Кой е големият враг на църковното пеене?
Каква е тази ваша любов, когато апатията ви е по-лоша от омраза?
(Ангел Иванов, „Тутманик”[1])
Как мислите – кой е същественият враг на църковното пеене и прътът в колелото му?
Досещам се за отговорите на този въпрос, които ще се породят в различните лагери на занимаващите се по някакъв начин с църковна музика у нас.
Някои ще видят като основен враг на сакралното пеене светската музика, разпространението ѝ, дори прехласването по нея – все неща, свързани с т. нар. секуларизация на обществото.
Не мисля обаче, че това е така. Защото и светската музика има своите високи етажи, доближаващи я до Небето. Така например естонският композитор Арво Пярт твърди, че в песните на Шуберт има религиозен дух, отсъстващ в редица меси. А световно известният пианист Вайсенберг[2] пристъпвал към свиренето като към свещенодействие.
Може би привържениците на старото едногласно пеене ще припознаят този враг в лицето на хоровото многогласно пеене, пренесено у нас от Русия главно след Освобождението. То – ще кажат те – не е канонично, защото не е старото пеене на Църквата.
Изпълнителите пък на същото това многогласно пеене биха могли да заподозрат в същото любителите на старото църковно пеене, считайки ги за изостанали от потока на музикалния живот (а могат ли истината и проблясъците ѝ да остаряват?).
Разбира се, както едните, така и другите няма да бъдат прави в крайните си мнения, защото всяка църковна музика, притежаваща като основно качество възвишена молитвеност, трябва да намира своето място под купола на храма. Сещам се за думите на поета Робърт Фрост: „Въртим се в кръг и всеки мисли и гадае,/ но тайната, която е в средата, всичко знае.[3]”
Кой тогава е този враг на пеенето? Смятам, че наред с несъобразяването на подходяща динамика на пеенето в храма (силата на пеене), липсата на молитвеност в църковното музициране, неспазването на определени артикулационни характеристики[4] при пеенето, всъщност големият враг на църковното пеене е апатията (разбира се, не само на пеенето). Да, именно безразличието, незаинтересоваността.
За да може да съществува обаче апатията, са ѝ нужни хора, жертви. Посредством тях тя живее. И жалкото е, че тя ги намира там, където би трябвало да владее духът на жизнеността; където се очаква да има вдъхновение и отношение.
Примерно, ако аз съм изпълнител на църковна музика, но тя не ме интересува живо, занимавам се с нея проформа и по задължение, то аз съм лицето на апатията. Знаем случаи, при които вярващи хора са посещавали определени храмове, за да се насладят на църковното пеене на даден изпълнител – такъв е случаят с протопсалта от миналия век Иван Каиков[5].
Всяко локално църковно-певческо изпълнение (независимо дали се изпълнява в огромна катедрала или в малък селски храм) има връзка с църковното пеене като цяло.
Ще кажете: чак пък с пеенето като цяло, това вече е крайност. В едно свое интервю Пергамският митрополит Йоан Зизиулас споделя, че и „най-малкият храм представлява вселената и съдържа в себе си целия свят”, че в храма „винаги присъства едно малцинство, което обаче представлява или се застъпва за всички, които отсъстват.[6]” Отнесени към богослужебното пеене в някой конкретен храм, тези думи могат да означават, че точно в този храм изпълнението на певците по някакъв начин е представително за цялото църковно пеене.
Друг пример – ако на мен ми е поверено да отговарям и за църковното пеене в храма, за продължението и развитието на традицията на това пеене, за неговите проводници – певците, и си затварям очите пред техните потребности, то неминуемо „в огледалото на реалността апатията ще гледа не с друга, а с моята физиономия”. Не бива да се лъжем – днес положението с църковно-певческия кадър не е цветущо.
Ако има нещо, с което се родее апатията, то това е смъртта. Защото безразличието, безчувствеността и бездушието са присъщи на смъртта. А смъртта е бездушие в буквалния смисъл на думата – душата си е отишла, няма я – правата линия при кардиограмата. Изминавайки пътя на великия пост, християните наближават Празника на празниците – светлото Христово Възкресение. А нали в тропара на Възкресение пеем, че Христос „със смърт смъртта разруши”?
Бележки
- „Тутманик” е разказ от отличения сборник на Ангел Иванов „Техническа проверка” (изд. Скалино), излязъл през 2018 г. ↑
- Алексис Вайсенберг (2012) е френски пианист от еврейски и български произход. Ученик на композитора Панчо Владигеров. ↑
- Стихотворението на американския поет Робърт Фрост „Тайната” (прев. Леда Милева). ↑
- Артикулацията е свързана с правилното, ясно и отчетливо произнасяне на текста. ↑
- Иван Каиков (1965) е български одрински революционер и църковен певец. ↑
- https://www.pravoslavie.bg/анализи/митрополит-йоан-зизиулас-църквата-бе/ ↑
