Новата книга на Деян Енев „По закона на писателя“ бе представена в София

На 14 май в столичната книжарница „Гринуич“ десетки читатели, приятели и колеги на Деян Енев се събраха по повод излизането на най-новата му книга „По закона на писателя“ (изд. „Сиела”). Боян Биолчев, Теодора Димова, Румен Леонидов, Тони Николов бяха сред авторите, които споделиха вдъхновени мисли за силата на неговия писателски талант.

След „Малката домашна църква“ това е втората книга на писателя, събрала есетата му от портал „Култура“. Текстовете, включени в сборника, са подредени по хронологичен ред, но в сърцето на всяка от историите е заложена вечността. Затова и разкази като „Обесването на Васил Левски“ ще се четат и след сто години, отбеляза директорът на издателство „Сиела” Константин Йорданов на премиерата.

За таланта на Деян Енев поетът Румен Леонидов сподели: „Финалите на неговите разкази са особено поетични, разтърсват те и това не е търсено, а сякаш ангелът, който го пази, му подсказва идеи… Защо точно ти намери „Калуня-каля“ – защото си Божи човек, защото Бог няма да даде такава книга да попадне в ръцете на някого, който ще завиди и ще си каже: „Хубаво е, но защо да не го махна…“, а ти написа толкова текстове за нея, това е продължение на твоята мисия на писател и журналист. Господ ти е дал много и няма да ти го отнеме, защото си почтен и към Него, и към читателите.“

Теодора Димова също сподели емоционални думи пред многобройната публика: „Удивително е това, което Деян Енев прави в българската литература – защото той прави възможно един разказ или едно есе, което се чете за две-три спирки в тролея, изведнъж да открият пред теб цял един живот или цяла една епоха. Как се постига това в две страници, така че там – в тролея, това да ти подейства като някакъв потрес – ето това е майсторството в литературата. Голямото майсторство!… Деян ни отговаря на въпроса – какъв е законът на писателя. Законът на писателя е такъв – и на най-убогото място, и в най-нещастния момент, и в най-неприветливото лице писателят да вижда сълзата, болката, но и ангелската милувка не от мира сего“.

Представяме ви един от текстовете, включени в сборника „По закона на писателя“, излязъл в портал „Култура“ през май 2014 г.

Как работи литературата

Поне от десет години, че и повече, не бяхме минавали през Старо село, откак направиха новата магистрала. Там, на завоя, имаше ханче с вековна бреза, с чешма. Но този път с жена ми само се спогледахме и аз отбих от магистралата по пътя към селото.

Изпитвах леко вълнение. След предишното ми идване тук написах един разказ, с който още се гордея.

Брезата беше отсечена. Постройката на ханчето стоеше, но вече запусната, с изпочупени стъкла. Трафикът вече не минаваше оттук и ханчето беше умряло.

Когато се насочихме към църквата, вълнението ми нарасна. Стигнахме до новия църковен зид, натиснах бравата на портата, беше заключено. Огледах се, видях един човек и го попитах кой държи ключовете от църквата. Той ми посочи едно дворче от долната страна на черковния двор. Отидох дотам, влязох и повиках. Появи се една жена с басмена рокля, чу за какво я търся, върна се да вземе ключовете и се запътихме към най-близката портичка.

Влязохме в черковния двор. Беше станал неузнаваем. Окосен, поддържан, с лехи с рози, с настлани с чакъл пътечки. Църквата също грееше, варосана, бяла. Влязохме вътре, запалихме свещи. Всичко беше боядисано, оправено.

– Как се казваш? – попитах жената.

– Виолетка.

Сетне тя ни заведе и до параклисчето в дъното на двора, много по-старо от самата църква, с фрески, с които би се гордяла и църквата в Добърско, и Боянската църква.

А сетне ни разказа историята за онази Мария от моя разказ – „Света Мария от Старо село”.

Все пак тези петнайсетина години от първото ни посещение тук не бяха минали съвсем напразно, помислих си. И започнах да вадя някаква песъчинка от окото си.

