Митрополит Антоний: „Бог ще подкрепи младия човек, който без колебания е тръгнал по пътя към доброто“
Свети Паисий Светогорец видял Христос, когато бил на 15 години. Свети Порфирий Кавсокаливит пък бил ръкоположен за свещеник и станал изповедник едва 21-годишен. Тези и още стотици подобни примери от историята на Христовата църква ни напомнят мъдростта в новозаветните думи на апостол Павел към неговия ученик Тимотей: „Никой да не презира младостта ти, но бъди образец за верните в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота.“ (1 Тим. 4:12)
Има и ще продължава да има млади хора, които, докоснати от благодатното чудо в историите на Христовите светии, взимат решението (за почуда на техните връстници) да се посветят в служба на Църквата. Едно от тези момчета е днешният Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний. Той е избран за предстоятел на Западно- и Средноевропейската епархия през 2013 г., когато е само на 35 години.
По случай Въведение Богородично – Деня на християнското семейство и младеж, разговаряме с най-младия митрополит на Българската православна църква за някои актуални теми в дневния ред на съвременните младите хора…
Ваше Високопреосвещенство, празникът Въведение Богородично в България
се чества от десетилетия и като Ден на християнското семейство и младеж. За жалост обаче, днес по-голяма част от учениците, от младите хора, дори не знаят, че е празничен ден. Това внася доза тъга в празничната радост…
Наистина, първо атеистичният режим, а след това в голяма степен и дългите години на прехода, белязани от духовно лутане и усещане за безпътица, изтриха от съзнанието на българите някои значими дати от календара. Днес Денят на християнското семейство и младеж не е толкова популярен в България колкото е бил преди десетилетия, но през последните 4-5 години започва все повече да се чува за него. Трябва всички да сме по-активни в популяризирането на този празник. Ще е чудесно на този ден в храмовете на епархийските центрове да има съпровождащи богослужението събития, които да привличат младите хора и да ги запознават с вярата – да се провеждат беседи, концерти… Духовниците на този ден да говорят с младите за важни теми като светостта на брака.
Посланието на Въведение Богородично е насочено и към младите родители – да не
забравят пътя към храма, да дават личен пример на своите деца.
Това откъсване на съвременния човек от Църквата изглежда като необратим процес, чието ограничаване е единствено в ръцете на Твореца. От друга страна, ние като православни – и миряните, и духовниците особено, сме длъжни да свидетелстваме за истината и любовта и да подкрепяме всеки, който иска да тръгне по християнския път.
Живеем във време на изявен секуларизъм, което откъсва хората от Църквата. Виждайки обаче как духовните ценности в обществото все по-осезаемо оскъдняват, това привлича пък мнозина към вярата и ги кара да се обърнат към Църквата и да потърсят опора в лоното й.
В разказа за Въведение Богородично Църквата ни разкрива радостта и вълнението на двамата родители – светите Йоаким и Анна, с които отишли в Йерусалимския храм, за да посветят дъщеря си на Бога, да я наблюдават как сама изкачва стъпалата на храма. В съвремието обаче да се посветиш на църковно служение е в страни от разбиранията за бляскав професионален успех и лично щастие. И подобен избор от страна на техните деца по-скоро би стресирал доста родители. Как Вашето семейство посрещна решението Ви да приемете монашеството?
Първоначално семейството ми не прие избора ми. Шокът беше голям. По онова време родителите ми не бяха въцърковени, но, за моя радост, имаха добър християнски морал, макар и невярващи. И с времето свикнаха. А аз се молех всекидневно Бог да ги утеши, да преобърне мислите им и да им даде духовна радост. И ето, днес те не само са приели избора ми, но ме подкрепят напълно. Това за мен е важно, защото те са най-близките ми хора, които са ме отгледали и възпитали.
Затова бих посветвал младите хора, когато направят своя избор и той е в пътя на доброто, да не се колебаят, а смело да тръгват по него, и да знаят, че Бог ще ги подкрепи. Той ще утеши и тях, и техните близки. Но да не бързат да правят лекомислено този избор, защото той е и висока отговорност.
Дано наистина има все повече млади хора, които решително да поемат по този път. Така има надежда да бъде преодоляна тази криза в монашеството, която виждаме днес в Българската църква…
Не само в монашеството, тя се усеща и в липсата на достатъчно млади свещеници.
Но аз съм оптимист. От тази година интересът към духовните семинарии се повишава. Убеден съм, че много скоро тези семинарии отново ще се възродят и от тях ще започнат да излизат все повече достойни свещеници, монаси и богослови.
Чувала съм предложения за въвеждане на нови форми в средното образование в лоното на Църквата, например паралелки и за момичета в семинариите, или смесени класове. Какво е Вашето мнение?
Според мен може да се направи реформа по отношение на нещата, които не засягат преподаването на догматите и каноните на Църквата.
Трябва да превърнем семинариите в едни привлекателни и елитни учебни заведения, в които, освен че можеш да почерпиш познания за Бога, можеш да получиш и една много добра светска подготовка.
Не бива да се допуска семинарията да се обезличи до един светски колеж. Познанията, които децата получават там, свързани с християнското учение, с вярата в Бога, трябва да бъдат водещи. Но в програмата трябва да бъде застъпено в по-голяма степен езиковото обучение. Защото ние живеем в една мултикултурна среда, можем свободно да пътуваме из Европа и това ни отваря нови хоризонти. Семинарията трябва да дава един добър старт на тези млади хора да продължат по-нататък образованието си.
