Нищо не може да ни попречи, щом Бог е с нас

Вярата ще ни научи как да се държим помежду си и как да се отнасяме към онези, които са заслужили

Може би Илия Луков е най-непоправимият оптимист, който съм срещала. Човек, който намира сили и дух, за да бъде навсякъде, където са го повикали, там, където има българи. Това “там” може да бъде в четирите посоки на света. Той се отзовава и пее за децата-сираци. Строи параклиси и възстановява храмове, поставя камбани и повежда “най-дългото хоро”. Хората пеят с него и се просълзяват.
Личността на Илия Луков не се побира само в определението “певец”. Защото той не е само певец. Може би преди да бъде певец този човек е родолюбец. Не парадира с това. Ако парадираше, нямаше да е толкова непосредствен. Той наистина вярва в сакралното значение на патриотизма. Убеден е,че Бог обича малкото парче земя, което се нарича България. Знае, че българите няма винаги да забравят благородството и силата на българския дух. Знае, че все някога ще повярваме и ще заобичаме доброто в себе си и другите.

– Разкажете за Илия Луков преди да стане известен изпълнител. Къде сте роден, кой Ви плени за музиката и как започнахте да пеете?

– Аз съм от Петричкия край, от село Тополница. Завърших средното си образование в Сандански. А висшето си образование завърших в Югозападен университет „Неофит Рилски”, специалност кинорежисура. Музиката идва в живота ми още когато бях на 10 -11 години. Когато бях на 13 вече сформирахме оркестър. Оркестърът ни се появи в момент, когато имаше такава необходимост – беше във времето преди промените. След 1989 година, бях на 16, настъпи тежко време за музикантите. Много от онези оркестранти, които познавах загубиха работата си и станаха пазачи на паркинги, занимаваха се с каквато и да е работа, само за да живеят. Доста от тия хора, които са давали много енергия на българите – за да могат да работят и да живеят, бяха смазани от голямата криза, която настъпи. Те се почувстваха непотребни, защото никой вече не ги търсеше и много то тях си отидоха млади… Не случайно разказвам това, аз съм бил прекалено млад, когато създавахме оркестъра ни и съм започнал да се занимавам с музика, защото нещо ме е водело. Тогава не съм наблюдавал и не съм се замислял, както сега.

В оркестъра бях барабанист. Всичко започна от деня, в който намерих изхвърлена една спукана тарамбука. Много й се зарадвах. Трябваше само малко да се загрее, за да се чуе хубав тон. Имаше двама души, които имаха синтезатор “Vermona” в селото, където живеех. А стаята, в която репетирахме, беше бившия кабинет на местния доктор. Но понеже го преместиха на ново място, това помещение остана свободно и ни разрешиха да го използваме. Преди лекаря там е била хлебопекарната. Всъщност, в началото имахме само акордеон. После намерихме двата синтезатора, две китари. И полека-лека станахме известни в района. Един ден ни извикаха да свирим от другата страна на реката – в село Марево поле. От този момент може да се каже, че навлязохме професионално в музиката. Свирехме на сватби, кръщенета и изпращания без да спираме. Това бяха първите стъпки. И най-големият ентусиазъм. Започнах и да попявам по малко. След като заминах за Сандански, за да уча, беше необходимо да се издържам. Може да се каже, че пеенето започна от периода ми в Сандански. Звездата ми изгря на фестивала „Пиринфолк”, който стартира в града по това време. Този фестивал по замисъл, в самото си начало, беше хубав. Сега вече започва губи общото с местната музикална традиция, заради многото ориенталщина, многото кючеци, които се показват. За жалост, отново стана така, че младите хора, които са учили и се занимават с българската фолклорна музика и обичат автентичните български ритми и мелодия нямат къде да покажат своите умения. Няма такъв фестивал, който да държи изцяло за нашата народна музика, за истинските корени, за това, което сме ние като музикална култура и като народ… Дано някога да имам възможност да помогна, да създам фолклорен фестивал, в който младите хора да показват какво могат, какво са научили от националния фолклорен извор. Темата за т.нар. поп-фолк е съвсем друга, в която става дума за много пари, които се вкараха отвън с опит за подмяна на българското самосъзнание. Енергията и стихията, която поражда тази музика не е чиста и ефирна. Всичко е манипулативно, подменено, фалшиво… Това е енергия, която измества човека от пътя му, за който е дошъл на земята. Хората, които отговарят за културата, мисля, че отдавна беше редно да се намесят. Няма да стане без държавата, защото тя е допуснала да се стигне дотук…

– Вашата звезда изгрява на „Пиринфолк” в Сандански. Как решихте да се явите на фестивала?

