Никола Хаджиев: Колко непочтеност, безотговорност и алчност има в днешната политика!
Източник: Obshtestvo.net
Никола Хаджиев е роден през 1937 г. в гр. Сливен. Директор е на Националния църковно-историкоархеологически музей. Преподавател в Духовната семинария. Бивш зам.-кмет по религията и културата на София. Семеен, с три деца и четирима внуци.
– Роден съм в Сливен, но коренът ми не е от сливенския край. Баща ми е от с. Голямо Крушево, но майка ми е от Стефанкараджово и от рода на Стефан Караджа. От много ранни години, от 6 г. без баща, от 10 г. без майка, останах кръгъл сирак. С помощта на една моя добра леля завърших прогимназия, след това съдбата ме изпрати в Бачковския манастир. Благодарение на едно благородно писмо до моята леля, която не ми съобщи кой е благодетелят, нито причината то да бъде изпратено с искане аз да отида в манастира. Оказа се, че авторът на писмото е тогавашният игумен епископ Симеон. И аз, след като на 13 г. вече се подвизавах в строителството, принуден да си изкарвам прехраната, бях припечелил пари за един анцуг и да си плащам в стола, отидох в манастира навръх Великден 1953 г. За първи път тогава стъпих в църква изобщо. Останах там като послушник, да обслужвам гостите в игуменарницата. И тогава игуменът, който беше швейцарски възпитаник, ме предаде духовно в ръцете на един голям игумен, бивш на Рилския манастир, архимандрит Калистрат, изгонен от манастира за това, че не е разрешил да бъдат есхумирани останките на цар Борис III. Той ме подготви за приемен изпит в Софийската духовна семинария, явих се, приеха ме и така започна моето поприще в църквата. Завърших Семинария, след това Софийската духовна академия, след това отидох като общ работник да работя по направление, дори бях наланик-склад в Бакърена фабрика. След това станах преподавател в Духовната семинария, бях изпратен в Хумболтовия университет със стипендия от Световния съвет на църквите, след което продължих моята преподавателска дейност. След това бях завеждащ редакция в синодалното издателство, редактор на сп. “Духовна култура”, най-старото списание в България. След това постъпих в Националния църковно-историкоархеологически музей като уредник, след което бях назначен за директор. Като такъв Столичният общински съвет ме избра за зам.-кмет на София в ресора наука, образование, култура, вероизповедание и спорт и останах до края на мандата през 1995 г. След това се върнах в музея като директор и на тази служба ме заварвате с желанието да дам интервю пред вас.
– Какво е мястото на религията и църквата в съвременното общество?
– Въпросът е интересен, но с извинение не е пълен. Не религията в съвременното общество, а религията изобщо в човешкото съществуване. Тя е феномен, който изхожда от нашата дадена априори необходимост да вярваме. Значи от вярата. Винаги, във всички интервюта, които давам на тема вяра и религия, се позовавам на мислите на един голям философ, учен, историк и хронист от края на 2-ри и началото на 3-ри век, който е бил езически автор, но впоследствие прегръща идеите на християнството и стига до истината, че човешката душа по природа е християнка. Ние се раждаме с тази способност да вярваме. Значи сме нормални. Твърдението е на Квинт Септимий Флоренс Тертулиан. Щом имаме такава вяра, значи, че предметът на тази вяра е по-реален от самите нас. Бог непременно съществува. И прав е Блез Паскал като казва в своите мисли: “Не бих те търсил, ако не бих те намерил”. Това е вярата.
Религията е вярата в действие, вярата в реализация и комуникация. И затова латинската дума religare означава взаимоотношение, връзка, контакт, но само по отношение на свръхестественото, на Бога.
Питахте какво е значението на религията в съвременното общество. С този преголям преамбюл исках да посоча, че религията е значимост или незначимост не само за съвременното общество. Тази религиозност, тази комуникативност с Бога започва още при сътворението на първите хора в Райската градина. Там те са получавали всичко необходимо да израстват физически и да богатеят умствено. В духовен смисъл раят е бил възможността първите хора да комуникират директно с твореца.
А колкото във времето оскотяват нравите и основополгащите ценности губят стойността си, толкова по-голяма е необходимостта от религия. От верово търсене на Бога.
Три са пътищата към храма, казано фигуративно – естественият, с който се раждаме; чрез страданията (търсим Бога по време на страдания) и третият, когато просветно търсим свръхественото, съзнавайки, че в този свят ние не сме всичкото.
Така че религията играе своята основоположна, спасителна и необходима роля във всяко общество. Още повече в нашето съвременно общество. Нека не забравяме, че срещу Бог и християнството непрестанно будува Сатаната. Злото не е някаква метаморфоза, случайност или съчетание на стихийни обстоятелства. То е пресонифицирана реалност.
