Доц. Димитър Попмаринов: Като народ трябва да се изправим за възраждането на църквата

Доц. Попмаринов, в началото на 90-те години имаше бум на кандидати в духовните учебни заведения. Продължава ли това и сега?

– Да, това беше масов ентусиазъм, обществото очакваше да получи от църквата доста неща, но стана разминаване. Това е разбираемо – църквата като институция не беше готова да поеме това, което се случи. Проф. Стоянов, Бог да го прости, ни казваше: "Ние всички искаме да падне комунизмът, но ако той падне, нашата църква ще бъде неподготвена да приеме това предизвикателство." И се оказа прав.

На какво се дължи тази неподготвеност? Все пак имаше духовна академия, семинария, служеше се в църквите.

– Всичко беше сведено до минимум. В Духовната академия имаше десетина професори, няколко доценти и асистенти. В моя випуск влязохме 64 души, а завършихме 23-ма. Държавна сигурност отсяваше кандидатите. Най-добрите 15-20 души ги отстраняваха под различен предлог и оставяха такива с "черно минало" според тогавашните разбирания – например баща му е свещеник (както моят беше) или нещо подобно. Църквата беше ограничавана във всяко отношение и беше под пълен контрол. Днес много хора нямат представа за какво става дума и отправят обвинения срещу църквата, но по принцип. Най-демоничното от онова, което режимът вършеше, бе, че свещеници и монаси ставаха най-некадърните.

А вярно ли е това, че са насърчавали и хора с криминално минало да стават духовници?

– Вярно е. За да могат след това да посочат с пръст и да кажат: "Ето вижте каква е църквата", за да се отвращават хората от нея.

Да, но по същото време православието в Румъния например е в разцвет. Защо църквата там успя, а тук – не?

– В Румъния има исторически обстоятелства. Още преди комунизма румънската църква е била много силна. В Румъния не е имало турско владичество, каквото ние сме имали. Там е имало княжества, които са градили и храмове, но и духовно съзнание. А тук не обръщаме внимание на един важен факт от историята на българската църква – това е схизмата до 1945 г., т.е. ние сме били изолирани от целия православен свят, а това е много ограничаващо за развитието й. А и църковното съзнание в други страни е по-високо от нашето. Доскоро се смятахме за напредничави, защото по-голяма част от народа е атеистично настроен. Не е вярно това, че българският народ не е вярващ. Проблемът е в това, че той не вярва в това, в което трябва. Хората са готови да вярват на всякакви глупости – врачки, баячки, шамани. Заради липсата на църковност очакванията често се разминават. Ролята на църквата сме възприемали преди всичко като оръдие за физическото оцеляване, за спасяването на рода, докато истинското разбиране за вярата е спасението на човека, на човешката душа. Това изместване на фокуса е още от Възраждането – когато се смесва идеята за национално освобождение с църковно. Така духовното остава на по-заден план, ударението пада върху националното, върху политическите борби, върху враждите с Гърция.

Все пак румънският патриарх Теоктист публично се покая, когато падна комунизмът, за това, че църквата не е била докрай с народа си в ония тежки години. Не се ли дължи и на този жест църковният подем там?

– Какво означава това, че се е покаял? Абсолютно нищо. Нищо лошо, но покаянието, което е църковно понятие, има съвсем интимен характер. А неговото е с политически и обществен характер. Но и да не беше се покаял, това нямаше да промени нещата в църковния живот там. Това беше добър жест, но не решава здравето на църквата. Основната причина е, че църквата там е на съвсем друго равнище. Там има духовенство. Още навремето имаше две духовни академии и четири семинарии, а манастирите са пълни с монаси. Пред нас имаме още много път, който трябва да изминем. Това е бавен и труден процес, който трябва да узрее отвътре, от самата църква.

Защо близо 20 години това не се случва?

– Ние като народ трябва да се изправим за възраждането на църквата. От нас зависи. Не всеки да стои отстрани и да критикува, а да си помагаме кой с каквото може, не да говорим, а да вършим нещата. Така е в другите църкви. Затова те са силни. Например отидете в наш манастир. Там те поглеждат като враг, който нарушава спокойствието им. Отидете в сръбски, в гръцки, в румънски манастир. Ще ви посрещнат така, както ще посрещнат Исус Христос. Те казват: "Ние не знаем дали този човек, който е дошъл, не е самият Христос." Това е разлика в съзнанието и се вижда доколко ние не сме въцърковени. Ако имаме правилно съзнание за това какви да бъдат нещата в църквата, самият натиск отдолу ще направи невъзможно положението сега.

Защо богословските факултети бяха отстранени от изборните органи на събора?

– Това звучи абсурдно, но едва ли някой ще ви каже мотивите, заради които стана това. Вземат решения и толкова.

След като самите владици не преподават във факултетите, не се ли изолира богословската мисъл от църквата?

– Така се получава. Самите владици не преподават поради простата причина, че трябва да отговарят на формалните държавни изисквания. Например румънският патриарх е бил професор, минал е по всички стъпала на научната кариера. И в други православни страни владици са и преподаватели, които се хабилитират. Доколкото знам, в Букурещ не може да се назначи свещеник без докторска степен, в големите градове също. За да е подготвил докторат, този свещеник е бил изпратен да учи на Запад или на Изток, в школа, където са го учили как се работи с хора. Той познава достиженията на науката, съвместява ги с вярата, изяснява вярата на разбираем език. Затова там храмовете са пълни.

Затова ли толкова малко духовници у нас имат желание да разискват въпросите на вярата?

– Ние живеем в либерален свят, в отворено общество, на пазара има много религиозна литература. Хората четат, разбират за какво става дума и често миряните от енориите са по-образовани от духовниците. Тоест миряните са по-просветени от духовниците. Вече има натиск отдолу върху духовенството. То е поставено в абсурдната ситуация да не може да отговори на миряните. Този натиск се усеща все по-силно. Това е знак за възраждането на нашата църква.

Според вас трябва ли да има вероучение в училище?

– Трябва да има религиозно обучение.

Религия, но като светско обучение, което да не задължава децата да вярват?

– Светско не означава атеистично. Да задължаваш някого да вярва е контрапродуктивно. Ако го задължаваш, той няма да повярва. Аз съм преподавал в богословско-философска паралелка. Давах пълна свобода на децата. Само им разказвах коя религия какво представлява. Ако искат, да вярват, ако не искат – да не вярват. Всеки сам стига до вярата. А сега в училище не се учи религия и когато студентите кандидатстват при нас, специалността теология им е непозната. Затова и повечето студенти попадат съвсем случайно при нас. Сега не е задължително, но е направено по такъв начин, че да се откаже всеки, който поиска да се занимава.

А защо Светият синод настоява за вероучение?

– Ето това плаши хората. Един колега казва така: "Светият синод иска от държавата да въведе вероучение, но самият синод няма концепция за образование в самата църква." У нас почти няма неделни училища. В София например има семинария, но може да се направи православна гимназия, която да се превърне в елитно училище с авторитет. По-големите митрополии също могат да създадат такива училища. Става въпрос именно за такава концепция. Големият проблем е, че църквата не знае какво точно иска.

Да се надяваме, че поколението на вашите студенти вече ще знае какво да иска…

– Да, но несигурността ги смачква, когато излязат в живота. Наскоро правихме проучване, което показа, че нашите студенти се реализират много добре в живота, но в различни области, а не точно в това, за което ги готвим.