За първи път се явих през 1994 година. Тогава на този фестивал участваха много утвърдени български изпълнители. Ще спомена само Лили Иванова, Веселин Маринов, които гостуваха на първите фестивали. Тогава никой от нас не си е представял пошлостта, която щеше да дойде и да подмени музиката, вдъхновена от автентичния фолклор на Пиринския край.

– Известни са Вашите благотворителни инициативи за децата-сираци. Още в началото на певческата си кариера се насочвате към благотворителността. Какво Ви подтикна да помагате на изоставените деца?

Тук мога да кажа, че човекът, който ме е насочвал и напътствал е д-р Анна Караангелова. Тя почина преди две години, но аз никога не мога да гледам на нейния пример като на нещо отминало. Над 20 години доктор Караангелова работи в “Детска педагогическа стая” – Сандански. По времето, в което се запознах с нея, тя беше главен юрисконсулт към РДВР Благоевград. Високообразован човек, с безценни идеи и опит, с течение на годините тя се превърна в мой учител, в човек, който не само, че беше източник на най-добрите идеи, които съм се наемал да осъществя, а и личност, която обличаше тези идеи в подходящата форма, с която те да бъдат представени и приети от много хора. Винаги, когато разказвам за нея, аз я наричам духовна майка и на продуценстка къща “Пирина”, и на нашите инициативи, свързани с децата-сираци, с подпомагането на храмове и с „Най-дългото хоро”. Като специалист, който дълги години се е занимавал с деца в неравностойно положение, тя е дала изключително много на децата-сираци, както и на децата с поведенчески проблеми. Фондацията “На децата с любов”, създадена по нейна инициатива, беше в основата на много инициативи за подпомагане на деца в домове и на болни деца. Тази фондация помогна на много хора и беше надежда за много подрастващи. В албумите ми по онова време пеех за сирачетата, разказвах за тяхната болка. Тази тематика имаше за цел да разтърси онези, които са си оставили децата и тези, които са тръгнали да ги оставят. Хората си казваха: “Щом той пее такива песни, значи е сирак” – не, не съм сирак. Просто идеята на нашите спектакли беше такава. Затова и вниманието беше съсредоточено в тази посока. В онези години за тези деца никой не се сещаше. Говоря за средата на деветдесетте години. Спомням си, че са ни се обаждали от село Стойките в Родопите: “Тук нямаме какво да ядем, вече няма какво да направим. Помогнете ни. Налага се да разпуснем децата”. Тогава ние отидохме с д-р Караангелова в Канал 1 на БНТ и помолихме да се направи нещо, за да им се помогне. Така сме действали понякога – стихийно, бързо. Жалко е, че и в момента ние, българите, не сме организирани. Нямаме система. Все пак, става дума за 80-100 хиляди деца! В средата на деветдесетте години към тях нямаше никакво внимание – напълно забравени, изоставени от родителите си, от институциите, нашите ничии деца. Затова решихме и направихме над 300 благотворителни концерта за децата, лишени от родителска грижа. Средствата от концертите бяха дарени на бедстващите домове. В изпитанията, в които се потапяш, в трудните моменти виждаш, че Бог е велик. Разбираш, че накрая, въпреки трудностите, всичко си намира мястото.
Иначе България продължава да бъде разграден двор. Тук се злоупотребява с душите на хората. Правят се толкова неща, които са в ущърб на обществото. Липсата на разумен контрол – тук не говоря за инквизиторския тип цензура, при която се губи свободата. Тук става дума за сериозни пробиви, които преследват духовен разпад. По телевизията обичат да излъчват такива предавания и филми, които някой им е дал без пари. Но щом не струва нищо или почти нищо, това не е ли все пак знак за внимание?! На никой не му хрумва да се замисли дали ще направи добро, ако излъчи този или онзи продукт. Това обаче означава, че не вървим напред, а по инерция – накъдето ни подмамят.

