Патриархът и изпитанията на две епохи



Patriarh_epohaНа 29 октомври 1914 г. в троянското село Орешак се ражда Марин Найденов Минков, бъдещият български патриарх, който в продължение на 41 години ръководи Българската православна църква. Баща му – Найден Минков Рачев, остава сирак още от малък. Беден занаятчия, готвач, стражар и, макар облечен в униформа, е несменяем член на църковното настоятелство. Майка му – Пена Борджукова, произхожда от богат род и често събира в дома си съседките от махалата за молитва и четене на църковна литература. Родителите на бъдещия български патриарх са редовни посетители на богослуженията в Троянския манастир, където по тяхно настояване Марин постъпва като послушник на дванадесетгодишна възраст.

Пак с благословията на своите родители през 1929 г. момчето е записано да учи в Софийската Духовна семинария, която завършва с отличие през 1935 г. Времената са трудни, майката и бащата трудно успяват да издържат сина си и да плащат всяка година 8000 лева за пансиона, но и двамата настойчиво желаят синът им да получи духовно образование и да стане служител на църквата.

Като ученик в един от горните класове в семинарията бъдещият патриарх написва молба до Зографския манастир в Света гора, понеже иска да постъпи там като послушник след завършване на образованието си. Марин пуска писмото в пощенската кутия на семинарията, но понеже кореспонденцията се проверява стриктно и се чете от преподавателите, желанието му да стане монах става известно на всички. Съветват го да не бърза с избора си, да стане клирик от бялото духовенство, а от Зографския манастир няма отговор на молбата му. Марин предполага, че писмото му тогава изобщо не е стигнало до Зографския манастир, а желанието му да стане монах е трайно, още от времето, когато е послушник в Троянския манастир.

От 1935 до 1938 г. Марин е певец и деловодител при храма „Успение Богородично” в град Русе, след което се завръща в София и започва да учи богословие в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През ваканциите е певец, библиотекар и проповедник в Троянската света обител, неговия първи духовен дом. На 13 декември 1941 г. като четвъртокурсник в Богословския факултет, Марин осъществява мечтата си – приема монашеството и духовното име Максим (на св. Максим Изповедник) от Ловчанския митрополит Филарет и под духовното старчество на тогавашния игумен на Рилския манастир – архимандрит Натанаил. Негов начален духовен наставник става игуменът на Троянския манастир, архимандрит Климент Коевски, а духовен старец – световрачанският митрополит Паисий.

След кратко служене като митрополитски дякон и проповедник в Ловчанска епархия, бъдещият патриарх е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. Тази длъжност йеродякон Максим заема близо пет години – от 1942 до лятото на 1947 г., когато по решение на Светия Синод, той е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил. Междувременно, на 14 май 1944 г., в Черепишкия манастир „Успение Богородично” отец Максим е ръкоположен в йеромонашески чин от Врачанския митрополит Паисий.

От 1 септември 1947 до 1 май 1950 г. архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, след което (до 1955 г.), близо 6 години, е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия.

Архимандрит Максим се завръща в България и от 15 юли 1955 до 1960 г. заема поста главен секретар на Св. Синод, като междувременно е и председател на редакционната колегия на Синодалното издателство към Българската православна църква (от 1957 до 1960 г.). На 30 декември 1956 г. в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” е хиротонисан в епископски сан с титлата „Браницки”. На 30 октомври 1960 г. е избран, а на 20 ноември канонически е утвърден за Ловчански митрополит.

На 7 март 1971 г. умира патриарх Кирил. При избора на нов патриарх се поставя въпроса за спазване Устава на БПЦ – един позабравен и пренебрегван до този момент документ. Въпреки антидемократичния дух на времето, е взето решение да се спази правилото за реални избори на нов патриарх – една еретична и немислима идея от гледна точка на социалистическата идеология. През последните години е унищожена църковната пирамида, чието възстановяване крие „опасности” за възраждане на духовния живот и популярността на Църквата. Свикването на Патриаршеския избирателен събор е продължителна процедура, а св. Синод трябва да предложи на правителството три кандидатури за бъдещ патриарх, които да отговарят на редица условия: кандидатите да са по-възрастни от 50 години, да имат петгодишен стаж като митрополити, да се радват на добро име както пред народа, така и пред правителството. След получаването на одобрението на правителството, Патриаршеският избирателен събор трябвало да избере един измежду посочените кандидати.

