Богословие в цветове
Източник: otrok.n-t.org
Православната икона е особен вид самоизразяване и саморазкриване на Църквата. Тя е духовното поле във физическото пространство, където се събират радиусите на догматиката, мистиката, сотирологията и естетиката.
Иконата е мистична среща, призив към човешкото сърце и възможност за обръщане на душата към висшия “горен” свят. Иконата винаги е открит диалог и проводник на божествена светлина. Тя свидетелства за способността на живеещия в Светия Дух да слуша молитвите, отправени към него от всички краища на земята. Иконата е тайна, която се разкрива в молитвата и духовното съзерцание. Поради това в иконоборческите спорове едни от най-големите защитници на иконите били мистиците-аскети.
От гледна точка на християнската естетика иконата ни явява най-висшата небесна красота, която не може да бъде адекватно предадена чрез линии и краски, а присъства и звучи в символи, подобно на химн в нотни знаци, на йероглифи, приличащи на дантелена плетка, вплела в себе си предания за неведоми съкровища.
В иконата, приличаща на полупортрет-полузагадка, където символите и условните асиметрични линии едновременно скриват и откриват бездънната дълбочина на иконата, сияе незрима светлина и звучи безмълвната музика на небесния хорал.
Иконата е особен вид изкуство, негов неповторим идиом, който е създаден на основата на молитвено-мистичния опит на цялата Православна църква.
Иконописта е особена знакова система, която е станала език на Църквата. В свещените изображения трябва да има сходство, за да могат да бъдат познати – и несходство, за да се подчертае, че това е подобие, а не огледално отражение. Картината преди всичко действа на емоционалната сфера, иконата на ума и интуицията. Картината отразява настроение, иконата – състоянието на личността. Картината има граници, рамки на сюжета, иконата включва безграничното. Някои считат, че древните иконописци не познавали законите на перспективата и симетрията на човешкото тяло, независимо от това че художниците от тази епоха спазвали точните пропорции на човешкото тяло, когато правели статуи или изобщо ваели. Отсъствието на правилна перспектива свидетелства за други пространствени измерения, свидетелства за възможностите на човека да властва над пространството. В иконописта пространството престава да бъде препятствие. Далечният предмет не се представя илюзорно малък. Големините в иконите не носят пространствен характер. Те изразяват степента на достойнство – Христос е по-висок от учениците, демоните се изобразяват в по-малък размер от ангелите и т.н.
Картината може да се разглежда аналитично. Може да се разсъждава за отделните фрагменти, да се показва какво се харесва в нея и какво не. Иконата не може да се разчлени на детайли, тя трябва да се възприема с вътрешно, религиозно чувство.
Иконата е истински прекрасна тогава, когато приканва човека към молитва, когато душата усеща динамичното поле от енергии и сили, излъчвани чрез иконата от Царството на вечната светлина. В иконата фигурите са неподвижни, те са като застинали. Но тава застиване не е смъртен студ, а подчертаване на вътрешния живот, на вътрешната динамика. Светиите се намират в стремителен духовен полет, във вечно движение към Бога, където няма място за пози, за суетност или външна изразителност. Когато човек е обхванат от дълбоко чувство или е загрижено замислен, по същия начин застива и се обръща към вътрешното и тази му откъснатост от външното свидетелства за интензивността на напрежението на духа му. Напротив, печатът на емоцията като временно състояние ще говори за това, че този, когото са искали да изобразят на иконата, не се намира във вечността, а във временното, във властта на чувственото и преходното. Това е границата, отделяща иконата от западноевропейската живопис. В така наречената религиозна живопис от епохата на Възраждането се съдържа методологична грешка. Живописците се опитват чрез наситената с емоции и страст картина да пренесат небесното на земен план, но достигат до обратното – със земното и чувственото изместват духовното и вечното.
* * *
В Източната икона няма стремеж към адекватност. Условността й не пробужда чувственост, както натурализма на западните живописци. Иконата не е разкош от цветове. Тя по-скоро е прозрачна. В нея под кристалния покров на външното се разкрива царството на духа. Езикът на иконата е лаконичен. Ненужни детайли в нея не съществуват. Пейзажът дори и да присъства, то той е схематичен. Тук всеки детайл на лице, жест или положение на тялото има символичен характер. Високото чело означава мъдрост и дълбокомислие, големите очи – проникновение в божествените тайни, тънките устни – аскетизъм, удължените пръсти – духовно благородство и чистота, наклонът на главата – внимание към Божественото внушение, към гласа Божий, наведената фигура – покорност пред волята Божия.
Католическата картина е еднопланова, а православната икона – многопланова. В иконата плановете се пресичат един друг, те съ-съществуват или взаимопроникват, не се сливат и не се разтварят един в друг. В картината времето е фиксирано като момент, избран от художника. Момент, фиксиран като с фотографската светкавица. В иконата времето е условно и поради това на нея могат да бъдат представени събития в хронологично несъвпадение. Иконата изглежда като вътрешен план и чертеж на събитията.
Важно значение в иконата има символиката на цветовете, макар че в иконата не говорят цветовете, а съзвучието им. От едни и същи звуци се създават различни мелодии, така различните композиции от цветове могат да имат различно символично значение и емоционално въздействие.
Иконата винаги е конкретна. Тя е посветена на определено събитие или лице. Иконописците, за разлика от художниците, не са длъжни да подписват иконата, т.е. иконата не я създава иконописецът, тя се въплъщава чрез него. Той се подготвя за работа като за свещенодействие – с молитва и пост. Иконописецът трябва да стои в литургичния и мистичен живот на Църквата, за да може да почувства реалията на иконата с цялото си същество и да я въплъти в особен знаков език. По този начин всеки християнин може да познае иконата на пророк Илия, на св. Николай, на св. Георги Победоносец, макар че понякога изображенията на светците се различават. Те се различават основно, защото целта на иконата е да покаже не външното сходство, а духовната същност.
Църквата – това е общност, стремяща се към духовно единство. Иконата, както и богослужението помагат да се осъществи това единство. Православната икона като духовен център обединява членовете на земната Църква в едно догматическо съзнание и общо мистическо преживяване.
