Как да разберем каква е Божията воля?



Prot._Aleksсii_UminskiРазговор с протойерей Алексий Умински, настоятел на московския храм „Св. Троица“.

Как се проявява волята Божия в нашия живот?

Според мен тя би могла да се проявява чрез различни житейски обстоятелства, чрез движенията на съвестта ни, мислите в човешкия ум, чрез разбиране на указаното в Божиите заповеди, и най-вече – чрез желанието на самия човек да живее според волята Божия.

Много често желанието ни да узнаем волята Божия лично за нас възниква твърде спонтанно: пет минути преди това не сме и мислили, че то ни е потребно, после хоп, изведнъж веднага трябва да разберем каква е волята Божия за нас. И то най-често относно битови проблеми, които не се отнасят към главното в живота ни.

Става дума най-вече за неща, свързани с различни житейски дилеми: да се оженя ли – да не се ли оженя; надясно ли да поема или наляво, или да вървя право напред; да взема ли някое трудно решение, при което ще трябва или да се избере по-малкото зло, или да се постигне нещо по-добро. Човек поема напред буквално със затворени очи, опипвайки слепешком пространството около себе си.

Смятам, че познаването на волята Божия е една от основните задачи на човешкия живот – насъщно ежедневно дело. Това всъщност е и един от централните моменти в молитвата „Отче наш“, в която човек не вниква особено добре.

Да, поне по пет пъти на ден казваме „да бъде Твоята воля“. Но дълбоко в себе си предпочитаме „всичко да е наред“ според собствените ни представи…

Владика Антоний Сурожки често повтаряше, че когато изричаме „да бъде Твоята воля“, на нас на практика ни се иска да бъде собствената ни воля, но ако все пак би могло в същия този момент тя някак да съвпада с Божията воля, да бъде потвърдена, одобрена и от Него. По своята същност това представлява една лукава мисъл.

Волята Божия не представлява нещо секретно, тайно, закодирано, което трябва да разшифроваш; за да я познаеш, не ти е нужно непременно да ходиш при старци, не ти трябва специално да разпитваш за нея.

Преподобният авва Доротей пише по този повод така: „Някой може и да си каже: ако нямаш човек, когото да попиташ, то как трябва да постъпиш в такъв случай? Ако някой желае истинно и с цялото си сърце да изпълни волята Божия, то Бог никога няма да я остави скрита от него, а ще намери много начини да му открие как да я следва. Истината е, че разтвори ли някой сърцето си за волята Божия, той няма да остане непросветен от Бога, а ще му бъде дадено да научи за нея дори и да е чрез устата на малко дете. Ако ли някой не желае искрено да изпълнява волята Божия, тогава и при пророк да отиде, Бог и на пророка ще даде да отговаря според желанията на поквареното сърце на питащия, както ни е казано в Писанието, ако „допусне своите идоли в сърцето си, и постави съблазънта на своето нечестие пред лицето си и дойде при пророка да Ме попита чрез него, – то Аз, Господ, ще му дам ли отговор от Себе Си?“ (срв. Иез.14:7).

Така или иначе, всеки човек страда в една или друга степен от нещо като вътрешна духовна глухота. Бродски има такъв стих: „Глух съм, Боже. Сляп съм аз.“ Развиването на този вътрешен слух е една от главните духовни задачи на вярващия човек.

Някои хора се раждат с изключителен музикален слух, но има и такива, които не са особено музикални. След старателни занимания обаче те могат да развият своя музикален слух. Макар и не до съвършена степен. Същото се получава и с човек, който иска да знае волята Божия.

Какви духовни упражнения са необходими в случая?

Няма специални упражнения – потребно е просто огромно желание да се вслушваш в Бога и да се уповаваш на Него. Това е тежка борба със самите нас, която се нарича аскетизъм. Именно това е същностният елемент на аскетиката: вместо себе си и собствените си амбиции да поставяш на централно място Бога.

