Църквата е фактор за обединяването на Европа
Черногорски и Приморски Митрополит Амфилохий пред конференцията „Държава и Църква в търсене на пътища за решаване съвременните проблеми на обществото”, февруари 2006, Цетине, Черна гора
В наши дни, след победата над национал-фашизма и след катастрофата на комунизма, в действителност имаме ново универсално движение, плод на всичко онова, което се е извършвало в рамките на евро-американската цивилизация, особено от времето на Реформацията до ден днешен. Идеята за глобализма, съграден на основите на западната демокрация, върху правата на човека, върху всъдесъщата и всепроникваща технология и икономика, се създава и оформя нов световен ред, според редица свои отличителни белези, явяващ се единствен в историята на човечеството. Не е случайно това, че този ред, възлизащ към езическата римска идея и секуляризираната иудео-християнска традиция, се съпровожда от два вида екуменизъм в Християнството на Запада: римоцентричен и женевоцентричен екуменизми. Православната Църква на Изтока, по силата на Христоцентричната си вселенност като иерусалимска майка – Църква на всички останали църкви, внимателно следи този процес в западното Християнство, като участва в него в съответствие със своите принципи. С включването на първо място на православната Елада /Гърция/ в Европейското Съобщество, а също така и подготовката за включване в състава му и на други народи и държави с преобладаващо православно население, пред Православната Църква възникват нови задачи и нова отговорност.
В този смисъл Православието има двойна роля. Първо, негов дълг е да лекува дълбоките рани от марксистко-болшевишкия секуларизъм и тоталитаризъм в народната душа в самите Православни страни, да възражда духа на братството и християнския етос в народите, да действа благотворно върху всички прояви на обществения живот. В това отношение е необходимо да бъде постигнато истинно възраждане, духовно и нравствено преображение, което задължително да произхожда от многовековния опит на Църквата, но заедно с това, отчитайки наследения от господстващите до скоро режими опит за насилствена атеизация на цели поколения и революционния волунтаризъм, релативиращ всички правови норми и ценности на човешкото общество. Той не само поставяше под въпрос господството на истината и справедливостта, но дори и духовния фундамент на истинното и непреходно достойнство на човешката личност. Следователно фундаменталната задача на Православието е да върне на народите съзнанието за достойнството на собствената им култура и тяхната обща идентичност
Второ, с присъствието си и влизането си в Европа Православието излиза напред в качеството си на свидетел на изгубеното равновесие на самия Запад. Възвръщайки се към Западна Европа то възражда и възкресява равновесието на европейския разум и европейската култура. В същото време, Православието завръща Западна Европа и евро-американската цивилизация към техните иерусалимско-средиземноморски и софийско-балкански корени, осветява вертикалата на живота, почти невидима в тъмнината в този момент.
Не случайно папа Иоан Павел ІІ назова Православната Църква “вторите бели дробове” на Европа. В скорошния си личен разговор с известния и умен кардинал Каспер ние чухме следното значително свидетелство: “Не мислете, Православни, че ние смятаме, че имате нужда от нас. Ние се нуждаем от вашето присъствие. Православният Изток е съхранил вертикалата на живота. Западът е заплашен от опасността да се разтвори и да изчезне духовно в хоризонталата на земното и житейското”. Православният Изток, от своя страна, се обръща с лице към Запада, обогатявайки се с практическата организация на живота, технологичните познания и умения приложими в практиката. В същия дух се изказа някога в Ню Йорк, Светият Владика Николай Охридски и Жички в знаменитата си реч със заглавие: “ To be or to do” – “Да бъдеш или да действаш”. В тази своя реч той изказва мисълта, че на Изтокът е свойствено да бъде, а на Западът – да действа, да работи, като в същото време само в Синтеза да бъдеш и да действаш се осъществява пълнотата на човешкия живот. И действително, в онтологически, исторически и есхатологически смисъл даденият синтез на битието и екзистенцията веднъж завинаги получава своето осъществяване в тайната на въплъщението на Бога Логос, съединяването в Личността Му на Божествената и човешка природа, в тайната Му на Бог и Неговото Богочовешко деяние във времето и Вечността /Иоан 5,17/.
Църквата, като Неговото Богочовешко тяло, е призвана да осъществява без прекъсване този синтез в историята на човека и света. Ако Бог Отец, Син и Свети Дух създава света и непрекъснато действено съзидава, то тогава човекът е призван да бъде “Божи сътрудник” /І Коринтяни 3, 9/. Върху този новозаветен принцип Владиката Николай обосновава позицията си за необходимостта от съединението на да бъдеш и да действаш., като справедливо посочва непълното осъществяване на този Богочовешки синтез в историята на християнския Изток и Запад.