Трима митрополити – Паисий Врачански, Йосиф Варненски и Пимен Неврокопски се противопоставят на бързото свикване на събора и оспорват легитимността на епархийските избиратели, чийто мандат е 4-годишен, а последните избори са проведени през далечната 1952 г. Те настояват първо да се възстанови църковната пирамида и после да се свика Патриаршески избирателен събор.

Изцяло в духа на партийната политика, решението за новия църковен лидер вероятно е взето още преди смъртта на патриарх Кирил. Така или иначе то е одобрено от Политбюро на ЦК на БКП с Решение №145 от 8 март 1971 г., т. е. на следващия ден след смъртта на патриарха. Липсва докладната записка с предложението именно Максим да бъде новият патриарх на БПЦ, а самото решение гласи:

„За глава на БПЦ да се предложи и поддържа кандидатурата на Ловешки митрополит Максим. Възлага на председателя на Комитета по църковни въпроси при МВнР др. Михаил Кючуков да извърши необходимата подготовка за осигуряване избора на митрополит Максим за патриарх на БПЦ”.

На 22 януари 2009 г. Европейският съд по правата на човека в Страсбург, който обстойно изследва обстановката и политическите настроения в социалистическа България по това време, ще подготви обширен документ, в който се казва така:

„…Централният комитет на Българската комунистическа партия с решение от 8 март 1971 г. номинира митрополит Максим за Патриарх и дава указания на г-н К., държавен служител, да „предприеме необходимата подготовка, за да гарантира избирането на митрополит Максим за Патриарх”. В нарушение на Устава на Църквата, който предвижда всяка епархия да проведе събрание за избиране на седем делегати, които да участват в Специалния църковен събор, който е оправомощен да избере нов Патриарх, Максим е избран от делегатите, номинирани през 1957 г., когато Патриарх става Кирил…

Не е ясно дали ръководството на Патриарх Максим е валидно регистрирано в Министерския съвет съгласно закона от 1949 г. При всички случаи, в практиката на администрацията и по отношение на правните му действия, до 1990 г. неговото ръководство е признато за легитимно…”

След смъртта на патриарх Кирил, митрополит Максим е наместник-председател на Св. Синод от 13 март до 4 юли 1971 г., когато се свиква Църковно-народният патриаршески избирателен събор в София. По време на този събор митрополит Максим единодушно е провъзгласен за Патриарх на Българската православна църква и Софийски митрополит. На интронизацията му присъстват глави и представители на всички поместни православни църкви.

„Избирането ми за патриарх на БПЦ извика у мен голямо вълнение. Защото в онова време беше просто да умреш, но по-сложно беше да разбереш и прецениш как ще живееш и как ще изпълняваш задълженията си на предстоятел на Светата ни църква. Тия вълнения аз изживявах. Имах, разбира се, предвид и положителното отношение на Светия Синод, на духовенството, на църковната общественост по отношение на евентуалното ми избиране за патриарх.

Високо свидетелство в това отношение се изрази и от градската църковна общественост в лицето на акад. Михаил Арнаудов, което твърде много допринесе за решението ми да поема това отговорно пред Църквата, народа и родината ни служение. С акад. Арнаудов се познавах още от времето, когато бях цивилен чиновник в Русенската митрополия. С годините се сближихме. В навечерието на изборите за патриарх се срещнах случайно с него в градината пред Военния клуб в София. Той беше научил, че се въздържам да се кандидатирам, но ме посъветва доста авторитетно и ме убеди да не се отказвам от участие в изборите”.

Из документалния филм
„Моето служение” на БНТ,
автор Горан Благоев

Как се управлява църква в среда на атеисти, когато притежанието на Библия е толкова опасно, колкото наркотиците и порнографската литература?! 70-те години на 20 век, когато Максим е ръкоположен за патриарх, все още е време на желязна политическа система и тотален контрол, които блокират по-нататъшното развитие на икономиката и обществото като цяло. Всеки опит за реформация търпи неуспех – да си припомним събитията в Чехословакия (1968 г.), снимките на Леонид Брежнев и Тодор Живков със стиснати ръце. Икономическите проблеми поради застой в икономиката, остарелите технологии и ниското жизнено равнище на населението вървят ръка за ръка с морално разложение – опиване от властта, угодничество, корупция, отчуждаване на народните маси от политическата система, репресии, цензура, ограничаване на човешките права, липса на свобода… Перестройката е още далеч – чак в средата на 80-те години Михаил Горбачов ще започне да прокарва промени, а какво е било тогава в България в Българската православна църква, отново се връщаме към спомените на патриарх Максим:

„Атеистическият режим вършеше своето да обезсили значението на Българската православна църква, вярата в Нея и в Бога, която Тя изповядва и проповядва.