Как човек да провери, че действително изпълнява волята Божия, а не върши единствено своите желания, прикривайки се с нея? Когато например свети Йоан Кронщадски дръзновено се е молил за оздравяването на тези, които търсели помощ, той не се е съмнявал, че изпълнява волята Божия. От друга страна, е крайно лесно, прикривайки се зад идеята за Божията воля, да вършиш какво ли не…

Разбира се, само по себе си понятието „воля Божия“ може да бъде използвано, както и всичко друго в човешкия живот, доста манипулативно. Крайно лекомислено е да решиш, че Бог е на твоя страна, и своеволно да оправдаеш с Неговата воля страданията на другия, своите собствени грешки, равнодушие, глупост, греховност, злост.

Ние приписваме крайно много неща на Бога. Той нерядко е обект на нашите упреци, едва ли не като някакъв обвиняем. Волята Божия остава неизвестна за нас единствено поради това, че нямаме истинско желание да я познаем. Подменяме я със собствени измислици и я използваме за осъществяване на разни прикрити стремежи.

Истинската воля Божия е ненатрапчива, изключително деликатна. За съжаление, всеки може твърде лесно да използва това понятие за свои собствени цели. Хората злоупотребяват с идеята за Бога. Удобно ни е постоянно да намираме оправдания за своите грехове и престъпления, като твърдим, че с нас е Бог.

Свидетели сме на това как хора с надписи „Воля Божия“ върху своите тениски нанасят тежки удари право в лицето на съперниците си, ругаят ги, проклинат ги. Как смятате, можем ли да определим нанасянето на побои и оскърбления като воля Божия? Но някои хора живеят с мисълта, че самите те са олицетворение на волята Божия. Как да бъдат освободени от тази заблуда? Това не знам.

И все пак, как да не се подведем, как да разпознаем истинната воля Божия, вместо да предпочетем някакво своеволие?

По-голямата част от нещата в живота ни се случват най-вече по наша собствена воля, според собственото ни желание, защото когато човек иска да се изпълнява неговата воля, тя получава своето изпълнение. Когато пожелае да се изпълнява волята Божия и казва „да бъде Твоята воля“, разтваряйки за Бога дверите на своето сърце, тогава малко по малко животът му навлиза в Божиите ръце. Ако ли пък не това е желанието на човека, тогава Бог му казва „ето, моля, да бъде по твоята воля“.

Тук стигаме до въпроса за нашата свобода, в която Господ не се намесва и заради която Той ограничава Своята абсолютна свобода. В повествованието на Евангелието четем, че волята Божия е всички хора да получат спасение. Бог се явил в света, за да не погине никой. Нашето лично познание на волята Божия е част от познанието ни за Бога, което ни е открито също в Евангелието: „…да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа “ (Йоан 17:3), казва ни Христос.

Тези слова звучат на Тайната вечеря, когато Господ умива нозете на Своите ученици, явява им се като жертвена, милосърдна, спасителна любов. Тогава Господ разкрива волята Божия, показвайки на учениците си и на всички нас образа на служението и любовта, за да постъпваме и ние като Него.

Умивайки нозете на учениците Си, Христос им казва: „…знаете ли, какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих. Истина, истина ви казвам: няма слуга по-горен от господаря си, нито пратеник по-горен от оногова, който го е пратил. Ако знаете това, блажени сте, кога го изпълнявате“ (Йоан 13:12-17).

В същото време волята Божия за всекиго от нас се разкрива и като задача да бъдем подобни на Христа, да бъдем съпричастни и съобщни на Неговата любов. Неговата воля я виждаме и в първата заповед: „…възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си“ (Мат. 22:37-39).

Неговата воля ни е разкрита и в следното: „…обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете се за ония, които ви пакостят“ (Лука 6:27-28). А така също и в това: „Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете“ (Лука 6:37). Евангелското и апостолско слово, словото на Новия Завет – това е все израз на волята Божия за всекиго от нас. Няма воля Божия за извършване на грях, оскърбяване на другите, унижаването им, нито за това хората да се избиват взаимно, даже и когато на знамената им е изписано: „С нами Бог“.

Това ще рече ли, че по време на война се извършва нарушаване на заповедта „Не убивай“, защитавайки род и родина…

Очевидно, че съществува воля Божия за защита от насилието, за защита в това число и на отечеството от „нападението на враговете“, от погубване и поробване на собствения народ. Но едновременно с това няма воля Божия за подхранване на ненавист, извършване на убийства и отмъщения.