– Казвате, че ни влече инерцията… Какво бихте искали да се случи в България и какво бихте подкрепил?

– Не ми харесва летаргията, в която живеем. Днес да мине, утре да мине. Зависим от събитията, при това зависим от събития, в които не можем да участваме пряко. Едно от нещата, които ни активизират е успехите или неуспехите на националния ни отбор по футбол. Ако печелим – може и да свършим нещо, а ако не – потъваме още по-дълбоко в нежеланието да се посветим на някакво смислено занимание. Нещо се обърка в мисленето ни, а оттам и в действията ни. Но от апатия нищо не се ражда. Апатията е престъпление, липса на надежда. Та кой от нас не е получил от Господ някакви умения?! Умения, които трябва да раздава, да дарява. Дадено ни е много, длъжни сме да даряваме, но да даваме нещо чисто, не да обвиваме подаръка си в меркантилност, да чакаме “да ни се върне”, трябва да дадем и да забравим за жеста си.

– От какво имаме нужда и какво изгубихме, как мислите Вие?

– Смятам, не съм се отказал от мисълта, че имаме достатъчно достойни хора. Има хора, които работят, непознати и неизвестни, но сериозни хора, с непокътната съвест. Хора, които заорават много надълбоко и сеят много позитивни неща. Има покълнали добрини. Но това не е достатъчно, защото ние допуснахме да се избуяват омразата и злобата в нас. Защото забравихме за извора на доброто. И защото нямаме обединител, който също да вярва в това Добро. По някакъв начин се почувствахме излъгани и от политиците, и от всички други. Напусна ни лекотата, с която общувахме. Станахме студени и подозрителни. Преди час ме срещна възрастен човек. Каза ми, че е на 75 години, но изглеждаше поне с 15 години по-млад. Запомних това, с което завърши нашият разговор. Той каза: “Ние допуснахме злото да влезе в къщата ни. Защото не се държахме за доброто.”

– Говорите за доброто и се изкушавам да Ви попитам какво назовавате с тази дума – добро?

– Спомням си, че винаги съм посещавал църквата с баба си, Бог да я прости, или с майка си. На службите преди Великден, през Страстната седмица и на самата Пасха, помня, че винаги е имало много хора. Беше много шумно. Тогава свещеникът, отец Георги, ставаше много строг и правеше забележка на жените, че много говорят, защото имаше предимно жени в храма.
В тази връзка ще кажа, че е добре човек да се ограмотява, да чете. Така ще има шанс да разбере как точно да се държи в храма. Но тези обикновени хора нямат нагласата, идеята, дори времето да прочетат това, което е написано в многобройните книги, които излизат по въпросите на вярата. Те чакат да чуят какво ще каже отеца. Може би това означава, че отецът трябва да чете, ако дава приоритет на четенето. Свещеникът като представител на институция и на Нещо много по-голямо от институцията Църква продължава, според мен да тежи на мястото си за обикновените хора. Хората го слушат, ако той наистина служи на Бога. А хората бързо разбират дали техния отец служи на Бога. За да прочете нещо, човек трябва да премине през момента на самоосъзнаване. Насила не можеш да накараш някой да прочете нещо. Църквата беше разкъсана като държавата в изминалите петнадесет-двадесет години. Правеха се, че не я забелязват, нейните права нямаха значение за никого. Има отговорни хора за това и всеки ще си получи заслуженото. Но в онези години всичко беше така. Ние сме малка държава, която някога, много отдавна, е била империя. Но днес сме зависими от другите. И вместо да се борим и да се трудим, се научихме да мързелуваме. Аз знам, че ние, българите, не сме мързелували преди. От работлива нация, каквато сме били, се превърнахме в плашило за всички. С какво сме известни сега: наркотици, проституция, кражби, фалшиви пари… Ние не сме били такива! – Нали сме древен народ, който е дал много на света?! И сме либерални, защото на всички, които ни заобикалят сме оставили по много. Всички на Балканите са грабили от нас. Но пак не ги мразим, а ги уважаваме. Има останало, надълбоко в нас, благородството на българския дух.