Бях на служба за Велики четвъртък в столичната черква „Св. Седмочисленици“, когато дойдоха и ми казаха, че от правителството искат да наредя на свещениците да не се обикалят черквите с лития по приетия каноничен начин и да не се бият камбаните. Бях категоричен в отказа си, независимо от кого изхождаше това искане. А то изхождаше от едно от най-високите места на тогавашната власт. Останах да продължа службата с четене на дванадесетте евангелия в черквата.

Ограниченията за посещение на богослуженията на всички и особено на ученици, на млади хора, на деца, много ме угнетяваха. Аз правех всичко възможно да се превъзмогне всичко това главно чрез Комитета по изповеденията, председател на който беше Михаил Кючуков – мой съученик. В семинарията от първи до шести клас бяхме заедно, седеше на един чин пред мен.

Атеистическият период нанесе много големи поражения на светата Българска православна църква в нейния живот, не в нейната изповед. Началните години на атеистическата власт бяха много сурови. Впоследствие позатихна това ожесточено отношение към Църквата, но не престана, защото идеологията се изпълняваше от различни хора в различна степен на ожесточение и озлобление към Църквата. Но всякога значението на Църквата като институция не е било пренебрегвано. Явно е било, че никой не може да отрече нейното значение за българския народ, каквото и отношение към вярата да има. Да отречеш Църквата, значи да отречеш българската история”.

Като новоизбран патриарх, Максим се среща с държавния глава Тодор Живков. Един от въпросите, които разискват след протоколния разговор, е черквата „Свети Спас” в центъра на София, която трябвало да бъде унищожена по решение на Министерския съвет. Патриархът разказва историята на черквата, построена през Средновековието, и изказва мнение за съхраняването й като паметник на културата, още повече, че християните много почитат тази църква. Тодор Живков отменя решението за събарянето й и така църквата не е унищожена, макар да не е и напълно възстановена за извършване на богослужения и върху нея е построена банка.

„С Живков съм имал четири официални срещи. На една от тях поставих въпроса за запазването на черквата „Св. Йоан Рилски” в Перник, която искаха да разрушат, защото до нея строяха партийния дом. На последната ни среща, беше през 1989 г., поисках Семинарията да бъде върната от с. Черепиш в София. Лични контакти с Живков не съм имал…

…На една среща Живков поиска от мен архиереите по места заедно с митрополитското си служение да станат и председатели на Отечествения фронт. Архиерейските наместници също трябваше да оглавят местните организации на ОФ. Аз му отговорих, че това в никой случай не може да се допусне, защото БКП е атеистическа партия. Не може да се допусне архиерей да стане председател на отечествено-фронтовската организация, която има за ръководство комунистическата партия. Е, така, каза, така е, така е, ама вижте какво да стане да има обединение на народа. Викам, Църквата всякога е ратувала за обединение на народа и сега ратува, и за в бъдеще ще ратува, но като привлича другите към себе си, а не като възприема принципи, чужди на нейната идеология”.

Според думите на историка Божидар Димитров „през социализма Църквата беше само украшение”, а целта на патриарх Максим е именно да я запази като институция в тежките времена на атеизъм, да продължи тя съществуването си като администрация, да запази храмовете от разрушение – задачи, с които главата на Българската православна църква се е справил „по великолепен начин”. През ония години държавната администрация непрекъснато се е месела в църковните дела, както впрочем се случва и сега. Ето още малко спомени, които ни е оставил патриархът:

„Сътрудничество на Църквата и лично мое към гражданската власт за провеждане на нейни мероприятия никога не е имало. Ако е имало някое сходство от страна на Църквата и на държавата в добри начинания, Църквата е вземала подобаващо на положението й участие.

По въпроса за мира в света Църквата е вземала участие, но в такава степен и в такава форма, че да бъде участие на Църквата като църква – със своите евангелски принципи в полза на мира в света. И в никакъв случай като служител на тогавашната гражданска власт.

Винаги над всичко съм имал интересите на Църквата, дори при изпълнение на гражданските си задължения. Не съм в това отношение правил никакви компромиси. Изживявания съм имал много тежки, но съм ги понасял за свое огорчение преди всичко. И присъствието ми на трибуната не е било по мое желание, а в изпълнение на гражданските ми задължения”.