Навремето е имало възпитаници на Пловдивската и на Софийската семинария, които по някакви причини не са се посветили след завършването си на църковно служение, но са станали едни прекрасни лекари, академични преподаватели, научни работници. Те са получили добрата основа и със съвестната си работа са свидетелство за авторитета на Църквата.
Най-важното е как подхождат самите преподаватели. Няма по-голямо удовлетворение за един учител да види след години, че ученикът му се е развил и преподавателските му усилия са дали плодове. Казвам го от личен опит, защото съм бил преподавател ефимерий в Пловдивската духовна семинария.
Особено важна категория за младите хора е свободата. Някои момичета и момчета днес са привлечени повече от различни източни (и езотерични) учения под предлога, че там „има повече свобода“, а в православното учение има „твърде много правила, ограничения, йерархична система…“ и т.н. Има ли свобода в Православието?
В православното учение всичко се основава на свободната воля. На правото на избор. От друга страна обаче – да, в Православието има правила. Може би за някого изглежда доста примамливо и привлекателно някакво учение, което се основава изцяло на личностното усещане за добро и зло, за правилно и неправилно, без никакви правила. Но правилата са знаци по пътя. Ако няма знаци, ще изгубиш пътя, ще загубиш себе си…
Йерархията в Църквата и оттук – послушанието, също е сигурен знак, че човек няма да се
заблуди. Затова имаме духовно ръководство. Когато духовният отец ти възложи определени послушания, не трябва да се притесняваш да ги изпълниш. Ти го правиш от смирение към него и от любов към Бога. Отговорността за това, което правиш, е на този, който те насочва по този път, тоест на духовния отец. Така са обусловени нещата, че човек не бива да има притеснения, разбира се, послушанието все пак не трябва да бъде сляпо, а основано на разума.
Православната църква е изградила своето учение върху тази апостолска приемственост, тази йерархия, която е просъществувала повече от две хиляди години.
Вие имали ли се по-строги духовни наставници?
В моето служение – първо в Духовната семинария, после и като протосингел на Пловдивската митрополия, като викарен епископ на Пловдивския митрополит, след това и като викарий на блажено починалия бивш Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон, съм имал едни доста справедливи наставници, благодарение на тях човек се изгражда като личност. Защото компромисите, проявяването на мекушавост не дава добри резултати.
Разбира се, духовното наставничество е нещо особено трудно. Трябва да знаеш кога да „отпуснеш“ и кога да „пренатегнеш“ струните на душата. Трябва да си много сензитивен, да усещаш и да познаваш в детайли душата на всеки, когото ръководиш. Без това познание няма как да си добър наставник.
Друга актуална тема, която вълнува съвременните млади, е екологията. Вие показахте, че имате отношение към този въпрос, включихте се в кампанията на БТВ „Да изчистим България заедно“. Някои биха казали, че ние, християните, не припознаваме екокаузата като своя, тъй като вярваме, че сме „венецът на творението“. Освен чрез дела, с какви богословски аргументи можем да засвидетелстваме, че християните не сме безразлични към проблемите на околната среда?
Бог наистина е създал човека като венец на творението, но му е възложил грижата за това творение. Опазването на творението в определен ред и порядък е дълг на всеки християнин. Бог е сътворил света в хармония, а чрез греха тази хармония е нарушена. Чрез Адамовия грях ние, хората, сме нарушили не само духовния мир, но и баланса в заобикалящия ни свят, или казано по друг начин– нарушили сме екосистемата. Цялото творение страда заради нас и нашия грях.
И днес виждаме как в основата на толкова много екологични проблеми стои липсата на съвест. Например алчността на някой хотелиер стои зад безразборното застрояване – когато такъв предприемач изгради повече стаи отколкото трябва, на места, където няма пречиствателни станции, и всичко се излива в морето. Ламтежът за повече материални блага, нарушаването на морала винаги нарушава баланса в екосистемата. Но дори и нашите лични дребни на пръв поглед прояви на небрежност, като например да си хвърлим хартийката на улицата, не са безобидни, защото чрез тях даваме пример на следващите поколения.
Младите хора охотно се включват в различни доброволчески каузи. И може би чрез участието им в социални инициативи на Църквата могат да бъдат привлечени и към нейната духовна философия… В епархия развивате активна социална дейност. Бихте ли споделили повече за Кризисния енорийски център в помощ на наши сънародници, който открихте в Берлин?
Много съм щастлив, че с помощта на българската държава и с помощта на дарители, успяхме да отворим този център. Сега, от дистанцията на времето, съм още по-убеден колко е потребен и полезен той. Ние подаваме ръка на хора да направят първите си стъпки в чуждата среда, където нямат близки и познати и изпадат в ситуация на безпомощност. Грижим се за тях известно време, даваме им полезни съвети. И ако видим, че те са се подлъгали и не успяват да се социализират и да останат, съдействаме за тяхното връщане в България. Подобна дейност е много трудна, защото изисква постоянна ангажираност и отдаденост на екип от хора. За жалост, тази година не можахме да получим финансиране от българската държава, и центърът функционира благодарение на частни дарители, които са поели тази кауза като свой дълг.
Снимки: Слави Спасов (3 и 4)
