожествява духа, а ума чудно храни». Както хлябът и виното на Евхаристията се претворяват, т. е. променят и стават Тяло и Кръв Христови, тъй и човекът, който се приобщава към Бога, се променя и преобразява: «Усладил си ме с любовта Си, Христе, и си ме променил с божествената Си грижа»; «направи ме място, в което да живее Твоят Дух… и в син на светлината превърни Твоя служител» (12).
В светоотеческата литература преображението на човека в резултат на приобщаването към Бога се нарича по различен начин — «богоосиновяване», «богоуподобяване», «претворяване в бог», «превръщане в бог», «обожение». Идеята на «обожението» (theosis) е била център на целия религиозен живот на Изтока, около който кръжали всички въпроси на догматиката, етиката и мистиката (13). Да изповядваме истинската вяра, да спазваме заповедите, да участваме в тайнствата — всичко това е необходимо не за друго, а за да стигнем до обожение, и тъкмо обожението е спасението на човека.
Обожението е висшето духовно състояние, към което са призвани всички хора: «За това ни е създал Бог, за да станем причастници на Божието естество (2 Петр. 1:4), да споделим Неговата вечна същност и да бъдем подобни на Него (срв. 1 Йоан. 3:2) по благодатното обожение, заради което всичко е устроено и пребъдва», казва св. Максим Изповедник (14). Човекът според преп. Йоан Дамаскин «поради своето влечение към Бога се превръща в бог, ала не в смисъл, че се влива в божествената същност, а в смисъл на причастност към божествената светлина» (15). Обожението може да се осъществи още тук, в земния живот, ала изключително редки са онези, които го придобиват тук. В бъдещия живот всеки, който влезе в Царството Небесно, ще стане «причастник на Божието естество» и ще се съедини с Бога.
В съвременната богословска наука неведнъж се е изказвало мнението, че върху християнското учение за обожението е оказал уж влияние неоплатонизмът. Тъй смятал най-големият руски патролог архимандрит Киприан (Керн), цитирал по този повод Плотин: «Целта на човешкия живот не е безгрешността, а обожението» (16). По-точен би бил обаче преводът: «Стремежът не е да бъдеш извън греха, а да бъдеш бог» (17). Ала изразът «да бъдеш бог» в политеистическата традиция се е разбирал много широко, тъй като думата theos (бог) е могла да бъде синоним дори на думата daimon («демон», «божество», «бог») (18); «да бъдеш бог» е означавало да стигнеш до духовността, съвършенството и безгрешността, присъщи на демоните (безплътните духове).
Вярно е, че Плотин говори и за нещо по-голямо — за съзерцанието на Върховното Начало (наричано също и «Едно», «Праедно», «Благо», «Съществуващо», «Всичко») и за съединението с Него в екстаза на блажената любов. И все пак екстазът и обожението на Плотин не трябва да се отъждествяват напълно със съответните понятия в патристичната традиция. Плотиновият екстаз е резултат на умствена дейност, на размисъл за Бога; философът не говори за молитвата като за път към виждане на Бога, докато при християнските автори созерцанието на Бога е плод на молитвен труд. Обожението на Плотин е разтваряне в Едното, сливане с Него до пълна загуба на собствената индивидуалност, «изчезване» в Божеството, докато християнското обожение означава най-висша степен на приобщеност към божествената светлина и причастност към божествената енергия без загуба на своята личност, взаимообщение и взаимопроникване на Бога и човека като две личности, които стават «равни». И най-главното: неоплатонизмът не познава Христос като единствена Личност, откриваща на човека божествената реалност чрез непосредствен опит, не познава Бога, станал хляб, храна за душата и тялото. Освен това неоплатоническият екстаз е чисто интелектуален процес, който не предполага никакво участие на тялото в обожението: тялото е само обвивка, затвор, гроб, от които трябва да се освободиш, за да общуваш с чистия Абсолютен Дух. А за християнина обожението става възможно само благодарение на въплътилото се Слово, което е възприело нашата човешка природа и ни е дало Своето Божество, като при това тялото е пълноправен участник на процеса на обожението и също се приобщава към божествената енергия, влизаща «във всички тъкани, в утробата, в сърцето» (19).
За това що е обожение могат да кажат най-добре онези, които са го придобили. Да се обърнем отново към писанията на преп. Симеон Нови Богослов, който подчертава, че съединението с Бога е освобождение от тленността и преминаване в други светове, отвъд пределите на видимото, извън границите на интелектуалното познание:
О, Вседържителю едничък!
На красотата Ти незрима
кой в този свят ще се насити?