В Самия Бог, следователно, неразделимо присъстват битието и деянието. Историята на човека и света е призвана да бъде осъществяване и разкритие във времето и пространството на този Божествен образ на Битието. Божествената литургия, като дело Божие и човешко е всенародна /самата дума “Литургия” има точно такова значение/. Тя не е нищо друго освен същността и есхатологичната мяра на Църквата и нейните хора. Когато един западен журналист през шейсетте години на миналия век попита знаменития по онова време в Съветския Съюз Митрополит Николай Крутицки, по какъв начин Руската Църква осъществява своята Мисия в условията на тоталитарния режим, той отговаря простичко: „Ние отслужваме Литургия”.
И действително, в Литургическото единство на Бога и човека, дъха и материята, времето и вечността; в литургическото отдаване на самия себе си и един на друг на Христос Бог /Сами себе, и другъ друга, и весь животъ нашъ Христу Богу предадимъ/ и единодушното изповядване на Отца и Сина и Светия Дух /Возлююбимъ другъ друга, да единомислиемъ исповямы Отца и Сина и Свянтаго Духа”/; като и в Литургическото разделение на Агнеца Божий и приемането на Тялото и Кръвта Христови /Раздроблянетсян, и разделянетсян агнецъ Божий, раздроблянемый и неразделянемый, всегда ядомый, и никогдаже иждиваемый, но причашчаюшчыонсян освяншчаонй/ – се съдържа цялата програма на човешкия живот. Постигането на взаимната всечовешка и Божия любов с пълното уважение към светостта на живота и светостта на природата /така се решава по възможно най-добър начин и един от най-сериозните проблеми на съвременния човек –екологическият/ – ето на какво учи, за какво свидетелства и какво дава на хората Църквата Божия. По този начин Църквата по своето битие и дело е безсмъртно утвърждение на битието на света и всевечното човешко житие, деяние и творчество.
В осъществяването на мисията си в съвременния свят, обаче, на своето исконно пространство, тя се сблъсква с духовното и нравствено опустошение, с политическата, икономическата и правова анархия и обедняване, които остави след себе си комунистическата утопия. С включването в Западна Европа и нейния нов глобалистичен ред и проекти, тя се сблъсква с Харибдата на потребителското общество; с хедонистичното и егоистично свеждане на живота до неговата иманентна плоскост, намираща се от тази страна на земното битие, а това от своя страна, неминуемо води до злоупотреби и отравяне на природата, и в крайна сметка – към смъртта и нищожеството на човека, към обезличаването на човешкото общество и цивилизация. При сблъсъка ни с така оформила се реалност, видимо само Църквата ясно осъзнава факта, че в бъдеще от брака на споменатото опустошение, анархичност и нищета с могъщото потребителство и хедонистичен дух на западната цивилизация ще се раждат /и вече започнаха да се раждат/ чудовища, каквито историята не познава. Затова, влизайки в Европа, Православната Църква на Изтока, тази, както ние казахме , майка Църква на всички църкви – има за задача и отговорност да свидетелства и пробужда у всички хора и народи паметта и възпоменанието, че “Господ и Бог и Спасител наш Иисус Христос” е жертван “за живота и света”, както е Алфата и Омегата на всичко съществуващо, а по този начин е и памет за самопожертвователната Любов като основа и крайна мяра за живота и света. Пробуждането на тази памет означава напомнянето на Европа за нейните исконни християнски ценности, без които всеки глобализъм, включително и евро-американския, води света и човечеството към нова утопия. Хоризонталата и вертикалата на живота ни се откриват и проявяват в тайната на Кръста Христов. В тази тайна на битие и деяние е същината на двуединната тайна на глобалното, всеобщо преображение на живота и света. По такъв начин, ето, човечеството и днес, както е било много пъти в историята му, отново се намира пред избор между два пътя: пътят на живота и пътят на смъртта, пътищата на правдата и пътищата на тъмата /Иеремей 21,,8; Притчи с. 12,28; 2,12;22,,13;44,10;4,19/. От Европа, от хората и народите на цялата земя, от всички нас зависи – какъв път ще изберем.
Текстът бе любезно предоставен на Православие БГ от г-жа Елисавета Миленова, представител за България на МОФ "Единство на православните народи"