Просто трябва да си даваме сметка, че хората, които по онова време са защитавали своята родина, не са имали друг избор към дадения момент. Всяка една война обаче представлява трагедия и грях. Няма справедливи войни.

В християнските времена войниците, връщащи се от война, са били под епитимия. Всички до един, без значение доколко справедлива изглеждала войната в защита на родината. Защото е невъзможно да съхраниш себе си в чистота, любов и единение с Бога, когато носиш оръжие в ръце и си принуден, искаш или не искаш, да убиваш.

Когато говорим за любов към враговете, понякога много държим да оправдаем своите прояви на липса на любов или нежеланието ни да живеем по евангелски с някакви едва ли не светоотечески изрази.

Ето, да вземем използването на думи, взети от творчеството на св. Йоан Златоуст: „освети ръката си с удар“, или пък мнението на митрополит Филарет Московски: обичай своите врагове, разбивай враговете на отечеството и стой далеч от враговете на Христа. На човек може да му се стори, че при толкова много възможности всичко си идва на мястото – винаги имам право да решавам кой от тези, които ненавиждам, е враг Христов и с лекота да заявя: „Да, ти си просто враг на Христос и затова ще стоя далеч от теб; ти си враг на моето отечество и затова ще ти нанасям удари“.

Но тук е достатъчно само да погледнем в Евангелието и да видим: кой разпна Христа и за кого се молеше Христос, какво просеше от Своя Отец: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 23:34)? Те били ли са врагове на Христа? Да, били са Негови врагове, а Той се молил за тях. Те, римляните, били ли са врагове на отечеството? Да, били са врагове на отечеството. Това били ли са Негови лични врагове? По-скоро – не. Защото лично Христос не би могъл да има врагове. Човекът не може да бъде враг на Христа. Има само едно-единствено същество, което реално може да бъде наречено Негов враг – това е сатаната.

Ето защо да, вярно е, че когато отечеството ти е обкръжено от врагове и те подпалват дома ти, тогава ти си длъжен да се бориш за него и да се противопоставиш на тези врагове. Ти трябва да удържиш победа над тях. Но щом врагът свали оръжие, той моментално престава да ти бъде враг.

Да си спомним как са се отнасяли с пленените немци много руски жени, загубили свои близки именно поради убийствата на същите тези немци – как те споделяли с тях своите оскъдни късчета хляб. Защо в онзи момент преставали да гледат на немците като на лични врагове, макар те да са били врагове на отечеството? Любовта, милосърдието, на които пленените немци тогава станали свидетели, се оказали нещо незабравимо за тях и те ги описвали в своите спомени…

Ако се случи някой от твоите ближни неочаквано да оскърби вярата ти, може да се приеме, че си в правото си да се дръпнеш по-настрана от този човек, да минеш на другия тротоар. Но това съвсем не те освобождава от твоя ангажимент да се молиш за него, да желаеш спасението на душата му и всячески да употребяваш своята собствена любов за обръщане на този човек.

Волята Божия за страданията?

Апостол Павел казва: „За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса“ (1 Сол. 5:18). Значи всичко, което става с нас, е по Негова воля. Или ние самите го вършим?

Струва ми се, че по-коректно ще бъде да приведете целия цитат: „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса“ (1 Сол.5:16-18).

Волята Божия за нас е в това: да живеем в състояние на молитва, радост и благодарение. Да имаме такъв начин на живот, че нашата пълнота да се заключава в тези три важни дела от християнския живот.

Човек определено не желае да търпи болести, беди. Но всичко това му се случва. По чия воля?

Даже и да не иска в живота му да се случват беди и болести, човек не винаги може да ги избегне. Но не защото съществуват страдания по воля Божия. Трудностите и препятствията не са по Божия воля. Не по Негова воля умират и страдат деца.

Нашите страдания не са нещо приятно за Бога. Ето защо, когато хората казват: „Тази болест е от Бога“, това е лъжа, богохулство. Болестите не са ни изпратени от Бога. Те съществуват в света, защото светът лежи в зло.