Въпреки падането на тоталитарния режим, мечтаната свобода, която настъпва след 10 ноември 1989 г., и обръщането на посоките, за Българската православна църква не идва по-добро време. „Дори по-тежко”, мислят мнозина. В Русия рушат храмове и катедрали, в Гърция многократните опити за разкол най-сетне „успешно” постигат целта си. Не е по-различна обстановката в България – тук също следват бурни години в опит за схизма.

По-възрастните помнят площадите през 90-те години на миналия век. Там маршируваха и говореха по микрофона пред събралия се народ мнозина, облечени в черни раса, водеха шествия със свещи. Не помня патриархът на Българската православна църква да е бил сред тях. Нито помня той да е написал опровержение на десетките хулни страници в медиите по негов адрес – че бил „комунист, атеист, лакей, нелегитимен, самозванец, полковник, малодушен и сенилен старец без административни умения, креатура на Тодор Живков, че пречел на „обновлението на църквата” и т. н. За едни това мълчание е израз на неговото малодушие и безхарактерност, други считат това за поведение на монах и истинска християнска вяра, според която „Бог вижда и ще отсъди справедливо като Съдия”.

„Кой би уважавал глава на църква с естрадно-политическо поведение? Кой би вървял след духовник, който сляпо следва полъха на политическия вятър”? – ще възкликне в една своя статия журналистът Ясен Бориславов през 2004 г. Достойно за театрална драма е да скъсаш булото на Патриарха на Българската православна църква пред храма „Св. Александър Невски”, но как изглежда това деяние в очите на разпнатия Христос?!

Няма как да отминем фактите около разкола в БПЦ след 1990 г., понеже събитията имат отношение към биографията на Патриарх Максим. Още през 1990 г. по време на Националната кръгла маса йеромонах Христофор Събев призовава за „нов демократичен синод” под партийната шапка на СДС. На следващата година се провежда Събор на Българската православна църква, който потвърждава избора от 1971 г. на Негово Светейшество патриарх Максим. На 13 октомври 1991 г. изборите са спечелени от СДС и новото правителство се противопоставя на каноничното ръководство на БПЦ и Патриарх Максим. Въпреки недопустимостта от държавна намеса в църковните дела, Пловдивският митрополит Арсений е отстранен от длъжност, два пъти е „уволняван” митрополитът на САЩ, Канада и Австралия – дядо Йосиф.

На 18 май 1992 г. шест от 13-те митрополити в БПЦ официално поставят началото на църковния разкол като се отделят от канонично избраното църковно ръководство със следното изявление:

„Предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971г. трябва да се проведе нов избор на патриарх. С оглед на това и на основание чл. 17 от Устава на БПЦ следва да се избере наместник-председател на Св. Синод, който да поеме председателството на Св. Синод до избирането на патриарх”.

На 25 май същата година Дирекция „Вероизповедания” към Министерския съвет излиза с акт №92, който обявява за „нелегитимен и незаконен досега действуващия състав на Св. Синод като ръководен орган на БПЦ”. Правителството на Филип Димитров „уволнява” българския патриарх и си назначава свой временен „синод” с наместник-председател Неврокопския митрополит Пимен.

На 25 май 1992 г. Дирекцията по вероизповеданията към Министерски съвет постановява решение, с което обявява, че номинирането на Максим за български Патриарх и глава на Църквата през 1971г. е извършено в нарушение на устава º и нарежда смяната му от временен съвет до избирането на ново ръководство от църковен събор. Митрополит Пимен е назначен за председател на временния съвет.

Ръководството, начело с Патриарх Максим, обжалва решението пред Върховния съд. В решенията си от 2 юли 1992 г. и 5 ноември 1992 г. съдът отхвърля жалбата, като постановява, че Дирекцията просто е удостоверила, че Църквата се представлява от друго лице, и поради това правата на Патриарх Максим не са засегнати.

„През следващите години споровете за власт в Църквата продължават, всяко от двете ръководства има поддръжници сред духовенството и вярващите. Определени църкви и манастири стават известни като „принадлежащи” към организацията-жалбоподател, известна като „алтернативния Синод”, тъй като членовете на духовенството в тях признават ръководството на организацията-жалбоподател. Освен това има редица случаи, в които организацията-жалбоподател влиза във владение на съществуващи сгради със сила или, в някои случаи, чрез съдействието на прокурорските органи и полицията на неясни правни основания”.

