Отец Ангел Ангелов: Човек се отделя от истината, но страшно е, ако не се върне…

Усещането да се служи в такъв храм е дълбоко интимно и в същото време особено величествено. Да служиш Св. Божествена Литургия на престол и в храм, който е осветен от стъпките на св. Атанасий Велики, защото първият храм, на чиито основи лежи съвременният храм, е свидетел на Сардикийски събор, оправдал светителя. Този храм по-късно приема първия български патриарх и става патриаршеска катедрала. Тук са служили стотици знайни и незнайни отци. Особена е радостта, макар че всеки храм е храм на Дух Светий. Може би тази християнска история, която властва тук, пропила е и камъните на тази църква, дава особен възторг, присъствието на Божията Премъдрост.

Като споменавате Божията Премъдрост, трябва да напомним, че храмът, в който разговаряме днес, е посветен на Второто Лице на Света Троица, Господ Иисус Христос. Имаше период, хората смятаха, че храмовият празник е денят на светите мъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка света София.

Да, макар че празникът на мъчениците прекрасно се вписва в думата София, те, носейки основните християнски добродетели, достигат до премъдростта. Много ми се иска празничната химнография на нашата църква да бъде изградена върху това, че тя е посветена на Второто Лице на Светата Троица – Божествения Логос, Господ Иисус Христос, Който е премъдростта. По стара българска традиция сме приели нашият храмов празник да бъде в деня на Благовещение. Такова е завещанието и на българския Екзарх Стефан. Традицията за празника на Божията Премъдрост – София, е Петдесятница, тогава, когато честваме, както Третото Лице на Светата Троица, така и Самата Света Троица. Има и други традиции, останали в историята: да празнуваме на Светли Понеделник и т.н. Наскоро имаше предложение да се направи богословска конференция, на която ясно да се изкажат и аргументират всички позиции и да се определи кой ден ще бъде избран.

И вече, в този смисъл, градът, в който се намираме, също е посветен на Христос – Божията Премъдрост?

Не знам доколко софиянци осъзнават това, че живеят в град, наречен на Господ Иисус Христос и доколко изпитват гордост от това…

Управляващите, вместо това, възкресяват спомена за един отдавна забравен бог – Асклепий, като поставят идола му до старата баня, вместо там да беше поставена икона на света Богородица – Животворящ Източник… Отстъпваме от християнската си същност с разни приумици…

През годините църквата “Света София” винаги ли е съществувала и функционирала като храм?

Не, разбира се. Във времето на османското владичество храмът е превърнат в джамия, после – в оръжеен склад, бил е наблюдателница на пожарната, склад на общината… През 1901 г. се създава инициативен комитет, който връща на храма неговата истинска функция и предназначение. В запазените кораби се започва реставрация, възстановява се служението.

Във Вашия храм редовно се провеждат беседи на различни теми. Каква е тяхната аудитория и могат ли те да заменят преподаването на вероучение в българското училище, ако приемем, че вероучението се въведе като задължителен предмет? Видях, че тук също подкрепяте подписката за въвеждане на вероучение, оптимист ли сте, че това някога ще стане?

Смятам, че енорийското преподаване може да замени липсата на вероучение в училище, но ние не сме на такъв етап, че да можем да си позволим да разчитаме само на енорийските училища. Църквата, по-точно презвитерите на Църквата, имат един стремеж и призвание: да изградят народа Божий. Разбира се, ако имахме Божия народ, тогава енорийските училища към храма щяха да бъдат много посещавани, тъй като съзнанието на всеки идващ в Църквата щеше да е съзнание на православен християнин… И тогава те щяха да бъдат напълно достатъчни. Религия, по-скоро вероучение, това е мое мнение, трябва да се изучава в духовни центрове, изградени към храма. Защото, за съжаление, светското училище не е в състояние да поеме отговорността да преподава вероучение. Но би могло да помогне на един начален етап. Всички малки и по-големи ученици могат да се запознаят с началата на нашата вяра в училище. Защото техните майки и бащи, ако трябва да бъдем искрени, няма да ги доведат в Църквата, сами те знаят много малко или нищо за нея, израснали са далеч от храма. Не ми се е случило да дойде при мен родител с дете, за да поговорим, за да бъде научено детето на нещо за вярата… И в такава ситуация, откъде по-напред да започнем?

Как мислите, какво трябва да бъде нивото на образованост на един свещеник и нуждаят ли се свещениците от самообучение, усъвършенстване, просвета?