Със Твоята безмерност, Боже,
кой земен съд ще се напълни?
Та мигар някой е достоен
лицето Ти свето да види,
пък ако ще да спазва сявга
законите Ти неотклонно?
Аз чух за странно, дивно чудо:
един от плът и кръв, веществен
човек при Бога се възнесъл!
О, изумление и тайна!
Та кой, облечен в смъртно тяло,
надмогнал би плътта си тежка?
Кой би отлитнал от земята
с крила като орел небесен?
Как непохватни са словата!
Как жалко всичко, дето знаем!
Де е сега, къде пребъдва
човекът тайнствен, що е вече
отвъд пределите на всичко?..
По-ценен колкото е хлябът
от туй, що тъпчем със нозе ний,
тъй и небесното по-ценно
и сладко е от всичко земно.
О, земна мъдрост, засрами се!
Мълчи, немей, не знаеш нищо!
Заключена е в прости думи
евангелската чудна мъдрост,
която води ни при Бога…
И аз, смиреният, чрез нея
възраждам се, крила добивам
и ставам с Бога бог вовеки (20).
Преп. Симеон подробно говори за участието на тялото в обожението. Бог «обгръща» целия човек, чието тяло, точно както и душата, се преобразява и обновява изцяло:
Но кой ли би могъл по-близо
да стигне до престола Божи?
И може ли изобщо смъртен
да иде горе, там, при Него?
Додето тъй аз размишлявам,
Сам Той навлиза вътре в мене,
изгрявайки в сърцето грешно.
И ето, пак ме озарява
със светлината Си небесна,
с лъчи изпълвайки без мяра
всяка частица от плътта ми.
Той ме държи, Той ме обгръща,
аз цял съм потопен във Него.
Изцяло Себе Си отдава
на мен, окаяния грешник.
С любов неземна се насищам,
със красотата Му безмерна,
с божествена, неземна радост,
с блаженство сладко се изпълвам,
със светлина се причастявам
и в Неговата слава влизам.
Зари лицето ми изпуска
и всички органи телесни
сияят ярко като слънце (21).
Божеството се сравнява с огън, а човешката природа — със слама; огънят обхваща сламата, но не я изпепелява:
И кога се оказах далече от всичко,
от света бях изтръгнат, уплаших се много.
Отдалеч видях нещо, протегнах ръка аз
и тогава в душата разпали се огън
на голяма любов, и ума ми, сърцето
той полека обхвана със жар и със пламък
жив, изтръгвайки сълзи горещи от мене,
но и носейки ми неизречена радост…
Този пламък, макар и обхванал ме буйно,
не изгаряше в мен веществото ми слабо,
както огънят слама изгаря, но — виж ти! —
всичко в мен се превръщаше в огнена радост
и обзета от огъня, сламата клета
не изгаряше никак, но с огъня страшен
беше сякаш едно, оставайки цяла…
Как, оставайки огън, оставайки пламък,
ти запазваш състава на сламата жалка
неизменен, макар и във огън превърнат?
Влиза огънят в сламата, без да се сливат,
става сламата огън, оставайки слама (22).
Бог си остава Бог и човекът си остава човек, сламата не се слива с огъня и огънят не изпепелява сламата, Божеството не се слива с човешката природа и човешката природа не се разтваря в Божеството. И заедно с това съединението с Бога е толкова тясно и приобщаването към Него е толкова пълно, че човекът изцяло се променя, преобразява, става бог по благодат. Преп. Симеон нарича обожението «чудна тайна» и «страшно тайнство», за което знаят малцина. И все пак той подчертава, че цялото Свето Писание говори за обожението, че онзи, който е стигнал до върховете на богоуподобяването, само открива със собствен опит онова, което е скрито в библейските образи и символи:
Преминеш ли отвъд предела
на тоз живот, що е наречен
«море житейско» от отците,
ще встъпиш в мирна, тиха пристан,
дом на безсмъртие и благо;
там, де дървото на живота
расте и дава плод чудесен…
Гори къпината там вечно
във пламъци, без да изгаря,
и боси са всегда нозете,
защото стъпват по светиня.
Водите там пред мен отстъпват
и аз вървя като по сухо…
Там, в таз страна, е и скалата
що мед и мляко ми източи…
Там ядох манна — хляб небесен…
Там жезъла на Аарона
с очите си видях разцъфнал…
Там аз душата си безплодна
видях отново плод да ражда,
подобно на лозница суха,
отрупана със сладко грозде.
Там чух аз: «Радвай се, човече,
защото Господ е със тебе!»
А също и: «Върви, побързай,
умий се в купелта на плача!»