Из Решението на Европейския съд относно делото „Инокентий”, 2009 г.

По заповед на Ал. Сталийски – военен министър, Синодалната палата и Софийската семинария са окупирани, жива верига от студенти и граждани успяват да опазят Софийската митрополия от същата участ. Делата на църквата се пренасят в съда – главният прокурор Иван Татарчев отхвърля жалбата на Светия Синод срещу насилственото завземане на сградата на Синода. До месец октомври разколниците превземат със сила църковни храмове, манастири, административни сгради на БПЦ. Често срещу тях се изправят живи вериги от мирни граждани, монаси и свещеници. Във Великотърновската епархия полицията се опитва да изведе от храма Негово Високопреосвещенство митрополит Григорий по време на служба, в Плевен разколниците влизат в сградата на наместничеството и я окупират за по-малко от едно денонощие. Междувременно студентите от Духовната семинария в София успяват да прогонят окупиралите епархийското наместничество. Полицията стои настрана от събитията поради заповед за „ненамеса в църковните дела”.

През 1993 г. Христо Матанов, директор на Дирекцията по вероизповеданията, отменя акт №92 и отказва регистрация на архиепископия на Христофор Събев. В началото на 1994 г. той не признава и изборите на митрополити до свикване на църковно-народен събор. Прекратена е окупацията на Синодалната палата, но тогавашният кмет на София Александър Янчулев регистрира като Софийски митрополит разколникът Инокентий (Иван Стоянов Петров). Храмовете „Св. Параскева”, „Св. София”, „Св. св. Кирил и Методий” са във владение на разколниците. Криптата на храм „Св. Параскева” е превърната в сладкарски цех.

В края на 1994 г. Жан Виденов сформира правителство, от което се очаква нов закон за вероизповеданията, който така и не се приема. През следващата година разколниците организират свой събор и избират за патриарх Пимен. Едва в края на 1996  г. Дирекцията по вероизповеданията регистрира Св. Синод с Патриарх Максим.

На 22 януари 1997 г. новоизбраният президент Петър Стоянов полага клетва пред разколника-патриарх Пимен, а правителството на Иван Костов регистрира нов „синод”. Стефан Софиянски, като кмет на София регистрира Крупнишкия епископ Инокентий като „Софийски митрополит”. В началото на юли същата година каноничната БПЦ провежда Четвъртия Църковно-Народен Събор, който осъжда разкола и действията на отпадналите от единството на Църквата, призовавайки ги към покаяние.

На празника Богоявление (1998) Патриарх Максим изпраща на Петър Стоянов остро писмо, в което изразява възмущението си относно забраната на президента Църквата да освети бойните знамена на родината. Вероятно държавният глава е решил така, за да смекчи ожесточената битка между двата синода, понеже не може да покани и двата, решава да не покани нито един.

„Изразените от Вас съображения не могат да оправдаят отменянето на един такъв дълбоко сакрален патриотичен акт. Основанията за Вашето решение е изключено да приемем. Със забраната да бъдат благословени бойните знамена и представителни армейски части на Богоявление, Вие повторихте акта на тоталитарния безбожен режим от 1946 г.”

Следват още унизителни за БПЦ събития – тържествената литургия в храм „Св. Александър Невски” на Великден не е излъчена по БНТ, понеже трябвало в такъв случай да бъде излъчена службата и на „алтернативния синод”. На Гергьовден българските митрополити не са допуснати на държавните чествания в местността Оборище, понеже „Уставът на БПЦ е нищожен и двете страни са неканонични”. Следват опити на разколниците за „превземане” на каноничната църква, които свикват т.нар. „обединителна свещеническа конференция”, после още една, наречена „Общонационална православна свещеническо-мирянска конференция”, която насрочва „Общобългарски църковно-народен събор”. Директорът на Дирекцията по вероизповеданията Любомир Младенов обявява, че нито Максим, нито Пимен са легитимни патриарси, президентът Петър Стоянов обявява, че няма да зачита нито единия, нито другия и в крайна сметка „България няма патриарх”.

Политическата намеса на държавата в делата на БПЦ стига до там, че се правят опити за нейното фактическо закриване. Каноничният Св. Синод обсъжда обявяването на Църквата в гонение от държавната власт – акт, какъвто църковната институция предприема, когато чужди поробители посягат на нейното съществувание. Към такъв акт БПЦ не е прибягвала дори в годините на социализма.