– Какви са Вашите страхове и Вашата молитва за България?

– Страхувам се да не изгубим съкровищата на българския фолклор. Много певци и певици, много талантливи хора вече не са между живите. И те си отидоха забравени, с болка в сърцето. В последните си дни се чувстваха ненужни. За мен това е тотално абдикиране на държавата от областта на културата. Коя страна има толкова богат фолклор? Само чужденците ли ще се прехласват от това, което ние сме наследили и ни е дадено наготово? – Сега записвам с Любка Рондова стари песни от Пиринско. Това са песни, които благодарение на нея ще бъдат съхранени. Ние ги аранжираме в студиото. Удоволствие е да се работи с такъв човек. Но ако тя самата не излиза от нишата, в която е натикан българския фолклор и фолклорните изпълнители в момента, ако тя няма куража да се бори, какво би станало с нея?! Истинският фолклор е притиснат в едно тясно място, където се капсулира. За него изходът е само в турнетата навън. Защото в България мястото му е заето от нещо подменено и чуждо. Тези творци, много от тях не са млади, се усещат непотребни и започват да мислят за умирачка, защото не виждат изход и са уморени вече. Колко достойни хора изгубихме през последните петнадесет години! Творците са крехки хора, те се раздават преди всичко, не се натрапват. Когато се почувстват нежелани от никого, тогава те не намират сили за живот. Техният живот зависи от другите малко или много. Толкова ли е трудно да се намери един автобус, да им бъде осигурен минимален хонорар и по празници тези хора да се срещат със своята публика? Аз мисля, че не е трудно.
Знаете ли какъв паралел ми хрумва? Загубихме тези достойни хора както изгубваме старите си църкви и манастири. Ето, така щеше да стане и с одринската църква “Свети свети Константин и Елена”. Ако бяхме почакали още малко, щеше да падне едната стена, която щеше да повлече и другата. Мисля си, че християнската вяра ще ни научи как да се държим помежду си и как да се отнасяме към онези, които са заслужили.

– Какво ще ни разкажете за инициативата си “Най-дългото хоро” – какво символизира хорото според Вас?

– Хорото символизира единението на нацията за мен и не само за мен, разбира се. Идеята дойде отново от доктор Анна Карангелова. Ето, две години след нейната смърт нейните идеи ме движат. А те бяха наистина много и все пълни с мъдрост. Тя беше казала в стих: “Рамо до рамо, ръка в ръка, в единна стъпка да дадем любов на света”. В нашите пътувания, когато сме били канени на сватби, на български празници, идеята за хорото постепенно узряваше. Забелязахме, че младите хора се срамуваха да играят български хора. Всичко, което се направи в името на парите и с чужди, небългарски пари, този “поп-фолк”, с пошлите си и перверзни текстове, с маанета и кючеци – това направиха с нас и с нашите млади хора! Знам, че много хора днес не се срамуват от това да се качат на масата и да заиграят кючек, но от българското хоро се срамуват! А може би просто не могат да го играят и това е причината да гледат отстрани? И така изкристализира нашата инициатива. Беше назрял моментът, в който трябва да се направи това хоро.

Разбира се, най-дългото хоро съвсем не беше направено заради книгата на рекордите “Гинес”. За мен, за екипът, с който работя беше важно да си припомним, че да сме българи не е нещо мимолетно. За нас е вълнуващо всеки път, когато си повтаряме, заради надеждата, че българинът и българската душа са светини. Пазил ни е Бог от толкова векове не за да се изгубим за няколко десетилетия, а за да продължим с талантите, които пак Господ ни е дал. Затова направихме най-дългото хоро. Така дойде 2 май 2005 година, вторият ден на Великден. Около храм-паметника “Свети Александър Невски” се получи наистина най-дългото хоро! Беше прекрасно изживяване. По-късно ние успяхме да извием хорото и в Европа: Гърция, Унгария, Чехия, Словакия, Полша, Кипър. Както каза госпожа Караангелова, Бог да я прости, ние направихме тази инициатива не заради рекорда, а за събуждане, за събиране и мобилизиране на българина. На нас ни беше нужно доказателство за живото национално чувство и по този хубав начин получихме увереност, че българското в българина дреме, но е живо!