Свещенството преди всичко е отговорност, служение, отговорността да се преподадат истините, които презвитерът е приел за народа, на когото служи. Не би трябвало свещеникът да се оправдава с трудностите на енорийския живот и да занемари богословието. Един свещеник постоянно трябва да пребивава в “писаното и в Писанието”. В писаното относно Писанието и в Писанието, като го препрочита постоянно. Не трябва да има оправдание. Още повече, че Църквата е наредила епископът да служи Светата Литургия, а презвитерът да учи. Щом учи, значи, трябва да е научен. Той е този, който учи, това е основната му отговорност. А ние я изтласкахме на най-заден план.

Отец Ангел, моля Ви, споделете няколко думи за себе си, какво Ви накара да станете свещеник?

Моята баба е била много вярваща. Но аз не я познавам добре. Може би оттам идва връзката. Вярата е нещо, което трябва да търсим все повече и повече. Като всички хора, аз също съм търсил истинската вяра. В нея има мобилност, няма статичност, тя постоянно се разширява, до момента, в който осъзнаем света като вяра. Стремежът ми като свещеник, е да осъзнавам този свят като вяра. Все ми се струва, че сме се откъснали от светите отци и сега поглеждаме към тях по чисто спекулативен, рационален начин. Не търсим веровия тласък в техните творби, в живота им. Участието в Светата Литургия, Светата Евхаристия са сред онези неща, които, смятам, че са ме довели до Тайнството на ръкоположението. Този опит няма как да бъде изказан – той е дълбоко в теб, но невидим, той те преобразява изцяло.

Приемайки върху себе си това тайнство, приемаме и самата отговорност, защото може би свещеникът е точно това – този, който носи отговорността на служението. Тя не е само в мисълта ти, тя е в сърцето ти. А осъзнаваме ли това, осъзнаваме Христос, Неговото присъствие до себе си. Такъв трябва и да бъде стремежът на всеки един от нас – да бъде Христов.

Ще съумее ли Църквата да спечели младите хора?

Това вече зависи от нас – Църквата трябва да е винаги млада, но това вече е в мистичен смисъл. И младите хора, ако се замислят сериозно, ще разберат, че имат потребност от Църквата. Ние имаме отговорността към тях, защото сме „ловци” на човеци, но нашата роля спира до тук – да им помогнем да осъзнаят потребността от вярата, от Христос. След това идва ред на техния избор. Нашата вяра принадлежи на младите повече, отколкото на който и да било друг: Православието е свободата, която се изказва чрез Любовта. Именно тук, в Църквата, младият човек реализира себе си.

Създава ли култура нашата вяра, погледнато към настоящия момент, Вие как мислите?

Със Своето учение Църквата дава отблясъци и сила на онези, които Бог е дарил с талант, както да пресъздадат образа на нереалната реалност в Църквата върху дъската в иконописта, на белия лист, или на музикалното поприще, в областта на църковната химнография. Защото нито молитвотворчеството е престанало с онези образци, които имаме от светите отци, нито пък това, което се твори като иконопис и стенопис… Всяко едно изкуство в Църквата има своето повторение на добрия модел. Вярвам например, че живеем във време, в което ще се създадат нови тропари, нови служби. Църквата има своето творчество: провеждаше се един хоров преглед на църковните хорове. Доколкото си спомням, радио “Сион” имаше вече няколко конкурса за литературна творба. Последният – с тема: „Пустинникът в мен”, посветен на свети Иоан Рилски. Преди шест години бях в журито на конкурса, посветен на Рождество Христово, по случай 2000-та годишнина от раждането на нашия Спасител. И трябва да Ви кажа, че имаше много добри творби. Вярата беше вдъхновила хората. Сигурен съм, че там ще се появят образци… Ще обобщя: да, Църквата днес има и ще има своето творчество! Така трябва да бъде.

Какво е Вашето отношение към църковното почитане на пострадалите във времето на комунизма? Знае се, че има много пострадали свещеници, монаси, миряни… Може би трябва да попитам и: какво според Вас трябва да бъде отношението на днешните вярващи по този въпрос?

Аз мисля, че новомъченичеството е реалност. В това отношение примерът на Руската православна църква е много убедителен. Те постоянно канонизират свои новомъченици. И аз вярвам, че Светият Синод на Българската православна църква също ще вземе отношение и ще почете българските новомъченици. В България е имало, има достойни презвитери, монаси, миряни, има архиереи, които са устояли на всички изпитания и са отдали живота си за вярата Христова. Другото, в което вярвам, е, че те наистина предстоят пред престола Божий и се молят за нас. Оставили са земното, за да получат небесното. Те не са ни забравили, макар ние рядко да се сещаме за тях… Би било добре да се определи един ден, който да посветим на тях, да се напише служба за тях. Но все пак, това е от компетенцията на Църквата, тя ще се произнесе, чрез своя Синод.