Ето сега разказа, който, впрочем, чухме от устата и на Виолетка. Държа да отбележа и това – каменният кръст от външната страна на олтара наистина още стои – само дето върху грапавата му повърхност не се чете вече никакво име.

Но нали затова са разказите.

Света Мария от Старо село

На пъ­тя за Ку­ла­та, при Ста­ро се­ло, до хан­че­то с ве­ков­на­та бре­за, се­га има ка­фе­не с пар­кинг, ра­бо­те­що нон­стоп. На то­ва място ви­на­ги спи­рат мно­го ко­ли, ав­то­бу­си­те с ту­ристи­те съ­що спи­рат, ви­на­ги ври от хо­ра. На ска­ри­те цвър­тят ке­бап­че­та, мал­чу­га­ни­те раз­на­сят ко­ка-ко­ла и сла­до­лед, же­ни­те си ку­пу­ват коз­ме­ти­ка. Мал­ци­на оба­че зна­ят, че ако се спуснеш по стръм­ния ас­фал­тов път на­вът­ре в се­ло­то и ка­раш в по­со­ка на Вла­ди­мир, ня­къ­де след пет­сто­тин мет­ра ще ви­диш вля­во цър­к­ва­та “Св. Ни­ко­ла”. В срав­не­ние с дру­ги­те цър­к­ви по се­ла­та на­о­ко­ло, и те­зи, де­то са за­па­зе­ни, и раз­ру­ше­ни­те, та­зи цър­к­ва е мно­го го­ля­ма. Та­ка­ва го­ля­ма цър­к­ва май ня­ма дру­га в ця­ла­та Ра­до­мир­ска око­лия – и то стро­е­на по тур­ско вре­ме и за­вър­ше­на още в 1761 година. Дво­рът й, съ­що доста го­лям, е опа­сан с ви­сок един чо­веш­ки бой ка­ме­нен зид, от она­зи ста­ров­рем­ска­та, су­ха­та зи­да­рия. Ми­на­ла­та не­де­ля с же­на ми и хла­пе­та­та се вдиг­нах­ме с ко­ла­та и оти­дох­ме да раз­г­ле­да­ме та­зи цър­к­ва. Две­те кри­ла на дър­ве­на­та ка­пия в зи­да бя­ха вър­за­ни с тел. Раз­вър­зах тел­та и вля­зох­ме в дво­ра. Фа­са­да­та на хра­ма с кам­ба­на­ри­я­та бе­ше из­ма­за­на с прясна ма­зил­ка. Яв­но те­че­ше ре­монт, но майсто­ри не се виж­да­ха ни­как­ви. Просте­но да им е, ре­кох си, не­де­ля е. От­ст­ра­ни бя­ха нах­вър­ля­ни же­лез­ни тръ­би от ске­ле­то, тал­пи, оп­ръска­ни с вар, и раз­ни ста­ри дър­ве­ни пар­че­тии, по ко­и­то гре­е­ха стран­ни шар­ки, а съ­що та­ка праз­ни бу­тил­ки от би­ра, пя­сък, праз­ни ци­мен­то­ви тор­би и всич­ко то­ва бе­ше за­тъп­ка­но ед­но вър­ху дру­го и сме­се­но в го­ля­ма куп­чи­на. За­рад­вах се на христо­лю­би­е­то на ми­ря­ни­те от Ста­ро се­ло. При все­об­ща­та раз­ру­ха бе­ше твър­де оку­ра­жи­тел­но да ви­диш, че те ми­ле­ят за цър­к­ва­та си и са на­ме­ри­ли па­ри за ре­мон­та й. Раз­вър­зах ка­нап­че­то от цър­ков­ни­те две­ри и че­ти­ри­ма­та вля­зох­ме вът­ре в хлад­ния, ми­ри­шещ на вар по­лум­рак. Ико­носта­сът бе­ше раз­г­ло­бен и стру­пан вля­во в пред­две­ри­е­то. Сво­дът и сте­ни­те на цър­к­ва­та и сте­ни­те на ол­та­ра бя­ха прясно из­ма­за­ни. Ико­ни­те бя­ха от­не­се­ни ня­къ­де, са­мо на ед­но ка­нап­че до ол­та­ра ви­се­ше мал­ка хар­ти­е­на ико­нич­ка на св. Иван Рил­ски. В един раз­не­би­тен шкаф, за­ле­пен до сте­на­та, бя­ха нах­вър­ля­ни ста­ри цър­ков­ни кни­ги, пок­ри­ти с хо­ро­са­нов прах. Майсто­ри­те бя­ха из­ма­за­ли и шпак­ло­ва­ли гриж­ли­во всич­ко, но тук-там под бя­ла­та ма­зил­ка, къ­де­то бе­ше ве­че по­за­съх­на­ло, на­пи­ра­ха очи­те на изог­ра­фи­са­ни­те пре­ди два ве­ка и по­ло­ви­на свет­ци. Са­мо на ед­но място, вля­во от ол­та­ра, има­ше не­из­ма­за­но пар­че сте­на. На­вяр­но майсто­ри­те са бър­за­ли да прик­лю­чат ра­бо­та­та за де­ня, а и раз­т­во­рът им е бил, по всич­ко из­г­леж­да, свър­шил, пък после, през след­ва­щи­те дни те се бя­ха зап­лесна­ли с дру­го и бя­ха заб­ра­ви­ли да до­вър­шат то­ва не­из­ма­за­но място, та сред зе­ле­ни­те люс­пич­ки на ста­ра­та боя мо­же­ше още да се раз­че­тат кри­во-ля­во бук­ви­те:

До­вър­ши се та­зи цър­к­ва “Св. Ни­ко­ла” в ля­то 1761-во с по­мощ­та на Иг­нат. Мно­го се из­мъ­чи той…

Си­гур­но ут­ре-вд­ру­ги­ден зи­да­ри­те щя­ха да ви­дят то­ва про­пусна­то място от сте­на­та и щя­ха да из­ма­жат и не­го с прясна вар.

Из­ля­зох­ме от цър­к­ва­та. Де­нят бе­ше слън­чев, раз­хо­дих­ме се още мал­ко из ог­ром­ния двор, под ди­ви­те кесте­ни, а после се ка­чих­ме в ко­ла­та и се вър­нах­ме в съ­сед­но­то се­ло, къ­де­то де­ца­та ка­ра­ха ва­кан­ци­я­та при дя­до си и ба­ба си, а ние с же­на ми бях­ме преско­чи­ли от Со­фия да ги ви­дим и да ги раз­хо­дим мал­ко. Ка­то сед­нах­ме да обяд­ва­ме, по­пи­тах за цър­к­ва­та “Св. Ни­ко­ла” в Ста­ро се­ло и знае ли се кой е Иг­нат. Тъст ми, бивш учи­тел, с че­ти­рий­сет и пет го­ди­ни тру­дов стаж, се пре­сег­на и из­мък­на из­меж­ду то­мо­ве­те на Ва­зов от раф­та ед­на ста­ра ка­фя­ва кни­жи­ца с твър­да раз­ръ­фа­на хар­тия, от Ив. Н. Ка­ра­и­ва­нов, по­мощ­ник ок­ръ­жен учи­ли­щен ин­с­пек­тор, из­да­де­на през 1927 г. Там, на 29 стр., на­ме­рих мал­ко за цър­к­ва­та “Св. Ни­ко­ла” и за то­зи Иг­нат и го про­че­тох на глас:

Че пет­ве­ков­но­то роб­ст­во е би­ло теж­ко, мно­го теж­ко в Ра­до­мир­ско се виж­да не са­мо от раз­ру­ше­ни­е­то на мно­го­то кре­пости, гра­ди­ща, не са­мо от раз­ру­ше­ни­е­то и пре­се­ле­ни­е­то на се­ла­та, но и от раз­ру­ше­ни­е­то на тех­ни­те цър­к­ви и ма­насти­ри. Оста­на­ли са из­це­ло или от­части зд­ра­ви са­мо цър­к­ви­те в се­ла­та Чу­ко­вец, Дол­ни Ра­ко­вец, Ста­ро се­ло, Ра­ди­бош, При­бой, Ра­нин­ка­та цър­к­ви­ца, ко­я­то се на­ми­ра на ви­со­чи­на­та меж­ду се­ла­та Че­пи­но и Габ­ров дол, Дол­но-Ди­кан­ска­та – на ви­со­чи­на­та Бър­до, Пче­лин­ска­та, ко­я­то се на­ми­ра над р. Стру­ма, на ви­со­ка­та непристъп­на ска­ла и Гор­но Ди­кан­ска­та.

