Монахините от Калоферския манастир до сп. Мирна
Дев. манастир
“Св.Въведение Богородично”
гр. Калофер
Уважаеми г-н Сивов,
Има Православие или няма Православие! Среден път не познава двехилядната история на св. ни Православна църква.
Прочетохме “Новина с коментар” в спис. “Мирна” бр.7 от 1998г. В него Вие уверявате читателите, че излизането на БПЦ от ССЦ е резултат от натиска от страна на схизматичната Старостилна църква у нас. Отцепилите се самочинно старостилци обаче не водят диалог с нея, защото мислят, че те са “истински христяни” и я смятат за осквернена. Тревожен глас нададоха много православни христяни, които никога няма да напуснат лоното на светата ни Православна църква, но на които е смутена православната съвест, поради нарушаване каноните на св. Православие и учението на Светите Отци от 7-те Вселенски събори, на които се дължи опознаването в чистотата на Светата Православие до наши дни.
Не игнорирайте, молим Ви, тази категория христяни верни на светата ни Църква, които боледуват за нейната чистота. Липсва елементарна просвета по въпроса. Ако христяните знаеха истината за икуменизма, те масово биха се противопоставили. Наистина много “облаги” се губят с излизането от ССЦ, но се запазва благодатта, което е най-важното.
В коментара твърде дипломатично заобикаляте най-същественото – истината за ПРАВОСЛАВНИЯ КАНОН. Адресиран към непросветени по въпроса, това говори за известна тенденциозност. Щом списанието Ви издига знамето на светото Православие, думата ви по такъв важен въорос тряба да бъде “да-да или не-не”.
Сестрински пожелаваме позицията Ви списание “Мирна” да бъде безукорно-православна, за да го четем с духовна радост.
С уважение: Монахините от Калоферския дев. Манастир.
“Св. Въведение Богородично”
Искрено Ви благодаря за писмото по повод статията “Новина с коментар” от последния брой на сп. Мирна. Искам да Ви уверя, че проблемът с икуменизма за мен стои не по-малко болезнено, отколкото за Вас – с тази разлика, че може би съм имал възможността да го видя по-отблизо (което ни най-малко не ме е превърнало в привърженик на икуменизма). Присъствах на последната асамблея в Хараре, заедно с шестима други български православни и видяното там наистина сериозно проблематизира в мен всякаква идея за православно участие в такъв форум. В този смисъл, много бих съжалявал, ако сте разтълкували статията ми като апология на икуменизма, или на нашето участие в него.
Наистина смятам, че православните църкви следва да ограничат участието си в такива форуми, или да го сведат до някакви приемливи форми, ограничаващи се до православно свидетелство (изобщо, свидетелството за Св. Православие в световен мащаб е единственото оправдание, което може да има участието ни в такива организации; ако не сме в състояние да свидетелстваме – а явно не сме – наистина по-добре би било да се оттеглим).
Понеже не съм богослов, не мога да си позволя да давам каквито и да било оценки “за” или “против”. Опитвам се единствено, на базата на това, което съм прочел и научил от св. Отци на Църквата, да си изградя някакво честно отношение към проблема. Трябва да Ви кажа, че ми е изключително трудно. Крайностите ме отблъскват – едната с очевидното пренебрегване на православното разбиране за Църквата, а другата – със самодоволното съзнание за гарантирано пребиваване в истината, от която с някаква злорада наслада се изключват всички, които са нямали щастието да се родят, да попаднат или да научат за нашата Православна Църква. Не твърдя, че истината е някъде по средата, защото като православен не гледам на истината като резултат от консенсус. Смятам обаче, че сред нашите братя и сестри по този въпрос липсва не само (както правилно отбелязвате) “елементарна просвета по въпроса”, но и абсолютно необходимите в този случай християнско смирение и любов, за да се вдигне падналия брат. Прекалено много гнусливост и яростно отхвърляне на другия виждам в т. нар. “истински православни християни”, за да оправдая тяхната духовна позиция и да я приема за единствено автентично православната.
Както виждате, не е без значение кой казва “да-да или не-не”. Извън съдържанието на самия изказ, нека видим и с каква духовна нагласа се произнасят тези кратки и страшни думи. Страшни са, защото изричайки ги, рискуваме да изпаднем в един от най-страшните грехове – илюзията за собствена праведност (прелестта)(приемаме човека, но не можем да приемем греха и заблудата). Външната позиция има тежест единствено ако е резултат от дълбоко осмислена вътрешна такава, а при нас последната липсва. Вие пишете: “Тревожен глас нададоха много православни християни”, по повод нашето членство в ССЦ. Позволете да Ви запитам: как точно бе нададен този тревожен глас? Пред кого и от кого? Как се обективира този процес? Проведоха ли се срещи, написаха ли се статии и книги (освен книгата на о. Серафим), състоя ли се някакъв диалог с нашите пастири? Ако нещо ме провокира да напиша този текст, това беше именно липсата на всякакъв “тревожен глас” от страна на православните миряни и липсата на всякакво желание за обсъждане на въпроса с тях от страна на нашите иерарси.
Православието, по скромното ми мнение, не търпи половинчатост. Трудно бих възприел без известни резерви някой, който се държи днес по един начин, а утре – по друг. Как да осмислим досегашното си участие в ССЦ? Нали човешкият живот предстои пред Бога в своята цялост и ние отговаряме за всичко в него, а не от някакъв момент нататък? Как ще запазим съборното си съзнание и съборната си съвест, ако не намерим в себе си сили да извадим наяве всичко от миналото – и да го преодолеем чрез покаяние? Защо доволстваме от решението на Св. Синод за напускане на ССЦ и по този начин обиждаме църковната съвест в себе си? Тя не е минималистична; тя иска да разбере, за да прости и да примири помежду им и с тях самите всички членове на Тялото. Какво беше нашето участие в ССЦ? Каква беше природата му? Ако е било грях, нека го заявим и да се покаем. Касае ли ме лично като православен това участие или то се случи на нива, които нямат нищо общо с мен?
Надявам се от последните редове да разберете, че апелирам не за оставане или излизане от ССЦ (защото знам, че това просто не е от моята нито интелектуална, нито духовна компетентност), а за зрялост на решението, за честност, за цялостност и убедителност, за съборност – а всички тези неща, взети заедно, ще ни гарантират и много по-истинска православност, отколкото ако просто приложим канона, бидейки духовно немощни, вътрешно разкъсани и разпилени. Парадоксално е, но смятам, че нашата ревност по истинското Православие, ако извира от погрешни извори, всъщност ни отдалечава от Църквата. Нека си спомним популярната фраза: “Пътят към ада е постлан с добри намерения”.
Надявам се с това писмо да съм внесъл известна яснота около собствената си позиция и възгледите ни по някои въпроси поне малко да са се приближили. Много бих искал всички братя и сестри да четат “Мирна” “с духовна радост”, но в църковната ни действителност има много неща, които не носят само радост, а и много болка, която трябва да изпитаме докрай – заедно с Христа и в Него. А радостта… И тя ще дойде.
Препоръчвам се на Вашите и на останалите сестри молитви. Простете нашата немощ и се помолете за всички, които с чисто сърце работят за Църквата.
Пламен Сивов
