“Света София”– отново потурчена
Стана това, което се очакваше: въпреки протестите на целия свят (но само не и на Българската православна църква!), цариградската “Света София”е отново потурчена. Древната християнска светиня, посърнала, плачеща, с гол ятаган над главата, е наметната като робиня с мюсюлманска бурка, забулена с фередже. За втори път след събитията от петнайсети век потомците на османлиите на Мехмед Фатих тържествуват своята победа над кръста.
Мразя да ставам свидетел на исторически събития, защото обикновено те не носят нищо добро нито на мен, нито на никой друг. Но този път случката е наистина историческа. Свършва една епоха, започва друга. Това е краят на светска Турция, родена с гибелта на Османската империя след края на Първата световна война, прогонването на султаните, отмяната на халифата и революцията на Кемал Ататюрк, бащата на светската турска държава. Сред знаковите дела на Ататюрк е и отнемането на “Света София”от фанатиците и превръщането ѝ в музей, отворен за всички – и християни, и мюсюлмани. Затова мишената беше подбрана безпогрешно – да се покаже на целия свят, че с Турция на Ататюрк е свършено, че с наследството на Ататюрк е свършено. И светът видя и разбра това.
Сенките на Ататюрк и неговите европейски възпитани съратници изчезват и ние се връщаме към първоизворите на тази държава, към първичните кървави дни на завоевания и кланета. Пред нас е 29 май 1453 г. Градът гори, пожарите му лижат небето. “Света София”е затрупана с телата на последните защитници, купищата им се издигат на няколко метра височина край стените. Тогава в църквата, победена, просната, завоювана, влиза на кон победителят – султан Мехмед Фатих. Конят стъпва по труповете, Фатих обикаля и оглежда огромния си трофей, стените му, купола, олтара… Дива радост се чете в очите му, ръцете, червени от кръв, стискат конвулсивно юздите. Горд, пиян от радост, в диво вълнение, в зверски екстаз победителят отива до срещуположния край на храма, протяга ръка и опира разтворена длан в стената. Кървавият отпечатък остава на нея завинаги.
Като робиня, трофей, завоевание, окървавена, обезчестена, “Св. София”е символ на поражението на кръста и победата на полумесеца, на тържеството на поробителя, стъпил победоносно върху врата на християнската рая, на кръвта, сълзите и мъките на поробените християнски народи, стенещи без надежда, влачещи оковите си в османската нощ. Това е жесток, страшен символ на насилие и неправда. Край стените на завладяната от мъчителя християнска светиня витаят незримо сенките на милионите гърци, българи, сърби, арменци, избити през вековете от джелатите на тази империя. И сега всички тези обезглавени, набити на кол, окачени на въже, изгнили в зандани и тъмници, всички насила потурчени, отвлечени за еничари деца и момчета, всички жени, влачени за косите, продавани по робските пазари на империята, ще трябва според мисълта на турските държавни мъже, да козируват, наредени невидимо в шпалир по пътя на лимузината на г-н Ердоган, когато той пътува към победения храм.
Ердоган знае какво прави и защо го прави. Той си играе с незагасналите въглени на историята, разпалва отново чувствата на омраза и мъст, на национална изключителност и религиозно превъзходство. За турчина от османско време помохамеданчената“Св. София”е била символ на завоеванието и победата, за мюсюлманина – Божие потвърждение за превъзходството на неговата вяра. “Щом Господ е предал в ръцете ни вашите храмове и светини, значи Той чува нас, а не вас, значи нашата вяра е чистата, истинската”: така е разсъждавал правоверният. И, погледнато откъм Мека, “Св. София”с полумесец е била също такъв небесен знак, както и Омаровата джамия в Йерусалим, – знамение за превъзходство и доминация на исляма над всички други религии… Ердоган иска да възстанови това минало. Той знае, че не е нужно да влиза отново в завоювания храм на кон, газейки трупове, и да опира кървава десница в стената, – достатъчно е да възпроизведе символично тази сцена, да я съживи в душите на своите почитатели и последователи. За всички тях днес отново е 1453-та и по улиците пак пушат пожари и се лее кръвта на гяурите. Няма значение, че според календара тече XXI век; тези хора продължават да живеят в Средновековието. Нищо не се е променило, времето не се движи, не напредва, миналото е настояще, настоящето не се различава от миналото.
“Св. София”като джамия е първата крачка към Велика Турция”, заявява Ердоган. Всъщност това е крачка към края на модерна Турция, заявка за връщане към османската епоха и османската идея. Не е нужно да казваме колко тревожно е всичко това за нас, балканските народи, яли толкова векове тази кървава попара, стенали като роби под този ужасен ярем.
Стореното от Ердоган на 10 юли не само разделя турското общество, не само настройва света срещу Турция, но и сее вражда и раздор в световен мащаб между християни и мюсюлмани. Защо? Кому е нужно това – да се мразят двете главни световни религии, двете велики вери? Очевидно на онзи, които би искал хората по света да са разделени. Да има войни, ненавист, кръв… Но на обикновения християнин и неговия мюсюлмански съсед това не е нужно. Затова нека да не ставаме част от сценария, написан и режисиран не от нас, да не пускаме омразата в душата си. Нека г-н Ердоган и неговите приятели останат сами с огъня, който разпалват. Ние няма да вървим по техния път.
Но да се върнем към “Св. София”. Тя е важна и за нас, българите. За славянския свят след покръстването му тя е била не само далечна мечта и блян, но и архетип на всичко християнско. Безчетни са подражанията ѝ, издигнати от славянските майстори – има ги в Охрид и София, Киев и Новгород и на много други места. И софийската “Св. София”е също една от репликите на великия цариградски храм. А тъй като нашият град е наречен в нейна чест, то очевидно името му идва в крайна сметка не от нещо друго, а тъкмо от цариградската светиня. София е наречена така заради цариградската “Св. София”! И въпреки това в този град не се роди нито една дума на протест – не само в държавните, но и в църковните институции.
Ужасно. Един ден и нас ще ни смачкат по същия начин, ако продължаваме да сме все така безгръбначни и безгласни. Дано не доживеем да видим и софийската “Св. София”сполетяна от съдбата на цариградската си сестра.
10 юли 2020 г. Запомнете тази дата. На този ден християнската цивилизация претърпя още една загуба, още едно поражение. Дано то не бъде последвано от други. Но това вече зависи само от нас.