Тъй сторих и прозрях внезапно.
Там чрез смирение безмерно
във гроба жив се аз погребах,
но сам Христос пристъпи с обич,
отвали камъка надгробен
и рече ми: «Излез оттука!..»
Там аз видях живот различен —
нетленен, праведен, свръхземен,
от който нашият Спасител
на всеки, що жадува, дава.
Небесно Царство там намерих
във себе си — Отца и Сина
и Духа Светий: Божеството,
и неразделно, и троично (23).
Ето как човекът, придобил святост още по време на земния живот, се приобщава към Царството Божие, съединява се със светлината на Пресветата Троица и се изпълва с Божеството. Ала след всеобщото възкресение и Страшния Съд светиите ще получат още по-пълно блаженство и всецяло уподобяване на Бога, които човешкият ум не може да си представи: «Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е» (1 Йоан 3:2).
* * *
Когато човекът стига до съвършенство на духа, пречиствайки се напълно от всички страсти, когато душата, по силата на едно неизречено общение, встъпвайки всецяло в единение с Духа Утешител, сякаш разтворена в Духа, сама става дух, тогава всичко в нея става светлина, всичко е радост, всичко е покой, всичко е веселие, всичко е любов, всичко е милосърдие, всичко е благост, всичко е добрина, и тя сякаш се потапя в добродетелните сили на благия Дух като камък, отвсякъде обгърнат от води в океанската бездна. Ето как, съдинени безмерно с Божия Дух, тези хора се уподобяват на самия Христос, притежавайки в душата си непоклатимите добродетели на Духа и показвайки съответните плодове. Духът ги е направил вътрешно непорочни и чисти, защото… винаги и във всичко сияят в тях плодовете на Духа… Понякога човекът влиза, за да преклони коляно, и сърцето му се изпълва с божествена енергия, а душата… се весели с Господа като невеста, радваща се на своя жених… Случва се също такъв човек да бъде зает цели дни, ала за един час да се посвети на молитвата, и тогава вътрешният човек бива възнесен нагоре от нея, и го обгръща безкрайната дълбочина на (бъдещия) век, и той усеща такава неизречена радост, че изцяло бива грабнат неговият летящ и изтръгнат от земното ум, и мисълта забравя за всяко земно мъдруване, защото помислите му… биват отведени като в плен от божественото и непостижимото. Затова в този момент се случва, че по молитвата на човека заедно с молитвата нагоре се възнася и душата. А на онзи, който пита «има ли човек сили да пребъдва винаги в тона състояние?», следва да отговорим: не е имало време, когато благодатта да не е съпребъдвала и да не е била вкоренена в човека; и в човека, в който пребъдва, тя става нещо свръхестествено и неотнимаемо… Понякога по-силно, понякога по-слабо разпалва тя в него огън, и светлината понякога го озарява в по-голяма степен, а понякога се отдалечава и гасне… и макар светилникът да гори неугасимо, той понякога става по-ясен и товага човекът празнува, сякаш упоен още повече от Божията любов, а понякога и самата светлина, появяваща се в сърцето, отваря вратата за още по-вътрешно и дълбоко сияние, тъй че човекът, погълнат изцяло от тази сладост и съзерцание, бива вече извън себе си… Стигането до тази степен става не веднага и не е лесно; и само след много трудове и подвизи, след многогодишно усърдие, след изпитания и различни изкушения можеш за стигнеш до състоянието на съвършено безстрастие. Само по този начин миналият през труд и напрежение, успешно издържал всички изкушения… човек се удостоява най-сетне с велики почести, духовни дарби и божествени богатства, и става наследник на Небесното Царство.
