Излезе книгата „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ на проф. Калин Янакиев
На книжния пазар вече е новата книга на проф. Калин Янакиев „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (изд. Фондация „Комунитас“). Изданието излиза с благословението на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан.
Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор е на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
В уводните думи към книгата самият автор пише: „Мнозина от водещите съвременни богослови (и на Изток, и на Запад) отдавна твърдят, че ако в по-раншните векове християнската теология по необходимост е била съсредоточена върху триадологията (разкриването и утвърждаването на учението за Бога като единосъщна и неразделна Троица), а сетне върху христологията (т.е. учението за „неразделното и неслято” единство на Божествената и човешката природи в Личността на нашия Спасител Иисус Христос), то нашето време остава длъжник най-вече на еклезиологията – т.е. на задълбочаването и артикулирането на автентичното учение за Църквата като Тяло Христово и Трапеза на Царството.
В много отношения това е вярно. Вярно е също, че трудовете с най-приносен характер в по-новото (и тук говоря преди всичко за православното) богословие са посветени именно на еклезиологията. Заговори се например за една „евхаристийна еклезиология” (противопоставена на старата, формирана под западни влияния институционално-юридична еклезиология), заела се да припомни, че Евхаристията не е просто едно от – пък дори и от най-важните – чинопоследования, които се извършват във (и от) Църквата, а самото битие на Църквата in actu; че Църквата, това и е евхаристийно събрание, а евхаристийното събрание – това собствено е Църквата.
От това базисно утвърждение бяха отворени пътища и за ред други важни богословски „възпомняния”: че свещеническият чин принадлежи всъщност на целия народ Божий (λαός τοῠ Θεοῠ); че ролята на епископа в „свещеническото” събрание на Църквата е ролята на негов предстоятел (но не на неговия единствен свещеник, още по-малко пък на тайно-извършителя в него); че приобщаването на т.нар. „миряни” към Христовите Тяло и Кръв също трябва да стане редовно. Развитието на фундираната в Евхаристията еклезиология естествено насочи изследователския поглед на богословите, които я развиват назад – към едно по-дълбоко осмисляне на живота и самосъзнанието на най-ранната Църква (от т.нар. доникейски период). Без да се опитват да препоръчват някакви „революционни” промени в утвърдилата се църковна практика, тези богослови се постараха да пробудят в църковния живот свяст за високо одухотворената сакраменталност на първоначалните християнски събрания. Достатъчно е да посочим тук истински жалонните трудове на прот. Николай Афанасиев (Трапезата Господня, Две идеи за вселенската Църква и особено Църквата на Светия Дух от средата на миналия век), на протопр. Александър Шмеман (Евхаристията – Тайнството на Царството), на митроп. Иоан Зизиулас (Битието като общение. Изследвания върху личностността и Църквата)…
И все пак на мен продължава да ми се струва, че за да придобие солиден догматичен фундамент, на „евхаристийната еклезиология” ѝ е нужно да се задълбочи по решаващ начин в изясняването на есхатологичния характер на самата Христова Жертва, на която е събрано църковното събрание. Защото Христовото Жертвоприношение – и това ще се опитам да обоснова в тази книга – представлява всъщност „есхатонът” на световната история и по същество е пределният „изход” от „метафизическия Египет” на смъртта и тлението, в който сме били „преселени” в резултат на грехопадението. То е пределната и окончателна Пасха на един истинен „Израил”, излязъл от всяко коляно и език, народ и племе (Откр. 5:9), въвеждащ се чрез нея в Царството Божие.
Възкресил, възнесъл и упокоил „посред Престола” на Бога Отца възприетото веднъж и завинаги от Него човешко естество, Христос му дава (в Утешителя, Духа на истината) пределното, действително есхатологично утешение – въз-царява го и ето: именно него, възцареното „отдясно на Отца”, ни дава, та приемайки го в Евхаристията, да разберем, че както Той е в Отца, така и ние сме в Него и Той в нас (срв. Иоан. 14:20), и по този начин всички сме в пълно единство (Иоан. 17:23), при това там горе, където в Христа вече се покои нашето естество. С две думи, в еклезиологията трябва да се „възпомни” по най-решаващ начин, че както Сам ни е казал на Тайната вечеря според свидетелството на св. ев. Лука, Христос ни е завещал Царство[то] (вж. Лук. 29:30). Събирайки се „в църква”, събирайки се в благодарното, „евхаристийно” събрание (собствено ἐκκλησία), в което сме призовани и свикани още в Сионската горница, ние сме в Царството, събрани сме в „есхатона” и като Църква сме „жители” на есхатона.
Да, този есхатон, това „Царство”, на което и в което се събираме като Църква, е „бъдещо”, защото в настоящето на „този век” неговата действителност тепърва се изпълва с числото на сътрапезниците си и изпълнението му е мислимо само отвъд (и след) този свят. В същото време обаче това „бъдещо” Царство е отворило вратите си тук (от деня Петдесетница, когато е настанило на Трапезата на първата Евхаристия дванадесетте апостоли), тъй че Църквата от самото си раждане е онова общество, което има „бъдещото” Царство в настоящето си (най-парадоксалният, ако се замислим, факт в историята).