Как свещеникът застава срещу секуларизацията в съвременното общество, която, ако трябва да сме честни, нахлува и в храма? Как учите хората, които идват тук да изпълняват това, което Църквата е прегърнала и осветила като вяра и основи на християнския живот?

Аз вярвам, че Дух Светий е довел хората в храма. Те постепенно ще научават онова, което не знаят за вярата и за живота на Църквата. Хората, които идват в Църквата, имат доброто желание да се учат. Малко по-трудно е за тези, които не са свикнали много-много да се изповядват. Това, например, са хора от по-старото поколение и занемаряването на християнския живот при тях е свързано с проблемите на едно особено време. Но не бива да се разсъждава така: аз ще се изповядам, за да се причастя. Едното не е средство за другото!

Човек идва в Църквата, за да се изповяда, когато е почувствал тежестта на своята греховност и търси разрешение за тази греховност. Когато човек осъзнае, колко много пречи грехът не само в църковния живот, той преодолява притеснението, свързано с Изповедта.

Служенето на Св. Литургия е за това – за да се причастяват хората. Това, което ми се иска един ден да се случи, е всички присъстващи в храма да се причастят. Тук пак ще се докоснем до темата за народа Божий. Когато имаме такъв народ, тогава Църквата е истинското Тяло Христово. Литургията е тук и сега. Хората това не могат да разберат. Литургията е възможност да бъдеш в Царството Божие. Ако има нещо, което да ме дразни, е това: че ние присъстваме на Литургия, защото смисълът на Литургията е изживяване на Литургията. Смисълът й е в това, с твоето религиозно съзнание да достигнеш в онази реалност, която е над тоя свят – а именно Царството Божие. Човек не е безсмъртен – ето това не искат да го осъзнаят християните и изобщо хората. Ние имаме възможност да получим това безсмъртие и тук, на земята можем да го получим! Затова е устремът на християнина – да придобие безсмъртието. Вярата е есхатология, защото човекът има един проблем – този проблем е проблемът със смъртта. Но, ето, идва Богочовекът и премахва страшната сила на смъртта. Ние преминаваме през смъртта по пътя за вечността. Тази вечност ще получим, ако тръгнем по трудния път на обожението. Част от този път, основна част от него е срещата ни с Тялото и Кръвта Христови. Ако съумеем да създадем Божия народ, няма да стоят спорове от рода: колко пъти през годината ще се причастяваме и кога. Ние, презвитерите би трябвало, преди да забраняваме това или онова, да си задаваме въпроса: изградихме ли това съзнание у вярващите, при което да сме спокойни за тяхното духовно състояние?! – Не, съвсем не! Ако истински живеем в Църквата, с нейния верови устрем, тези въпроси няма да ни плашат. Но трябва да се разсъждава по дух, не книжнически…

Възражда ли се българската църква, как мислите Вие?

Разбира се, че се възражда. Има вече доста млади хора в нея. Има хора, за чиято вяра вече сме спокойни. И това е радостта на свещеника – излязъл със Светите Дарове да види пълната църква, да призове този многолик народ и да получи неговия отговор.

Какво ще пожелаете на сайта и вестника „Православие БГ”, какви са Вашите препоръки и критики към нас?

Радвам се, че в сайта, на страниците на вестника, виждам братското нам богословие – сръбско, гръцко, руско, румънско… В този смисъл ми се иска да ставате все по-популярни. Българските християни имат нужда да познават съвременното Православие в пълнота. И когато говорим за националност в Православието, звучи особено – нали националността ограничава, а вярата ни е вселенска. Ето, сега имам случай да ви благодаря, защото при вас винаги има поне един преводен материал, стремите се да поднасяте нова, актуална информация за църковните събития, за всичко, което се случва и по някакъв начин има отношение към нас и нашата вяра. Искам да ви пожелая тази динамика, която носите в сайта си и във вестника никога да не става статус.

Моята мечта е цялата православна, евхаристийна култура ясно да бъде изказвана. Иска ми се това, което се случи в близките ни страни, които успяха, намериха себе си, вървят смело и уверено, да се случи и тук. При нас нещата стават по-бавно, но стават, но това е нашата специфика. Сигурно така трябва и така става. Важното е да става. Навремето Зенковски го беше казал в един материал: „Не е страшно да излезеш от Църквата – случва се и това… Страшно е, ако не намериш пътя пак да се върнеш в нея”. Става така, особено в наше време – човек се отделя от истината… Но страшно е, ако не се върне. Тук е ролята на презвитера. Той трябва да намери онзи, който се е отделил, да му покаже, да му помага, да го върне в Църквата.