Трудно е човек да разбере всичко това, особено когато го сполети беда…

Много неща не разбираме в живота и все търсим обяснение чрез Бога. Ако ли обаче знаем, че „Бог е любов“ (1 Иоан 4:8), тогава няма от какво да се боим. И както знаем не само от книгите, но имаме възможност да го разберем и чрез опита от собствения ни живот, когато той е според Евангелието, в подобни моменти ние може и да не разбираме Бога, да не проумяваме изобщо посланието Му, но въпреки това нищо не пречи да Му се отдадем с упование, без да се боим.

Защото, щом Бог е любов, даже дадени събития в настоящия ни живот да ни се струват съвършено странни и непонятни, ние трябва да ги приемем с доверие и упование в Бога, съзнавайки, че с Него не може да ни сполети нищо катастрофално.

Да си спомним как апостолите, когато по време на бурята видели как тръгнали да потъват с лодката, помислили, че Христос спи, и се ужасили, че това е краят, че всичко вече е свършено и те ще потънат до един, и няма да има кой да ги спаси. Христос им казал: „Защо сте толкова страхливи, маловерци?“ (Мат. 8:26). А след това възпрял бурята.

Каквото се е случило с апостолите, същото се случва и с нас. Струва ни се, че Бог не го е грижа за нас. А на практика, щом знаем, че Той е любов, ние сме длъжни да изминем целия си път, изпълнени с упование в Бога.

Нека погледнем отново към ежедневието. Случва се някой многократно да кандидатства в някой университе напримерт, но да го приемат чак на петия път. А може пък да е по-добре за него да не упорства и да се насочи към друга професия? А може би е добре тъкмо това, че е упорствал? Или пък бездетни семейни двойки, които полагат изключително много усилия да сбъднат мечтата си да станат родители, а може пък по Божия промисъл за тях да е по-добре да се откажат от това?…

Мисля, че Бог навярно промисля по много на брой и различни неща за всеки отделен човек. Така можем да избираме различни жизнени пътища, без това да означава, че нарушаваме волята Божия. Защото волята Божия може да включва разновидни неща за всеки отделен човек, и то съобразно различни периоди от живота му. Случва се понякога волята Божия за някого да бъде именно той да се лута, за да познае чрез неудачите важни за себе си за неща.

Волята Божия има възпитателен характер. Тя не е свързана с изпитни тестове, където трябва просто да внесеш обозначение за верния отговор: попълваш ги – успяваш, не ги попълваш – проваляш се и това променя всичките ти планове. Не е такъв образът на волята Божия. Тя е нещо, което получава своето постоянно изпълнение вътре в нас – подобно на постоянно движение, дадено ни в този живот по пътя към Бога, поради което се случва да се лутаме, падаме, заблуждаваме, да губим посоката, после пак да се вдигаме на верния път и да продължаваме.

Целият наш жизнен път е една изумителна форма на възпитание, получавано от Бога. Което ще рече, че не бива да се приема, че ако ме приемат или не ме приемат да уча някъде, значи това е окончателната воля Божия за мен или липса на такава спрямо моето начинание. Просто не в тази посока трябва да бъдат насочени страховете ни, това е всичко. Защото волята Божия, тя е проявление на любовта Божия към нас, към нашия живот, тя е път към спасението. А не път към успеха или неуспеха в приемането ми в дадено учебно заведение…

Трябва да се уповаваме на Бога и да престанем да се боим от волята Божия, защото на човек му се струва, че тя, волята Божия, е нещо неприятно, непоносимо, което изисква да се откажеш от предишния си начин на живот, да изоставиш всичко, да се промениш радикално, да прекроиш себе си, и най-вече – да се лишиш от свобода.

А свободата е нещо много желано от човека. И на него започва да му се струва, че ако се отдаде на Божията воля, то това ще бъде лишаване от свобода, ужасна мъка, невероятен подвиг.

Докато в действителност волята Божия сама по себе си е свобода, защото и думата „воля“ е синоним на думата „свобода“. И когато човек разбере това правилно, той не би се побоял от нищо. I www.pravmir.ru


Превод: Анжела Петрова

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: