Новата книга на сръбския психиатър Владета Йеротич предлага отговори за личните кризи и християнската идентичност
На българския книжен пазар вече е новата книга на известния сръбски психиатър и християнски мислител Владета Йеротич „120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика“.
Изданието стана възможно с помощта на читателите, включили се в кампанията „Православни книги – с помощ от вас“. Благодарим ви!
Книгата, издание на „Омофор“, е основана на многобройни въпроси, отправени към автора в писмен вид или на срещи дискусии. В нея ще разпознаете и собствените си терзания и дилеми, свързани с личностните кризи и проблемни отношения, както и с националната и религиозна идентичност в съвременните условия; ще откриете утеха и просветление в моменти на отчаяние при сблъсъка с тежките въпроси като болестта и смъртта. Представяме ви откъс от книгата, посветен на въпроса за духа на индивидуализма…
Субективизмът и индивидуализмът не са ли злините на нашето време, които водят до егоизъм? Как да им поставим прегради във възпитанието на децата?
Човекът е субективно и индивидуално същество, другояче не можем и да си го представим. И субективизмът, и индивидуализмът, както и всичко останало, което съставя човешката същност, имат своята светла и тъмна страна, които често се сменят в човешкия живот. Много пъти с право е повтаряно, че се раждаме като индивиди, но трябва да станем личности. Този процес на съзряване, който е доживотен, К. Г. Юнг е нарекъл „процес на индивидуация“. Като християни, още от св. Атанасий Велики, повтаряме нещо по-значимо: „Бог е станал човек, за да стане човекът бог“. Тази, също така доживотна цел, в християнството е наречена обожение, което значи охристовяване на човека. И единият, и другият процес не се изключват, а се допълват взаимно, защото, за да се обожим, първо трябва да станем личности, по подобие на Божията Личност, тоест Личността на Света Троица.
И единият, и другият „процес“ или П(п)ът е немислим без множество непредвидими пречки. Някои от тях в хода на човешкия живот ще бъдат толкова големи, че човек няма да може да продължи да върви напред. Последиците от такъв застой най-често са резигнация, депресия, отчаяние.
Ако е така с живота на отделния човек (а далеч не всеки човек чувства естествена потребност от индивидуация, още по-малко – потребност от Бога, макар че сме Божии създания), какво да кажем за „субективизма и индивидуализма“ на народа през хилядите години на човешката цивилизация и култура? Представата на човека за Бога, за другия човек и другия пол, неговата картина на природата е била не само разнородна в продължение на този дълъг период на съществуване на известните ни цивилизации, но и много бавно се е променяла. Самият Бог е поискал да посредничи между хората – по природа мудни, консервативни, дори инертни същества – и им изпратил „Своя възлюбен Син“, за да ускори след Неговата епифания ходът на човечеството към спасението. Нима и днес, две хиляди години по-късно, ще повтаряме страшните думи на Великия Инквизитор от романа на Достоевски, отправени към Иисус Христос (перифразирам): „Защо пак си дошъл (бихме могли да кажем и: Защо още присъстваш в спомените на хората), за да развалиш онова, което векове наред с мъка сме правили за човека, разбирайки, веднъж завинаги, че на човека не му е необходима свобода, а само хляб!“
Стигам до опита за един подходящ отговор на вашия въпрос, който очевидно визира само „тъмната страна“ на всеки субективизъм и индивидуализъм, значи, и на този у индивидите и у народите (засега предимно народите от западното полукълбо). Ако индивидуализмът се дефинира като „посока на мислене, чувство и желание, насочена само към индивида като такъв, система за отделяне на индивида в обществото“, а субективизмът – като „схващане, че целокупното съзнание е субективно, тоест, че всички изказвания зависят от субекта, който ги дава“, тогава се връщаме към необходимостта от различаване на тяхната светла и тъмна страна, съответно към търсене, и то най-напред у индивида, на разумната среда между тях. Бог иска от нас (това е неоспоримо за вярващия християнин) свободното решение на всеки човек да каже на Бога и на Живота: да или не. За да стигаме постепенно до това свободно решение, необходимо е от индивид да се приближаваме до Л(л)ичност и нашият субективен съд за събитията и хората да не стане прекалено субективен (личен в негативен смисъл). В християнската аскетическа литература от ранните векове светиите напълно са съзнавали (съвсем не по-малко от много по-късни песимистични философи и поети, а и от дълбинните психолози на ХХ век) дълбочината на човешкия грях, който се е характеризирал със себелюбие, самолюбие, егоизъм, и на който са противопоставяли трите най-големи християнски добродетели: смирение, скромност и смиреномъдрие.
Бих се съгласил с вас, че „субективизмът и индивидуализмът са злините на нашето време, които водят до егоизъм“. Тази истина става очевидна всеки ден в световната политика и икономика, особено когато става дума за т. нар. велики сили, и за онази най-велика сила. Дали световният капитализъм, империализъм и глобализъм вече са стигнали до задънена улица, от която няма изход? Не зная.
Отговарям на вашия изключително важен въпрос какво още може да се направи за децата в семейството, като съм убеден, че погрешното възпитание носи най-голяма отговорност за „злото на нашето време“. Нищо ново няма да чуете от мен, когато ще повторя: добрите родители, които първо се обичат един друг, а след това обичат и своите деца, и когато не са много образовани (и особено когато имат повече деца), ще намерят начин да ги преведат между Сцилата на прекаления индивидуализъм, следователно и егоизъм, и Харибдата на недостатъчно развитата индивидуалност, което ще обуслови у децата, обикновено в юношеството, или покорство и пасивност, или бунт.
Голямо Божие щастие е, когато родителите, които се обичат, са и християни. Имайки в ума си утвърдения факт, че представата за Бога у детето преди тръгването на училище е изцяло антропоморфна, а родителите се възприемат като омнипотентни1 от страна на детето, необходимо е родителите, от време на време и ненатрапчиво, да учат децата на това, че съществува и някаква по-висша, по-могъща и по-любеща сила от тяхната, родителската. Тази Божия сила или енергия може да се покаже на детето по много начини. Затова бих завършил това изложение (въпреки че някъде вече съм цитирал тези прекрасни думи на Хъксли от неговия роман Остров) така: „Никога не давайте възможност на детето да си представи, че нещо съществува само за себе си. От самото начало децата трябва да бъдат наясно, че всичко живо се намира във взаимна връзка. Посочете им тази връзка в горите, в полята, в езерата и реките, в града и около него. Повтаряйте им това постоянно“.
Превод: Татяна Филева
Из книгата“ на Владета Йеротич „„120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика“, ИК „Омофор“ 2015 г.