Светият Всеправославен събор на всички православни църкви се провежда в края на септември и началото на октомври 1998 г. в Храм „Св. Александър Невски”. На Събора

„Единодушно се потвърждава каноничността на Светият синод на БПЦ и патриаршеското достойнство на Негово Светейшество Максим Патриарх Български и Митрополит Софийски”.

Съборът приема разкаянието на пребиваващите в разкол и поради това низвергнати от Св. Синод бивш митрополит Калиник и бивш патриарх Пимен. Приети в църковно общение са и получилите противоканонично посвещение (от разколниците) епископи, които се отказват от епископските ръкоположения, получени по време на разкола, оставайки обикновени монаси. На Пимен е дадено право да се титулува „бивш Неврокопски митрополит”.

На 9-10 ноември в Софийската опера е организиран „извънреден църковно-народен събор”, в който участват около 1125 свещеници, миряни, архиереи от разколническия синод. Разходите за командировъчните са покрити от държавния бюджет. За пореден път Патриарх Максим е „освободен”, приет е и нов устав. На Богоявление през 1999 г. водосветът е отслужен от Радко Поптодоров из средите на разколниците, а от трибуната на Народното събрание вицепремиерът Веселин Методиев обявява, че „България няма нито един патриарх”. Там обсъждат законопроекти за вероизповеданията, които затвърждават статуквото на разколниците. В защита на каноничния Св.Синод е народният представител Гиньо Ганев, който внася законопроект в защита на патриарх Максим и БПЦ, но управляващите не позволяват разглеждането му. Междувременно умира Пимен и негов приемник става Инокентий.

Действията на правителството на СДС навлизат в нова фаза и придобиват характеристики на истинска война. Регистрацията на Св. Синод за кой ли път е обявена за нищожна и се допуска „втора църква” със същото име.

„Върховният административен съд намира, че в Република България съществуват две религиозни общности с наименование Българска православна църква… Щом като в Република България има граждани, които не желаят да бъдат в църковно общение с патриарх Максим, те имат суверенното право да се отделят от религиозната общност, ръководена от този патриарх, и да образуват самостоятелна църква като религиозна общност със свой устав и ръководни органи”.

Из Решението на Европейския съд относно делото „Инокентий”, 2009

Обръщението на Св. Синод към българския народ е публикувано като платено съобщение между малките обяви в два от най-тиражираните вестници: „БПЦ е разпъната от злонамерени чиновници, амбициозни разколници, послушни магистрати и недалновидни политици”, като БНТ, БНР и БТА отказват да го публикуват.

През юли 2001г. министър-председателят Симеон Сакскобургготски полага клетва в Народното събрание пред Негово Светейшество Патриарх Максим. Това се възприема от всички като ясен политически знак за новата политика на правителството по отношение на БПЦ. В средите на НДСВ обаче назряват конфликти по повод внесения законопроект за вероизповеданията от Борислав Цеков, който има за цел и преодоляване последиците от държавната намеса в делата на православната църква.

Настъпва решаващата 2002 година, в началото на която деканът на Богословския факултет доц. Иван Желев, оглавяващ Дирекцията по вероизповеданията, признава Събора от 1971  г., избрал патриарх Максим, както и неговата регистрация. Около законопроекта отново започват спорове. Светият Синод на БПЦ представя във Временната проучвателна комисия по религиозните въпроси в парламента документа „Правен анализ на положението на Българската православна църква”, с който отново се настоява за приемането на законопроекта, внесен от Борислав Цеков, след което подема инициативата за събиране на подписка в цялата страна. Над сто хиляди българи дават своя вот в подкрепа на законопроекта, като междувременно в парламента се внасят още два законопроекта за вероизповеданията, единият от които е съставен по времето на Петър Стоянов, а другият е крайно либерален и неприемлив за повечето вероизповедания. И двата обаче, не съдържат постановки, с които да се спомогне за преодоляване на последствията от държавно-политическата намеса в БПЦ.

През същата 2002 година в края на май у нас пристига Папа Йоан-Павел Втори. Посещението му има за цел „да укрепи връзките с Българската православна църква”. До него като равен, в качеството си на български патриарх стои Патриарх Максим. В словото си към Папата Патриарх Максим изтъква древността на българската столица, която през 343 г., още преди официалното кръщение на славянобългарския род, посреща апостолските приемници на епископата, взел участие в Сардикийския събор, когато се утвърждава основният догмат на Христовата църква – вярата в Триединния Бог. „В лоното на тази вяра е роден, възраства духовно и се спасява през вековете православният български народ”. Визитата на Папа Йоан-Павел Втори съвпада с една от най-светлите дати в българския календар – на светите равноапостолни братя Кирил и Методий и техните ученици – Денят на българската просвета и култура и славянската писменост.

