Изложение на деянията на VII Литургичен симпозиум на Свещените митрополии
Симпозиумът се проведе на 19-22 септември 2005 г. Главната тема за обсъждане и изследване бе: “Тайнството Свещенство – Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Йоан. 20:21). Заседанията се проведоха в Конгресния център на поклонническия храм “Преподобни Йоан Руски” с участието на 99 представители от 58 свещени митрополии.
Специална Синодална комисия по Литургично възраждане
Заключения
1. Обект на симпозиума бе изследването на тайнството Свещенство на нашата Православна Църква. Главна цел на това изследване бе специалното свещенство, давано в Църквата чрез хиротонията. Паралелно обаче бяха изследвани и следствията на общото свещенство на вярващите, давано чрез тайнството на светото Кръщение.
2. Свещенството на нашата Църква се основава на свещенството на нашия Господ Иисус Христос, както то чудесно е анализирано в Посланието до Евреите на апостол Павел (гл. 4 и сл.), и е дар на Триединния Бог, даван чрез хиротонията, като съпричастност в тройното служение на Господа (пророческо, архиерейско и царско), имащо за цел спасението на хората, освещаването на душите и изграждането на тялото Христово, което “е църква на живия Бог” (ІТим. 3:15). Свещенството е църковно служение, действащо в Църквата и нейната благодат.
3. Дарът на специалното свещенство в Църквата се разделя на три степени: Епископска, Презвитерска и Дяконска. Произходът и началото на степените на свещенството започват от древната Църква, а потвърждаването на тяхната автентичност зависи от апостолското приемство.
4. Тайнството свещенство е неразривно свързано с тайнството на божествената Евхаристия, главното тайнство на вярващата общност, имаща за център поместния епископ и обкръжаващите го презвитери.
5. Свещенството на Църквата е различно от старозаветното свещенство и по никакъв начин не представлява негово продължение. Още във времето на земния живот на Господа, юдейското свещенство е било завършило своето дело и изчезва напълно с разрушаването на Йерусалимския храм (70 г. сл. Хр.).
6. Нашият Господ Иисус Христос, като Велик и Единствен Архиерей, премахва всеки вид посредническо свещенство, принасяйки веднъж за винаги Себе Си в жертва на Бога Отца за нашите грехове. Всички членове на Църквата чрез тайнството свето Кръщение участват в тройното служение на Господа. Особено клириците чрез хиротонията упражняват духовно служение като “разпоредници на многоразличната Божия благодат” (ІПетр. 4:10). И така вярващите (клирици и миряни), последователи на своето призвание, са длъжни да се упражняват в добродетелите и да се показват всекидневни свидетели на Иисуса Христа “до край земя” (Деян. 1:8).
7. Последованието на хиротонията в основното си ядро (“Божествената благодат…”, двете молитви на хиротонията, Великата ектения между тях и обличането на одеждите на свещеническата степен) е останал непроменен от VIII век (Молитвослов на Барберини сигнт. № 336). Думите, произнасяни при тях, показват от една страна свещеността на тайнството, която не търпи неподходящи намеси, а от друга – поставянето му в тайнството на божествената Евхаристия.
През вековете са направени прибавки на второстепенни елементи в последованието на тайнството. Такива са например:
а) прочитането на изповедното писмо на духовния отец;
б) организирането при представителното въвеждане и приемане на кандидата за хиротония;
в) въвеждането в светия Олтар чрез последованието на хиротонията като тържествен акт на любов към светия жертвеник и отдаване на необходимата почит към него;
г) свързването на акламацията “достоен” с обличането на одеждите на свещеническата степен от хиротонисващия на току-що хиротонисания;
д) официалното приемане на литургичните задължения от новохиротонисания.
8. Духовното старчество според апостолските и следапостолските текстове има еклезиологичен характер. Духовен старец е епископът, който не само има право да “връзва и развързва” греховете, но той главно възражда вярващите чрез тайнството на светото Кръщение, храни ги чрез ученията и наставленията си и им преподава тайнството на божествената Евхаристия “за опрощение на греховете и живот вечен”. Носител на този дар е и презвитерът според учението на Свещеното Писание и учението на светите духоносни Отци. Особено е развито духовното старчество в монашеството. При всички случаи духовният отец изгражда спасението на духовните си чада чрез общите духовни принципи на взискателност и снизхождение, както и чрез специалните принципи на пропорционалност, съответност на историческата епоха и уникалността на човешката личност.