– Бил сте зам.-кмет на София и политиката не ви е чужда. Каква е оценката ви за процесите в България?
– Аз съм се откъснал от активния политически живот. Но политиката в България е явна. То политика ли е това? Политиката е отговорност. Тя е ангажимент и в още по-широк аспект тя е служение. Защото, когато застанеш на обществената сцена със заявка за място, с претенции за позиция и с желание да бъдеш подкрепян от обществото, това е ангажимент. Политикът веднага се превръща в един вид служител на обществото и изразител на неговата воля. Министър какво значи? Слуга, не ръководител. Това е. У нас за голямо съжаление политиката като даденост, като форма на обществен живот, премного се какафонизира. И то не случайно. Първо, защото явно България нямаше свой политически елит – издържан, изграден, образован, отговорен и почтен. А всички, които се втурнаха да правят политика, се захванаха за различни политически лостове. Обглеждайки ги сега от различни страни, виждаме колко, колко некадърство се е струпало там. Колко непочтеност, колко безотговорност и каква голяма алчност! Да не говорим за липсата на каквато и да е саможертвеност. Кой от съвременните политици показа поне един път жест на себежертвеност? Изключение прави само бившият министър на МВР Николай Добрев. Каквото щат да говорят, историята ще го оцени. Ако той не беше постъпил така, кръвта напираше в ятаганите. Няма какво да се лъжем.
А другото е убийствено страшно и е с такива широки мащабни последици, че не зная кога отечеството ни ще възпълни празнотата от ограбеното. Това дори не е обирджийство, това е грабеж – ежедневен и безжалостен. Наистина е жалко – самовлюбени в себе си така наречени народни избраници! Подчинени уж на някакъв партиен принцип, някакъв, и за тях неясен. Виждаме едно непрекъснато люшкане от демокрация, център, социалност, ляво… Разноцветност, а в края на краищата нищо. Всичко в един съд за миш-маш.
Ние сме свидетели на всичко това и народът ни более. Нашият народ по природа, генетично, върви от един корен на добротата. През цялото си битие той е бил народ на добруването. И то изстрадано добруване. Сега този народ е онемял, той е стъписан. Погълнат в себе си и чакащ някакво избавление. От Бог имаме промисъла да ни пази на тази земя. Но вещанието от страна на политиците не е много добро.
– Разкажете за вашата битка с масонския храм във Велико Търново.
– Тук не става въпрос за битка. В кабинета ми преди време дойде шефът на Religiabg и ме попита дали съм чул вече, че в Търновград, духовната столица на България, в обсега на малката Света гора, се полагат основите на масонски храм. Аз бях поразен. И знаете ли, с когото и да съм споделил това, единствената реакция е “Ужас”. И първото, което ми беше като реакция в съзнанието, го споделих с него и той го публикува в своя сайт. Не зная докъде ще стигне, но това е много показателно. Ако това е факт и тази реализация продължава, това говори, че отговорни държавни фактори, отговорни фактори на местното самоуправление в Търново и отговорни финансови субекти са разрешили всичко това. Същото се отнася и за дирекцията по вероизповеданията. Ако това е вярно, е много, много печално за България. Това означава, че Антихристът вече броди по българската земя. Как така? Тази България и този народ, които са се съхранили само чрез православната си християнска вяра без никакви външни протекции! Запазили сме се като език, като култура, като традиция, като пълнота от доброта и вяра благодарение на тази православна християнска вяра. Идейната институция е Българската православна църква. От покръстването на българския народ до ден днешен този народ има единствено непроменена своята християнска православна вяра и нейната религиозна институция Българската православна църква. Всичко друго продължава и сега да се променя. Институции, идеологии, политически системи, дори държавните ни граници са се променяли. И ето, вече 1136 г. БПЦ единствена не е сторила никаква грешка спрямо българския народ и българското отечество. За разлика от правителствени кабинети, държавни съвети, дворцови особи и т.н. Може отделни личности на църквата да са правили грешки, но съборно и институционално, тя не е сторила нито една грешка.
– Какви книги чете?
За себе си ще кажа кои книги обичам, защото за съжаление вече не ми остава време за четене. Защо така си планирам времето, не зная. Дали са ми много ангажиментите или е много моето саморазпиляване … Обичам тежката класика. По-скоро обичам философските книги с просветно религиозно съдържание. Моята любов към книгите от младостта ми, от ученичеството, не е пресъхнала. Тогава се запознах в оригинал с баладите на Лермонтов, с творчеството на Достоевски, както и на Пушкин. Много книги минаха тогава през главата ми, беше много хубаво време. Те останаха в душата ми, това е мое собствено богатство.