Междувременно „алтернативният” синод губи делото срещу правителството във Върховния административен съд (ВАС) – съществуването на две религиозни общности с наименованието „Българска православна църква” с два устава и две ръководства е незаконно. Надежда Михайлова осъжда разкола и декларира, че на Всеправославния събор през 1998 г. на разкола е сложен край, че Църквата ни е единна и неделима, и обещава да не подкрепя повече процеси на разцепление. Дебатите за законопроекта се проточват с месеци, съпроводени с обидни квалификации в медиите, заплахи и лъжи. Църквата окачествява като нечувана дискриминация спрямо православните християни перманентната агресия срещу БПЦ от страна на разколници и „правозащитни” организации. На 22 декември 2002 г. законопроектът е приет с всички текстове, които водят до преодоляване на последствията от държавно-политическата намеса в БПЦ, както и постановлението, че БПЦ е изразител на традиционното за България източно православие, депутатите от ДПС напускат залата.

Законът влиза в сила на 2 януари 2003 г. Tой признава Св. Синод ex lege, т.е. по силата на самия закон и оставя възможността „алтернативният синод” на Инокентий да се регистрира с ново, различно име, но го задължава да върне всички заграбени, конфискувани и одържавени имоти, принадлежащи на БПЦ.

Неофициално СДС иска експертиза на закона за вероизповеданията от Съвета на Европа, който в специално писмо определя закона като „значителен напредък в защитата на религиозните права и свободи и в изпълнение на международните норми”. Българският конституционен съд отхвърля искането на депутати от СДС за обявяване на Закона за вероизповеданията за противоконституционен. Междувременно Инокентий прави опит да регистрира „алтернативен синод” като единствен с името „Българска православна църква” и практически в началото на 2004 г. разколническият синод окончателно е поставен извън закона.

През 2003 г. организацията-жалбоподател подава в Софийски градски съд заявление за вписване на местната организация в София. Заявлението е направено от митрополит Инокентий, който твърди, че оглавява и представлява Светия Синод и Българската православна църква. На 23 септември 2003 г. Софийски градски съд постановява отказ.

С нотариална покана, отправена до „алтернативния синод” на Инокентий, Патриарх Максим призовава разколниците да спрат да се представят за членове на БПЦ, да освободят окупираните храмове и да предадат владението на цялата движима и недвижима църковна собственост на Светия Синод и подава жалба. Всички отделили се могат да се покаят и да се върнат в лоното на Църквата. Разколниците игнорират поканата и не освобождават доброволно заетите от тях имоти, поради което Синодът търси съдействието на прокуратурата. Близо 250 храма, параклиси и манастири са окупирани от разколниците и с решение на прокуратурата, полицията започва да ги извежда насила.

„Светият Синод няма право да остави храмовете, манастирите и имуществото на Българската православна църква в ръцете на тези лица, които действат в нейна вреда и своя полза”.

Три дни по-късно всички окупирани храмове в столицата са запечатани и предадени на свещеници от БПЦ. Повечето не оказват съпротива, но някои, които са се барикадирали в църквите, са изведени насила. Срещу Инокентий и още седем души от бившия алтернативен синод се повдига следствено дело – за обсебване на имущество от БПЦ в особено големи размери, за самоволното подписване и подпечатване от него на 439 документа от 2 януари 2003 г. до 6 юли 2004 г., в които се е представял за заместник председател на Светия Синод и Софийски митрополит.

Междувременно около 45 свещеници и двама епископи, досега яростни противници на патриарх Максим, се връщат в лоното на БПЦ. Сред тях са Веселин Арнаудов и отец Анатолий Балачев, преподавател в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, един от идеолозите на разкола, заемал в продължение на повече от 6 години длъжността главен секретар на „синода” на Инокентий.