Има осно­ва­ние да се вяр­ва, че раз­ру­ше­ни­е­то на цър­к­ви­те и ма­насти­ри­те е ста­ва­ло не са­мо с раз­ру­ше­ни­е­то на се­ла­та [от тур­ци­те], но и по да­де­на за­по­вед, на­вяр­но, по же­ла­ни­е­то на гръц­ки­те пат­ри­ар­си. Да­ли то­ва е ста­на­ло по­ве­че след уни­що­же­ни­е­то на Ох­рид­ска­та бъл­гар­ска ар­хи­е­писко­пия – 1767 г., или мно­го по-ра­но, не се знае, не се пом­ни.

В ня­ко­гаш­но­то се­ло Дру­ган, ко­е­то се­га об­х­ва­ща Ста­ро се­ло, с. Вла­ди­мир, с. Опа­ло­во, ма­ха­ли­те Гра­ма­де, Огоя и още ня­кол­­ко по-мал­ки от тях ма­ха­ли, е има­ло мно­го цър­к­ви. Каз­ват, че та­ки­ва цър­к­ви е има­ло око­ло 40, но всич­ки­те би­ли раз­ру­ше­ни.

…за напра­ва­та на та­зи го­ля­ма цър­к­ва “Св. Ни­ко­ла” в Ста­ро се­ло е бил ини­ци­а­тор един бо­гат и вли­я­те­лен, по то­ва вре­ме пред тур­ска­та власт, бъл­га­рин, Иг­нат, от с. Дру­ган. Раз­ре­ше­но му би­ло да я напра­ви три пъ­ти по-мал­ка, а той на своя от­го­вор­ност я за­поч­нал го­ля­ма, как­ва­то е се­га. Ка­то се на­у­чи­ла власт­та за то­ва му сво­е­во­лие, из­пра­ти­ла един тур­чин да про­ве­ри. Ко­га­то из­пра­те­ни­ят се уве­рил в истин­ност­та на до­не­се­ни­е­то, ка­зал, че “тоя ви­рог­лав гя­у­рин” ще бъ­де убит. За да спа­си жи­во­та си, той [Иг­нат] дал мно­го зла­то руш­вет на тур­чи­на. Послед­ни­ят, ка­то взел па­ри­те, съг­ла­сил се да прик­рие исти­на­та, ако [оба­че] му поз­во­ли да спие ед­на нощ при ху­ба­ва­та му же­на… Та­ка с руш­вет зла­то и скъ­па се­мей­на чест та­зи цър­к­ва в Ста­ро се­ло и се­га е ед­на от най-го­ле­ми­те в око­ли­я­та. А Иг­нат на­рек­ли Ага­ин.

Спрях да че­та.

– Гле­дай, знае се име­то на то­зи чо­век, а на же­на му не се знае – ка­за же­на ми, след ка­то доста по­мъл­чах­ме.

– Знае се – ре­кох. И им раз­ка­зах, че пре­ди да си тръг­нем че­ти­ри­ма­та от цър­к­ва­та, бях оби­ко­лил от­вън ця­ла­та пост­рой­ка, га­зей­ки през копри­ва­та и тръ­ни­те, и от­зад, до вън­ш­на­та сте­на на ол­та­ра, бях ви­дял ка­ме­нен кръст, по­лу­зак­рит от къ­пи­но­ви­те храсти. На кръста бе­ше из­се­че­но име­то Ма­рия. Го­ди­на­та на раж­да­не­то й бе­ше 1741. А го­ди­на­та на смърт­та й бе­ше 1761.

Снимка: Бистра Величкова

Коментари

коментара