– Какво може да събуди духа в българина? Има ли такава камбана?

– Духът на българина е буден. Но аз смятам, че му е нужен лидер. Не такъв, какъвто досега ни се случи да имаме. Нуждаем се от духовен лидер, от човек, който върви преди всичко по Божията воля. И така увлича останалите. Той трябва да бъде подкрепен от държавата. Смятам, че ще идват хубави дни за нас, българите. Каквото и да измислят срещу ни… Дори да има схема за тотално обезкръвяване, не дай Боже, но идва по-добро време. В това вярвам. От нас зависи всичко: добро или зло. Никой не може да попречи на святото дело, защото Бог е велик! Не трябва да се тръгва нанякъде дори с малкото съмнение: “Ще стане ли това, някой да не попречи…”. Няма кой да попречи, ако сме с Бога! Тогава само няма кой да ни попречи! От нас зависи дали децата ни ще познават страната си, обичаите й и историята, с която има смисъл да се гордеем, или ще се обезличават, като ние им даваме в ръцете нещо чуждо. Имаше ли преди двадесет години такова ориенталско нашествие в музиката? А сега защо позволяваме да има? Нали всичко зависи от нас?! Има разлика между това да се обича нещо и да се използва. Хората рано или късно разбират кога някой обича и кога използва комерсиално и ограбва най-съкровеното ти. Тук, в България всичко се раздаде и разпродаде. Но нали такова експлоатиране на нашия ресурс, натрупан с труд и с години е до време?! Накрая всичко свършва. Не можем само да използваме, не може само да ни използват, трябва и да създаваме.

– Какво е вярата за Вас?

– Вярата е същността. Вярата е бъдещето. Човек минава през тежки моменти, за да може да се види, за да изживее катарзис и да преживее трудностите на бедния, на гладния… Това познание е важно. Изпитанията се дават, за да прозрем, че не сме сами. Че Бог съществува и че ние трябва да сме сигурни, че с Неговата сила и воля ще вървим напред. Нищо не може да ни попречи, щом Бог е с нас. Ние също трябва да сме с Него. Искам да работя, да помагам, да правя добро, докато дишам, тъкмо защото съм Божие чедо. За какво друго сме дошли на света, ако не за добро? Какво друго ни трябва, освен добро? Не трябва да се боим от нищо.

– Създавате инициативен комитет “Камбана”, който организира възстановяването на български църкви – “Св. св. Константин и Елена” и “Свети Георги” в Одрин, спасявате и строите църкви и параклиси на много места, подарявате камбани. Разкажете ни за това.

– И камбаните бяха идея на госпожа Анна Караангелова. Не само нейна, разбира се. В инициативата се включиха и се включват много хора. Първият ни проект беше за параклисите на Кръстова гора. Признавам, че тази инициатива много ни увлече тогава и силното ни желание да направим нещо за вярата ни водеше преди всичко. Последваха инициативи с бесарабските българи, с етническите българи, живеещи в Южна Албания, за тяхната църква “Свети Никола”, в местността Голо бърдо, село Гиновец. Там е бил опожарен един от най-красивите български православни храмове. Нищо не върви лесно, но в днешно време много българи, които са помохамеданчени се връщат към Православието в Албания. Аз бях кръстник на такива албански българи през 2006 година. Те дойдоха в София в навечерието на Рождество Христово, посрещна ги дядо Сионий. След това заминаха за Рилския манастир, посетиха и Троянския манастир и приеха Свето Кръщение навръх Коледа в Рилската света обител. На следващия ден си заминаха за Албания. В момента цели фамилии желаят да се кръстят. Тези хора имат желание и учат български. Защото доскоро не са имали такава възможност, говорят на диалектен македонски. Има осъзнати българи, които желаят да помагат на Църквата в България. Аз съм щастлив, че се докосвам до тези хора и съм радостен да бъда част от такова голямо събитие, защото това е събитие!