„Неприятна и некрасива гледка, която смущава съвестта на вярващите люде, пък и на голяма част от гражданското общество в страната… Тъй нареченият разкол в БПЦ бе създаден от намесата на политически сили от държавните структури през 1992 година. Известен е случаят с разпоредбите на тогавашния директор на Дирекцията по вероизповеданията при Министерския съвет за отстраняване на Българския Патриарх и някои митрополити от тяхното канонично служение и създаване на нов състав на Светия Синод, което е безпрецедентно в историята на БПЦ и против канона на светото Православие, какъвто жив и благодатен член е БПЦ”.

Видински митрополит Дометиан

През септември 2004 г. 41 свещеници от алтернативния синод искат политическо убежище от държавите-членки на НАТО и ЕС с твърдението, че се нарушава правото им на религия и изповедание, но не го получават. В Европейския съд по правата на човека в Страсбург са подадени и две искания срещу България и срещу патриарх Максим, едното от които е на Инокентий. Искът на разколниците е за 200 милиона евро в Европейския съд по човешките права в Страсбург, които държавата да им плати като компенсация за „неправомерното им изгонване от храмовете” на 21 юли 2004 г. Съдът се произнася на 22 януари 2009 г. – решението е в полза на разколниците, водени от Инокентий. Отец Николай – свещеник в църквата „Света Параскева”, си спомня:

„Аз приемам техния [на разколниците] личен избор, но се учудвам. Тези хора, духовниците от разкола, са в правото си да протестират, ние живеем в демократична държава. Между свещениците няма конфликт. Може да забележите, че нашите свещеници, които ходят там, съвсем спокойно разговарят с тях. Тези, които идват тук при мен, съвсем спокойно разговарят с мен. Конфликтът е в това, че те не признават негово Светейшество българския патриарх Максим и Светия Синод.

Какво трябва да се направи, за да се забрави разколът? – Пътят минава през прошката. А каква е реалната битка всъщност? – Според мен става въпрос за пари, имоти и лична власт”.

Разколът има широк обществен отзвук.

„Спорът е изключително само за имоти, длъжности, материално благоденствие и кариера. За 12 години никой от разколнците не можа да покаже кауза, да мотивира поведението си. Оказа се, че цялата борба е за свещоливницата или за това кой да владее имотите на БПЦ.

Разколът е беззаконие, съществуващо 12 години. Той бе предизвикан от Филип Димитров и проведен със съдействието на Христофор Събев. Днешният Закон за вероизповеданието поставя в неблагоприятно положение закононарушителите. Те са лица, обсебили чуждо имущество. Ако някой от разколниците се покае искрено, може да бъде приет обратно в православната църква. Конституцията поставя наравно всички български граждани, независимо дали са духовници или миряни. Затова при неизпълнение на закона, се налага цялата му строгост”.

Отец Боян Саръев

От пролетта на 1992 г. до относителния край на разкола през 2004 г., дядо Максим води „дълга и сложна война с най-високите институции на изпълнителната светска власт”, както казва Ясен Бориславов във в. „Сега”. И по-нататък продължава:

„По същество това беше битка с една вредна и изкривена, но за жалост твърде масова представа за православната църква като обикновена обществена организация. През всичкото това време патриархът не се промени, той си беше все същият благ старец, но ние, макар и бавно, се променяхме.

Българското общество, както и друг път е ставало дума, в огромната си част не е катехизирано, не е наставлявано в истините и правилата на вярата. Поради което в масовото съзнание представата за патриарх най-често се свързва с националната героика, с образи, белязани от екстремни исторически събития като патриарх Евтимий, Иларион Макариополски или Неофит Бозвели. Но достойнството и смисълът на монашеството далеч невинаги съвпада с мъченичество или героична саможертва. Понякога да живееш мъдро и смирено, да преодоляваш търпеливо житейските изпитания и чрез своя живот да бъдеш пример за други е не само по-трудно, но и по-полезно.

Присъствието на дядо Максим на църковното кормило в годините на прехода беше силно изпитание пред националното чувство за свяст. В отношението си към своя православен патриарх България беше много близо до горния праг на позора, но все пак не го прескочи. Днес, в деня на неговата годишнина, той заслужава признателност за това, че издържа на изпитанието, на което го подложиха негови събратя по служение, политици, министри, депутати, съдии, прокурори, журналисти, авантюристи… всички ние, неговото паство. Като устоя на изпитанието, той ни спаси от позора. Затова 90-годишнината на светейшия български патриарх е важна не само за него и за църквата, но и за България. Защото Църквата е такава, каквито сме всички ние. Ако не беше като нас, нямаше да е нашата Църква”.

Из списание Свет, брой 10/2012

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...