Преп. Макарий Египетски
Братя и отци! Голямо е Божието снизхождение и човеколюбие към хората. Затова, чудейки се на неизречената благост на Бога и треперейки, аз викам така: «О, изумително чудо и сила на Божиите заповеди! О, как преобразяват те онези, които ги изпълняват и спазват!» Защото аз някога започнах от тях, когато малко се измъкнах от дълбините на злото и мрака… Всичко, което правех, беше (в началото) само отдалечаване от злото, ала то ме подтикваше към добро… Защото както при изгрева на слънцето мракът полека-лека се разпръсва и изчезва, тъй и при изгряването на добродетелта грехът се пропъжда и престава да съществува; и ние ставаме също толкова добри във всичко, колкото преди това сме били зли. Тъй ние… с помощта на живия Бог се възстановяваме и обновяваме, пречиствайки се с душа, тяло и ум… От всичко това получих нещичко и аз, последният и най-лошият от всички… Чрез благодатта получих благодат, чрез благодеянието благодеяние, чрез огъня огън, чрез пламъка пламък. Към възхождането се добавиха още възхождания, и в края им се появи светлина, и към светлината се добави още по-голяма светлина. И сред нея отново изгря ярко Слънце, и от него се появи лъч, който напълни всичко… В това време аз пребъдвах в най-сладки сълзи и неизречено изумление. А божественият ум беседваше с моя ум и ме учеше, казвайки тъй: «Разбра ли на каква висота те издигна човеколюбиво Моята сила заради твоята вяра и малкото ти търпение, които потвърждават твоята любов? Ето, бидейки смъртен, ти стана безсмъртен, и бидейки пленник на тлението, се намираш отвъд него. Живеейки в света, ти пребъдваш с Мен, и носейки тяло, не си терзан от нито една телесна страст». На това аз с радост и страх отговорих и рекох: «Кой съм аз, Господи, аз грешният и нечистият, че Ти ме погледна и ме удостои да беседвам (с Теб)? О, пречистий, невидимий и непристъпний за всички, как ставаш Ти достъпен и сладък за мен?…» Всичко това аз чувах тайнствено и отговарях по един неизречен начин, а свръхестественото (видение) ме изумяваше… Неизречената красота на Явилия се порази моето сърце и ме подтикна към безгранична любов… Дадено ми бе да се удостоверя, че са ми простени всички грехове, и все пак аз се смятах за по-грешен от всички хора. Не можех да не вярвам на Говорещия, ала се страхувах и да Му вярвам, за да не изпадна в себепревъзнасяне. Оттогава аз често се изкачвам на висотата на съзерцанието без моя воля и доброволно слизам от нея, за да (не забравя) човешката си природа и да спазвам непоклатимо смирение. Знам много неща, които не знаят другите, и все пак съм по-невеж от всички хора. Радвам се, че Христос, в Когото съм повярвал, ми е дарил Царство вечно и непоклатимо, но, като недостоен за тези блага, плача непрестанно и не ще престана да плача… Когато бивам по-долу от всички, тогава се възнасям по-горе от небесата и с любов се съединявам с Христос, моя Бог, с надеждата, че когато се освободя от тази земна и тежка плът, ще застана още по-близо (до Него) и ще позная още по-ясно вечната радост и ликуване на тамошната любов. И тъй, аз желаех да ви напиша това, братя мои, не като някой, който желае слава — защото такъв човек е безумен и чужд на небесната слава, — но за да познаете безмерното човеколюбие на Бога и да разберете колко леко е бремето на заповедите на нашия Спасител и Бог, и каква е наградата Му, и като познаете това, да пожелаете да придобиете Неговата любов или да се ужасите от това, че бихте могли да не я достигнете… И още: за да видите как помрачените стават непостижимо изпълнени със светлина, доближавайки се до великата Светлина, — онези, които, макар и възродени от долното, както някога Моисей, се съединяват с горното, (ставайки) богове.
Преп. Симеон Нови Богослов
Бележки
(1) Вл. Лосский. Боговидение. М., 1995.
(2) Вл. Лосский. Боговидение. Сс. 14-18.
(3) Огласително слово 29, 137-150 [SC 113, 176-178].
(4) Нравствено слово 5, 83-97 [SC 129, 86].
(5) Благодарение 1, 28-70 [SC 113, 306-310].
(6) PG 150, 937D.
(7) PG 150, 932D.
(8) Слово 32 [Isaak tou Syrou eurethenta asketika. Sel. 139].
(9) Химн 14, 1-82 [SC 156, 232-238].
(10) Химн 40, 1-16 [SC 174, 484-486].
(11) PL 6, 535.
(12) Вж. всяко издание на «Православния Молитвослов» (Последование към св. Причастие и молитви след св. Причастие).
(13) И. Попов. Идея обожения в древневосточной Церкви: Вопросы философии и психологии. 1906. Кн. 97. С. 213.
(14) Filokalia 2, 98.
(15) PG 94, 924.
(16) Архимандрит Киприан (Керн). Антропология св. Григория Паламы. Париж, 1950. С. 143.
(17) Плотин. Енеади 1, 2, 6.
(18) A Greek-English Lexicon. Ed. H. G. Liddell, R. Scott. Oxford, 1989. Pр. 365-366.
(19) Молитви след причастие.
(20) Химн 9, 1-51 [SC 154, 224-228].
(21) Химн 16, 21-33 [SC 174, 12].
(22) Химн 28, 136-166 [SC 174, 304-308].
(23) Химн 19, 107-147 [SC 174, 104-106].
Превод: Андрей Романов