През 2002 година направихме параклис “Рождество Христово” и дарихме камбана в село Градец, Видинско. Там се намира един от най-старите скални манастири в България.
Където има нужда и където ни повикат се отзоваваме с моя неголям, но сплотен екип.
Направихме няколко гостувания при бесарабските българи. Тяхната общност, която наброява около един милион души живее бедно, но много духовно. Мислил съм си, че можем да си спомним много неща за духовността само като ги гледаме как преживяват. Чудя се дали затова не се случва това – да се срещаме с тези хора, за да ни прелеят те българския дух на дедите ни, който пазят в родовете си по възрожденски. Трябва да се види с какъв трепет те изричат: България, българин, българско.

– Сигурна съм, че сте имали и моменти на разочарование, но какво ви помогна да поддържате своя идеализъм и да продължите напред?

Всичките ни инициативи преди и сега са се получили, защото са направени с вяра. Нашите национални събори, концертите ни при бесарабските българи, в Албания, в Македония са станали заради нашата вяра, че да си българин не означава само да принадлежиш към етническа общност. Българин обозначава и духовна принадлежност, стари духовни корени, история, настояще и благородство. Как искам всички да осъзнаем това!

Проведохме общобългарски младежки събор “С България в сърцето”, направихме Детска фолклорна панорама, Общонароден събор “Мадарски конник”, “Отечество любезно” и др. Всички те са свързани със запазването на изконните български православни традиции. Правили сме няколко концерта в Седмицата на православната книга във Варна, по покана на Варненския митрополит Кирил. Това бяха незабравими дни. Освен българите, на площада присъстваха гости от Гърция, Русия, Румъния. За тях също беше голям празник, защото гледаха колко много хора се събират и се стичат на площада, виждат колко озарени лица има наоколо.
Участвал съм в много инициативи с благословията на българските митрополити. Виждам, че тези хора желаят, борят се нещо да се направи. Вътре в себе си те са благородни хора и желаят България да върви напред. Смятам, че тихо и спокойно вършат работата си. Вярно е, че през последните години бяха подложени на много големи изпитания. Но си мисля, че е добре църковните хора да имат малко повече кураж. Да не са далеч от народа си, да се борят без страх. Нужна е малко повече активност. Мислите ли, че в Гърция всичко е идеално? Но там свещениците влизат и проповядват в дискотеките. Те печелят децата с цената на всичко. Това трябва да се прави и тук. Българите са хора с много дарования. Престъпление е тези Божии дарби да се пилеят или да стоят неупотребени. Притеснява ме фактът, че в духовните среди и в Църквата се мисли и говори само за материални проблеми. Материалните несполуки са много, но Църквата е мястото, където трябва да се научим на духовна борба и духовна издържливост. Значи, ако и в Църквата се заговори само за пари и слушаме само оплакване, нещо не е наред… Познавам повечето от митрополитите ни, сега се замислям дали всъщност не познавам всички? Всеки един от тях, сам по себе си е духовно богата личност. В годините на преход те минаха през изпитанията, които дойдоха от разкола. Мисля си, че в Църквата съществува един максимализъм, който вместо да активизира, заради високите цели и трудностите кара хората да се отказват лесно от действие. Понеже не можем да направим нещо голямо – става така, че се отказваме и от малкото…

– От това, което чувам дотук стигам до убеждението, че не си позволявате песимизъм?

– Време е да се замислим за патриотизма си, дори за автентичния национализъм, в неговия патриотичен вариант, без шовинизъм. Не разбирам крайностите и прекаленото “раздаване” на политиците. Те лесно раздадоха неща, които не са техни на чужденци. Отворихме страната си за всичко, правим се на най-търпеливата и демократична нация. Даваме на всички каквото си поискат, а самите българи не живеят добре. Защо е нужно това?
В последно време нашите земи пустеят, не се засяват, не се обработват. В същото време българите отиват на гурбет в Гърция, в Кипър, вече се замислят дали да не отидат в Румъния да работят. Защо допуснахме това – нали и без друго ядем турски домати, гръцки ябълки и краставици? А това, което ние имахме, какво се случи с него? Някога в Петричкото поле се отглеждаха най-ранните ягоди, които отиваха на трапезите на първите дами на тогавашните социалистически страни. Не може да продължава това – нека се събудим!