9. Светският дух (секуларизацията) и управителните органи на всяка държава са повлияли на живота и управлеченския строй на Църквата и са намалили чувствително (през времето) особената тежест на богословската стойност на коренно новозаветните понятия Епископ, Презвитер и Дякон.
Църквата в пастирското си слово е използвала понятията Архиерей и Иерей, дори и като произхождащи, било от юдаизма, било от езичеството, било в Новия Завет, отнасяни или употребявани в конкретния смисъл само за Господа Иисуса Христа.
10. Иереят е свързан с една конкретна църковна общност – енорията, в която служи. Както е необходимо съдружието на Бога и човека за човешкото спасение, така по аналогия е необходимо съдружието на пастири и паство за тяхното спасение. На тази основа на богословско и практическо развитие действа връзката на клира и народа, в която имат смисъл и стойност както “външното знание”, така и аскетичната практика на пастира на енорията. Личната среща на вярващи и иереи трябва да се изживява като дар Божий, който се развива в мистичното пространство на църковното богослужение в енорията.
11. Основен дълг на иереите е извършването на божественото богослужение като обща молитва на Църквата. Според православното учение и вярата ни, Действителният, Който “принася и се принася”, “разпорежда и изпълнява, приема и се раздава” във всяко богослужебно последование, е Самият Христос. В този смисъл е възможно да характеризираме свещенодействието като едно особено литургично изкуство, чийто основен служител и слуга е епископът и в продължение – презвитерът. Във връзка с упражняването на това достойно свещено служение и в рамките на общия постулат на разпалването на свещения дар (2Тим. 1:6), се отбелязва, че първият дълг на ефимерийте е извършването на божествената Евхаристия, редовното служение на всекидневните последования на Вечернята и Утренята, непрекъснатото им присъствие в храма Божий, учението и подпомагането на действеното участие на народа в божественото богослужение.
12. Освещаващ е винаги и само Христос, Който със Своята единствена саможертва е станал съвършен и вечен Иерей “за живота на света и спасението”, “принасящ и принасящ се” безконечно в Църквата. Освещавани са вярващите, новият народ Божий, (клир и народ), “царственото свещенство” (1Петр. 2:9). Кръстените участват в свещенството на Христа чрез общото тайнство на свещенството, а хиротонисаните епископи, презвитери и дякони участват в специалния дар на свещенството.
13. Епископът е основният проповедник на Евангелието и той надзирава презвитерите в евангелизацията. Презвитерите като помощници на делото на епископа проповядват и те Евангелието, защото:
а) проповядването на Евангелието от презвитера има дълбока църковна основа;
б) Свещенството е неразривно свързано с проповядването на Евангелието;
в) Служението на апостолите като проповедници на Евангелието е свързано със заповедта Господна “проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк. 16:15);
г) Каноните на Църквата налагат на презвитерите задължението да проповядват Евангелието. Това задължаване особено се вижда в молитвите на хиротонията.
14. Между освещаващия епископ или презвитер, които като благословени органи на освещаването действат в Църквата по заповедта на Господа, и освещаваните вярващи няма дистанция или противопоставеност, а има единство. Епископът или презвитерът, изразява тялото на вярващите, принася на Бога Отец общото приношение в Евхаристията, изпълваща своето съвършенството и увенчание в божественото Причастие и в общото славословие и благодарност към Бога, според Послание до Ефесяни (4:4-6).
15. Аскезата е необходимо условие на християнския живот. Особено за клириците. По причина на тяхната мисия, е необходимо да се подвизават духовно преди и след хиротонията им според апостолското насърчение: “Прочее, аз тичам не като след нещо неизвестно, удрям не като да бия въздух; но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана” (1Кор. 9:26-27). Със своята аскеза клириците развиват свещеническото си самосъзнание, изживяват свещенодействието и стават “образец за верните в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота” (1Тим. 4:12).
16. Изискваните за хиротонията свещеноканонични предпоставки, формулират същностните и характерни качества на пристъпващите към свещенство. Тези понятия и предпоставки на хиротонията са богооткровени и почитта към тях трябва да се разгаря във всеки миг и през целия свещенически живот на хиротонисания.