Да, казвам, Църквата вече има пределното утешение на човешкото естество, достигнало в Христа Иисуса Божия Престол – Жертвеник, има отритите окончателно и завинаги сълзи, утихналите докрай „въздишки и въздихания” и това е така, защото има посред себе си (това е догматическо утвърждение) самия възкръснал, възнесъл се и легнал на Престола на безсмъртието Агнец, Който бе мъртъв и ето, жив е во веки веков (срв. Откр. 1:18). Има го, казвам, не къде да е, а именно на евхаристийната си трапеза. Има го днес и през всички дни до свършека на света (Мат. 28:20); има днес онова, което ще бъде. Защото онова, което ще бъде, вече е на Трапезата ѝ и в това, в това е уникалността на тази Трапеза. Да, на нея то е невидимо за света, виждащ върху ѝ само хляба и виното (защото все още навсякъде около нас е видим този свят), но така, невидимо за света, то е в света и Църквата е именно обществото, което знае (и даже вкусва) тази невидимост. Тя е обществото, за което бъдещето вече е дадено, а значи – в определен смисъл – и цялото настояще, целия „този свят”, целия „метафизически Египет”, в който продължава да се страда и да се умира, за нея е вече… минало.
Само, значи – ще аргументирам аз в по-нататъшните редове на тази книга – ако ние си припомним това, ние ще си припомним (и ще можем да обосновем) положението, че Църквата – това е евхаристийно (благодарствено, пиршествено) събрание, а евхаристийното събрание – събранието на есхатологичното ликуване – това собствено и е Църквата.
С две думи, аз мисля, че само допълнена от една (както я нарече друг голям съвременен православен богослов – Петрос Василиадис) есхатологична еклезиология, евхаристийната еклезиология на Афанасиев, Шмеман и Зизиулас може да придобие днес истински догматичен фундамент.
Нека кажа, че изречената сега теза всъщност е и основната теза на тази книга и именно нейното разгърнато аргументиране в следващия по-долу текст бих си позволил да определя като (посилния) принос на автора ѝ в съвременните еклезиологични изследвания.
На Църквата вече е дадено бъдещото Царство и бъдещото Царство е онова, в което се събира и в което живее Църквата в настоящето. Това наше основно твърдение не бива да стряска и да смущава догматически – в него няма никакъв „хилиазъм”. Да, изповядвам: Царството, което ни е завещал Христос, е „бъдещо” Царство и то е такова, защото едва отвъд този свят всички люде, чието (човешко) естество вече е възцарено от възцарилия го Христос, ще го заживеят в него самото, а то ще се „изпълни” и ще остане (вечното) Царство на есхатологичния Цар. Днес, когато все още е „този свят” обаче, това Царство „не от този свят” вече е дадено в него и мястото на неговата даденост е именно събранието на Църквата. В този смисъл пък времето на Църквата като Църква е, собствено, бъдещето. То, бъдещето, е нейното настояще и нейното настояще е бъдещето. Тя не го просто „пред-чувства”, не го само „очаква”, не само „вярва” в него. Тя го вкусва като бъдещо, тя вече празнува – грядущото му сбъдване. Но ето защо, повтарям, и настоящето на „този свят” е за нея в нея, днес – докато това настояще и „този свят” все още са и стават – вече минало.
Онова, което казвам сега (и което се опитвам да обоснова в тази книга), обаче за мен далеч не е само академична еклезиологическа теория. За мен лично то е, ако щете – и богословски императив за възраждането на онази основоположна радост, която би трябвало да е Църквата като такава. Защото помислете си: „есхатонът” вече е дошъл, в Църквата ние вече сме в „есхатона”; на трапезата ни в Църквата „бъдещото” Царство вече е сложено, Христос е „посреде нас” и ние пием вече, тук и днес, на евхаристийното си събрание от оня лозов плод, за който Той ни е казал, че пак ще го пие с нас нов в Царството на Отца Си (срв. Мат. 26:9). Но ето значи: тази бездънна радост е (и би трябвало да е) Църквата. Тази невероятна свобода, окончателна, есхатологична свобода, е (и би трябвало да е) Църквата. За тази радост и за тази свобода на Царството свидетелства (и би трябвало да свидетелства) Църквата. Само така тя би била действително евхаристийно събрание и именно евхаристийно събрание тя би била в своята действителност тук. В противен случай, ще се осмеля да го кажа, именно Църквата би била забравена в Църквата и тогава тази последната би се деградирала до острастена институционална хранителка на някаква своя „традиция”, от която е изпарена обаче тъкмо уникалността на тази „традиция”; би се свела до „партия на сакраментализма”, обречено състезаваща се с многобройните „партии” на секуларизма, би „препарирала” бъдещето, което живее в настоящето си в екзотично древно „съкровище”, което показва в него. И не би могла тогава истински да „благодари”, да извършва т.е., своята (осъществяваща я) Евхаристия…“
