Отец Спас Михайлов: Вярата ни прави победители във всеки момент на живота

Много малко хора знаят, че Св. Великомъченик Николай Софийски, убит с камъни от мюсюлманите в София през ХVI в., е бил избран за патрон на Военното училище в София, днешната Военна Академия. През 1880 г., празникът на светеца – 17 май, става годишен празник на Военното училище. За църквата мъченикът е Христов воин, който се жертва в името на Бога и затова св. Николай, въпреки че по професия бил майстор обущар, е изобразяван на иконите във воински доспехи. Вероятно  заради това е избран за патрон на първото наше Военно училище, а той преди всичко е български светец.

Св. Николай Софийски е единственият от четиримата софийски мъченици от времето на османското робство, чието лобно място се помнело съвсем точно и се почитало от софиянци. Неговият гроб се намира при аязмото в работническия и емигрантски квартал Ючбунар, близо до улица „Пиротска”. Тук, в края на 90-те години на ХIХ век, родолюбиви българи започват да събират средства и построяват един от най-големите храмове в столицата. Църквата е изпълнена по проект на арх. Антон Торньов (1868-1941) и е готова през 1900 година. На мястото, където погребват светия мъченик, също има построен малък параклис, който през последните няколко години беше благоустроен.

За Църквата и нашето съвремие нашият екип разговаря с иконом Спас Михайлов, предстоятел на храм „Св. вмчк Николай Софийски“.

– Отец Спас, какво ще споделите за себе си и своето служение – кога и как решихте да станете свещеник?

– Не мога да отговоря по стандартния начин: „вярвам, откакто се помня”, но все пак, обърнах се през тийнейджърските си години и реших да уча богословие. На никой от тези, които са направили такъв избор през седемдесетте години на ХХ век не е било лесно. Още повече, че в моя род имаше „врагове на народа”. Сега, от дистанцията на времето преценявам, че всъщност, когато си гонен, това те прави по-силен, „събираш се”, фокусираш се и се молиш. Аз учих и работих. И то не лека работа, а каквото намерех. Нали щом разберат кой си и с какво се занимаваш, за теб е ясно, че ще работиш най-трудното. Така беше. Вярата се отстоява.

– Въздейства ли примерът на свети Николай Софийски на съвременния човек, според Вас?

– Такъв пример въздейства на всеки човек, стига да има сетива и вяра да го усети и види. Но нашето време е чуждо на вярата и ние имаме нужда от едно постоянно живеене в Църквата, за да успяваме да бъдем истински християни. Свети Николай е бил обущар. Добър обущар, известен на всички. Но преди всичко е бил християнин, който е живеел много благочестиво. Неговият живот правел впечатление. Той не се криел от никого, бил силен и пламенен в своята вяра и увличал с примера си и другите. Бог дава такава увереност на верните си. За тези, които не са християни също било ясно, че в този човек се крие голяма сила и че тази сила идва от вярата. Този пример за мохамеданите бил много ярък, дразнещ, за тях било нужно „преодоляването” на този човек. И те започнали по обичайния си начин: приеми Мохамед, признай Мохамед, поклони се на Аллах … Увещанията и заплахите на мюсюлманите не можели да изплашат светеца. Неговата сила била в Христос, от това живеел той. Като чета и препрочитам житието на мъченика, разбирам, че той е притежавал дар на постоянна молитва. От всяко описано негово действие струи благодатта и спокойната увереност, че Бог е близо и ако Неговата воля е да пострада за вярата, то няма за какво да се бои…

Мисля, че това е пример, който ни оставя безмълвни. Лобното място на светеца е тук, наблизо е и неговия гроб. Велика сила блика от свети Николай Софийски. Не случайно, друговерците не можели да понесат дори мисълта, че след като го убили с камъни, неговото тяло ще привлече верните и светецът дори мъртъв, отново ще присъства и ще води към Христос… И решили да изгорят тялото на Христовия великомъченик! Само помислете, колко е величествено – истинско безсмъртие е това – Бог присъства във всичко, което е свързано с тези, които Го обичат! И въпреки чисто земните обстоятелства, въпреки смъртта, убийството, вярата ни прави победители във всеки момент.

– Какво правите Вие, за да привлечете младите хора към православната вяра?

– Беседваме, стараем се богослужението да бъде на ниво, пеенето. Да се служи редовно. Има разни други, странични неща, които ни разпиляват. Имаше разкол, после имаше структурни промени, за съжаление порядките и взаимоотношенията не винаги са били добри в рамките на Софийска епархия. А се губи ценно време в борби, междуособици… Аз съм от хората, които не си променят позициите. Винаги съм бил на мнение, че Българският Патриарх Максим се държа достойно в размирните години на разкол. Много премерено, много достойно и сериозно. Не отговори на нито една от нападките. За мен това е поведение на истински монах. Не знам колко хора са си дали сметка за това. Но от друга страна, не се даде достатъчно, от Църквата като цяло, за да имаме просветени и грамотни във вярата хора. Не сме ги създали, наша е вината. Не са виновни само хората.

– Днешният живот на енорията и храма, споделете с какви трудности се срещате и как ги преодолявате?

– Трудностите са от чисто организационен характер. За жалост, в структурите на Светия Синод, в Митрополията си живеят във времето отпреди петдесет години. Едно прозяване, една умора – от какво са уморени тези хора? Може ли един подпис за някой важен документ, за някаква инициатива да се бави с години? А трябва да бъде обратното – да ни съдействат, за да се върши работа! Аз не съм толкова млад човек, този бюрократизъм, инертност ме уморяват, карат ме да мисля, че ни се пречи, вместо да ни се помага.

– Вярващ ли е българинът?

– Да, но не особено. Българинът е увлечен от материалното и от обикновеното си оцеляване. Липсва ни силата на вярата, позволяваме на суетнята, на многогрижието да ни отнемат всички сили. И не ни остава време да се молим. Затова изпадаме в такава криза на ценности, затова озверяваме един към друг. Ние, свещениците, си имаме една мисъл: човек без вяра озверява. Това се вижда. Първо трябва да се върнем при човешката си природа и после да градим нагоре. Бог е близо и няма да ни остави.