17. Свещеническото семейство заема важно място в църковната общност и е призвано да носи кръстът на свещеническото служение и принос.
18. Важно място в църковното тяло заемат така наричаните “по-нисши степени на свещенството” (Четец, Певец и Иподякон), които са църковни служения, формирани от първите векове на християнството. Тъй като по-нисшите степени подхранват по-висшите, е необходима особена грижа и благоразумие от страна на Църквата за качественото и просветно издигане на техните носители.
19. По въпроса за женското свещенство важат решенията на Св. Синод на Гръцката Църква от заседанието му на 8 октомври 2004 г. относно даденото на жените служение в Църквата, както и за отличителната леснина на всеки поместен епископ да освещава дякониси в свещените обители на епархията си.
20. По въпроса за офикийте важат определените от Св. Синод на Гръцката Църква постановления (№142/1999 г.).
Предложения
От докладите и разискванията се формулираха следните предложения:
1. Да се спазват свещеноканоничните предпоставки за пристъпващите към хиротония.
2. Да се спазва строго последованието на хиротонията, както е записано в литургичните книги и да се избягват импровизациите, правени под предлог за “обогатяване” на църковното последование, които водят накрая към неговото подправяне.
3. За развиването на единството на енорията първостепенна роля играе чистотата на волята на иерея, и неговата грижа да покаже, утвърди и използва даровете, с които Светият Дух щедро е обдарил в тайнството на Кръщението всички членове на евхаристийната общност.
4. Особено внимание трябва да се обърне на определените от преданието на Църквата предпоставки за упражняване на духовното старчество.
5. Проповядването на народа Божий е дълг на епископа и на презвитера. Евангелската проповед трябва да се извършва предимно по време на божествената Литургия и на предвиденото й място след Апостолското и Евангелско четива. От това и нейното съдържание трябва да е възпитателно. Упражняването на това служение изисква добра подготовка и постоянното усъвършенстване на проповядващия.
6. Да се покаже особена грижа към свещеническото семейство и да се предприемат конкретни мерки за неговото морално и материално подпомагане.
7. По специалния въпрос за предпоставките и условията за хиротонията на клириците и тяхното постоянно духовно очистване и живот се предлага следното:
а) Да се избират по подходящи критерии духовници, които дават препоръчителни (канонични изповедни) писма, за да се ограничи въвеждането в свещенството на духовно неизпитани хора;
б) Да се проверяват мотивите на кандидатите. Да се наложи пестеливост в упражняването на снизхождението и се препоръчва ограничаване на възможността за упражняване на снизхождение към каноничните пречки пред кандидатите за свещенство;
в) Да се полага специално внимание, така че клириците нито да се ръкополагат против каноничния ред, нито новоръкоположените да се изоставят без духовна подкрепа, особено в тежката среда на големите градове.
г) Отговорните пастири на Църквата да обгрижват и подкрепят (морално, духовно, икономически) учениците и студентите – кандидати за свещеници от средните и висши църковни училища до тяхната хиротония.
8. Понеже служението на по-нисшите клирически степени в самите епархии недостига и не се развива, то се налага предприемането на незабавни мерки за увеличаване на грижите към него, главно по отношение на певческото изкуство чрез създаването на школи по византийска музика в енориите или митрополиите. В тази насока ще бъде много полезно определянето на щатни учители по музика – Протопсалти във всяка митрополия, на които да се възложи това учителско дело и да се предизвика интереса на младежта към литургичните изкуства.
9. Лицата които подпомагат иерея, работейки в цялостното енорийско дело (учители по катехизис, църковни настоятели, членове на благотворителни каси, отговорнички по чистотата), освен писменото им определяне за него, ще бъде полезно за целта да имат и освещаващо молитвено въвеждане в тяхното служение. Това ще развие още повече отговорността и афинитета на членовете на енорията към енорийското дело.
10. Да се наложи ограничаване на титулуването на клириците, както също и даването на офикии да става внимателно и пестеливо.
11. Накрая се предлага продължаване на проучването на възможността за постепенното възстановяване на недействащия, но не и отхвърлен, църковен чин на дяконисите.
